ЩО Е ФИЛОСОФИЯ?

Талес
Талес

624–547 г.пр.Хр.


Зенон
Зенон

ок. 450 г.пр.Хр.


Хераклит
Хераклит

544–484 г.пр.Хр.




Аристотел
Аристотел

384-322 г.пр.Хр.


Сократ
Сократ

469-399 г.пр.Хр.


Платон
Платон

427–347 г.пр.Хр.



Беруни
Бируни

/973 г. – 1030 г./


Авицена
Авицена

/980 г. – 1037 г./


Авероес
Авероес

/1126 г. – 1198 г./








Джон Лок
Джон Лок

/1632 г. – 1704 г./


Томас Хобс
Томас Хобс

/1588 г. – 1679 г./


Дейвид Хюм
Дейвид Хюм

/1711г. – 1767 г./









ЦИТАТИ:

"За да живееш в самота, трябва да си животно или бог — казва Аристотел. Липсва третият случай — трябва да бъдеш и двете — философ."

Фридрих Ницше

"Обикновеният човек има само една грижа: как да убие времето си, а умният - как да го употреби."

Артур Шопенхауер

"Колкото и да са кратки думите “да’ и “не” те изискват най-сериозният размисъл."

Питагор

"Съвършено несправедливо е да обвинявате демокрацията за политическите недостатъци на демократичната държава. Правилно е да обвинявате в това само себе си, тоест гражданина на демократичната държава."

Карл Попър

"Най-често мълчи, говори само необходимото и то кратко! ... но не говори за обикновени неща, за които се говори навред... за ядене и пиене... И най-вече не говори за други хора нито като ги упрекваш, нито като ги хвалиш или пък като ги сравняваш."

Епиктет

"Леността и безделието не само раждат невежество, но са и причинители на болести!"

Авицена

"Нищо не е така сигурно като това, че злините от бездействието могат да се премахнат само с упорит труд."

Сенека

"Недей вярва на това, че боговете имат своите свещени обиталища в някакви си области в света, защото същността на боговете е тъй нежна и недостъпна за нашите сетива, че едва ли би могла да бъде схваната от остротата на духа ни..."

Тит Лукреций Кар

"Истината не иска нищо за себе си, защото не се учудва на положението си. Тя знае, че живее като странница по земята, че лесно среща врагове сред чужденците, но че си има род, дом, надежда, благодат и достойнство на небето."

Тертулиан

"Ние сме трима - аз, ти и болестта. Чиято страна вземеш ти, тя побеждава."

Авицена

"Лекарят трябва да притежава поглед на сокол, ръце на девойка, мъдрост на змия и сърце на лъв."

Авицена

"Светът е моя представа - подобно на аксиомите на Евклид е закон, който всеки трябва да признае за истинен, щом го разбере, макар и да не е от такова естество, че всеки да може да го разбере щом го чуе."

Артур Шопенхауер

"Всяка истина е проста. — Не е ли това двойна лъжа?"

Фридрих Ницше

"Ние сме трима - аз, ти и болестта. Чиято страна вземеш ти, тя побеждава."

Авицена

"Мъдрите винаги са твърдели, че няма нищо по-слабо и по-неустойчиво от силата, която не се обляга на самата себе си."

Николо Макиавели

Въпросът, който се поставя в състояние на дискретно безпокойство – в полунощ, когато няма повече за какво да се пита. За нас е настъпил часът да запитаме. Не че сме преставали да го правим и преди това, вече дори разполагахме с отговора, който през цялото това време не се е променял: философията е изкуството да се формират, изобретяват и произвеждат понятия, чрез които се ориентираме в света.


Трябва да сме в състояние да поставим въпроса под формата на поверяване или доверяване “между приятели”, или под формата на предизвикателство срещу противника и същевременно да улучим онзи миг при залез слънце, когато човек не се доверява дори и на приятеля си. Мигът, когато си казваме: “Ето това беше, но не зная дали го казах добре, нито дали бях достатъчно убедителен?!” Мигът, в който познавам самия себе си, в който се уча да мисля – да се държа така, като че ли нищо не се разбира от само себе си – да се учудвам, “да се учудвам, че биващото е…”


Ако едно понятие е „по-добро" от пре­дишното, то е, защото ни кара да долавяме нови вариации и непознати резонанси, защото извър­шва необичайни изрязвания и носи съ-битието, което прелита над нас. Не е ли това впрочем същото, което е направило и предишното? И ако в наше време е възможно да останем платоници, картезианци или кантианци, то е, защото сме в правото си да мислим, че техните поня­тия могат да бъдат реактивирани в рамките на нашите проблеми и да инспирират понятията, които трябва да създадем.


Какъв е в този сми­съл най-добрият начин да следваме великите философи - да повтаряме онова, което те са ка­зали, или да правим онова, което те са правили, т.е. да създаваме понятия за непрекъснато про­менящите се проблеми?


Eто защо философът проявява съвсем нищо­жен вкус към спора. Всеки философ изчезва, ко­гато чуе фразата: да поспорим малко. Споровете са добри за кръгли маси, но масата, върху която философията хвърля шифрованите си зарове, е друга. Най-малкото, което може да се каже за споровете, е, че не биха могли да предизвикат напредък в работата, понеже събеседниците ни­кога не говорят за едно и също нещо. Докато съответно разискваните проблеми не са изказани, какво я е грижа Философията за това, че някой си има такова и такова мнение и мисли по-скоро то­ва, отколкото онова? Когато пък са изказани, ве­че не се касае за спорене, а за създаване на безс­порни понятия в полза на проблема, който сме си определили. Общуването настъпва винаги прекалено рано или прекалено късно, а разгово­рът е винаги в повече по отношение на създаването. Понякога за философията се мисли като за непрекъснат спор, предпоставен като „комуника­тивна рационалност" или като „универсален демократичен разговор". Нищо по-неточно от това. Когато един философ критикува друг, той го нрави, като изхожда от проблеми и върху план, които не са тези на другия и които предизвикват претопяване на старите понятия - както може да бъде претопено оръдие, за да се изковат нови оръжия. Никога не сме върху един и същ план. Да критикуваме, означава само да констатираме, че известно понятие престава да съществува, гу­би от своите компоненти или получава компо­ненти, които го преобразуват, когато е потопено в нова среда. Онези обаче, които критикуват, без да създават, и се задоволяват с това, да защита­ват онова, което е престанало да съществува, без да съумеят да му придадат сили за завръщане в живота, са бедата на философията. Всички тези любители на спора и на общуването са вдъхнове­ни от озлоблението. Предизвиквайки сблъсък между кухи общи приказки, те всъщност говорят само за себе си. Философията изпитва ужас от споровете. Нейната работа винаги е друга. За нея дебатът е непоносим не защото е прекалено си­гурна в себе си: напротив, именно нейните коле­бания я въвличат в други по-самотни пътища. При все това нима Сократ не превърна филосо­фията в свободен спор между приятели? - Из Дельоз, Гатари „Що е философия?”


ФИЛОСОФСКИЯТ ЕЗИК - ЖАНРОВЕ

У нас Философията се разглежда като наука, но има автори които считат, че поради мирогледно-ценностния си характер Философията е свръхнаука. Ръсел в „История на Западноевропейската философия” намира място на Философията между науката и теологията. Като теология тя се занимава с безкрайното и по принцип непостижимото, но като наука се стреми да го обоснове и изведе по логически начин. Най-лесно е Философията да се изведе като наука. Историята на Философията показва, че не само категориите са средство за изразяване на философски идеи. Такава сила имат и различ¬ните жанрове:

ФИЛОСОФСКА ПОЕМА ИЛИ "ЗА ПРИРОДАТА НА" ...

Философското слово се увлича по мерената реч не случайно през Античността. Доминираща е категорията мяра (или метрон). Нагласата е Битието да бъде изказано не просто логицистично, а по един артикулиран, подреден начин. Поетическото слово е първата форма за формира¬не на философски абстракции (Парменид,, Хераклит).
В.С какво е полезна мерената реч?
O.Обилната употреба на метафори позвалява трансцендиране на смисли т.е. домогване да конкретното, а нали Философията е метафизика.

ФИЛОСОФСКИЯТ ДИАЛОГ

За произхода на диалога като литературен жанр е казано много. Смята се, че негов създател е Платон, който има съответните литературни образци в диалозите от комедиите на Аристофан и Епихарм, в епизоди от Херодот и Тукидид. Платон е първият автор на сократически диалози. С възникването си диалогът се ротивопоставя както на поезията (епос и драма), която има множествен субект, така и на реторическото прозаично говорене, което е насочено към множествен обект. Макар че диалозите говорят за високото, и то не само аналитично, но и символично, частното пространство и отделният човек присъстват в тях на много нива. Самата форма пресъздава неофициален разговор, участниците са поставени в ежедневни ситуации-случки, за които да се разказва, например смъртта на Сократ или идването на Протагор в Атина – „извънредно”, но частно. Пресъздава се не само разнообразието на живота, но и една важна характеристика на диалога - наличието на вътрешен контекст, който има отношение и към съдържанието. Диалогът може да се разглежда като:
А/ отделен жанр - негов баща е Платон
Б/ конкретен социо - културен принцип - в този смисъл е типичен за Античната публичност, която е организирана площадно, около агората. Не случайно Аристотел в „Метафизика” заявява, че главното условие за философстване е полисната свобода.
В/ общочовешки принцип на общуване - споделяне на мисли в моментана самото ш създаване от общуващите. Диалогът запазва характера на философските поеми, но същевременно ограничава кръга на участниците и засилва теоретичния характер на Философията. Философският диалог трябва да се разграничава от всекидневният разговор, който обикновено е по маловажни теми и от школската беседа, която има предимно дидактичен характер (наставляващ). В диалога идеите са въплътени в конкретни персони с техните предразсъдъци и недостатъци. Диалогът се осъществява върху фундаментални, битийни познавателни и етични пробле¬ми. Обикновено диалогът има отворен край т. е. дава възможност за следващо обсъждане и задълбочаване на поставената проблематика. Исторически диалогът е на границата между устното и писаното слово във Философията (Платон попада в следния парадокс - отрича ярост но писаното слово и пише блестящи от естетична гл.т. диалози.) Освен като баща на философския диалог той в останал в историята и като защитник на тезата за вредата от писаното слово. Неговите съображения са изложени в заключителната част от диалога „Федър”. Основанията на Платон:
1. Изречената дума е отблясък или образ на някакъв ейдос (идея), а написаната е копие на копието и за това е още по-отдалечена от истината;
2. Писаното слово умъртвява живото философски общуване. В този смисъл поставя често въпроси, които не ни интересуват в момента.
3. Още по-често ни отговаря на маловажни, странични (маргинални) въпроси, а мълчи по интересуващите ни въпроси.
4. Писаното слово не може да се самозащити, подвластно е на профанизация и некоректна интерпретация.
5. Писаното слово може да атакува своя автор.
В. Допуска ли все пак Платон писаното слово?
О. Отчасти. Вижда следните функции — с цел мнемотехника (школски бележки за освежаване на паметта); за забавление т.е. подчертава естетическия тип култура. Има концепция, че Платоновият диалог е радикално монологичен, а не диалогичен. Аргумент - задавайки въпроси Сократ умишлено въвеждал събеседниците си в заблуждение т.е. илюстрирал предварително готови мисловни конструкции. Контра аргумент за диалогичността на диалога при Платон - Сократ никога не използува АЗ-форма на изказ, а се позовава на външен авторитет (Космоса, своя вътрешен глас, Демиурга ... ). Други характеристики на Платоновите диалози са: винаги има възможност отново да поднови диалога; пази се от окончателни определения; търси не каквито и да са събеседници, а Юношата с главно „Ю” т.е. не изкушения от гл.т. на социалният опит. Алегорията с Юношата по¬казва, че освен с метафори философът оперира и със символи. Един от те¬зи символи в зрялото Средновековие е свързаният с Пиер Абелар Homo Viator ( „Човек на пътя”- човекът винаги намира сили да отстоява своята свобода, да прекрачи границите, да бъде битие на пътя) т.е. философът е вечен пътник, за когото важат думите на Сократ, че е безсмислено да се живее без изследване. Главното във философският диалог е възможността за поемане на най-тежкото бреме 1/смелостта да се разкриеш пред събеседника; 2/доброжелателната готовност да се вслушаш в другия. Ето защо днес диалогът може да се нарече „налично Битие на Философията, т.е. да се използува като синоним на живия процес на Философията. Диалогът ни позволява да обменяме смисли в момента на самото създаване (това, което Сократ нарича майевтика)

ФИЛОСОФСКИ ТРАКТАТ

Форма на дисциплиниране и логицизиране на философския дискурс (разказ, разсъждение), тип смислово изкуство. За баща на тозк жанр се счита Аристотел. Трактатът изразява принципа на монологичното слово.
- изчиства се присъствието на персонажа в текста;
- доминира АЗ-гледната точка;
- прилага се дедуктивния подход на изследване и изложение т.е. тръгва се от общи и неопределени постановки и се достига до частни, конкретни решения;
- основна форма за формулиране на изводите е дефиницията т.е. определение чрез най-близък род и видово отличие или различие;
- аргументацията включва нещо чуждо на диалога а именно позоваването на авторитет т.е. като допълнителен белег на научност се появява цитируемостта - индекс за информираност на автора.
Трактатът е жанр свързан с възникването на първите библиотеки. Затова в трактатното слово важен елемент е библиографията. Пример за натоварен в това отношение трактат е „Метафизика” на Аристотел. По същество той представлява РЕЦЕПЦИЯ на всички философски идеи преди Ари¬стотел (321 г. пр. Хр.)

НАУЧНА МОНОГРАФИЯ

Форма на трактатното слово.

ФИЛОСОФСКО ЕСЕ (есе – опит)

Опит върху собствената познавателна дейност, а не върху вън¬шния свят т.е. опит върху душата. Есето е опит върху познанието на душата, наблюдение на ума. Кратък жанр т.е. не обременява с тежка систематичност. В есето е засилено АЗ-ното присъствие и то по естетико-емоционален начин. Основната цел не е знаниева а психосугестивната роля (т.е. да ми бъде повлияно). То блика от иновация, от творчески отклонения защото не се придържа към един авторитет или само към една традиция. В този смисъл есето поднася информация без да обременява и досажда. В неговата постройка доминира принципа на свободната асоциативност. С това есето освобождава пишещия от схоластичната формула Magister dixit („Учителят каза!” – така през средните векове са цитирали Аристотел). Есето използва целия арсенал от възможни тропи на изказ - метафори, алегории, символи, сравнения, метонимии. (алегория та на Декарт за Дървото на Философията с корени метафизика, ствол физика, клони математика, механика и морал.) Типични автори, творящи есеистично са Блез Паскал, Фридрих Ницше, Артур Шопенхауер.

ГЛОСИ

Жанрът цели коментиране на класически текстове. Има глоси към диалога „Тимей” на Платон. Думата „глоси” означава „език, нещо казано...”, но има и друг смисъл - така се наричат бележките по полетата (или между редовете) на ръкописи. Жанр, доста разпространен от периода на късната Античност чак до Новото време. И той има една характерна особеност - това не са просто лични бележки, изразяващи отношението на четящия към текста. Те имат задачата да разширят полето на тълкуванията на даден текст. И независимо дали го искат, пораждат нов контекст за неговия прочит.

СТРУКТУРА НА ГЛОСИТЕ

- въвеждащо незавършено изречение, което означава, че произведението е предназначено за магистри;
- изложение на противоположното и от неистинността се обосновава истинността на постулирания тезис т.е. на краткото изречение. Работи се с логическия закон на противоречието

КОМПЕНДИУМ

Съкратено изложение на основни положения на някоя наука. Средновековен жанр, коментиращ класически текстове, теории, методи или понятия. Това са сборници с най-важните принципи или идеи от дадено учение.

СУМА

Средновековен жанр. Типична сума е „Сума Теологика” на Св. Тома от Аквино. Сумите са опит за систематизация на тогавашното научно знание, но с религиозен контекст и с теологична аргументация т.е. там могат да се намерят данни за природата и човека, но при проява на аргументи се появява ex nihilo. Философията се реализира в качеството на слугиня на Богословието.

ФИЛОСОФСКИ ФРАГМЕНТ

Да се разбира по два начина:
1/ като изворов материал за Историята на Философията т.е. запазените остатъци от класически текстове;
2/ като самостоятелно смислово цяло — това е опит за използуване на игрословиции, параболи за илюстриране на парадоксални тези. Фрагментът в Нова Европа е откритие на Немския романтизъм. Много мисъл, малко реч. Достойнство - въплъщава в себе си водеща философска идея. Недостатък - не е аргументирана от логическа гл.т. ( Новалис - Фридрих Филип Леополд, барон фон Харденберг, който е сред най-видните представители на ранния немски литературен романтизъм – „Цветен прашец”: „Навсякъде търсим света като цяло, но винаги намираме само вещи” )

ФИЛОСОФСКИ АФОРИЗЪМ

Има по-скоро императивен (наставляващ) характер. Изразява не толкова идея, колкото позиция - Декарт „Подлагай всичко на съмнение!” Афоризмът може да бъде и логицизиран със средствата на съвременната пропозиционална логика или логиката на сложните съждения. Лудвиг Витгенщайн – „Логико-философски трактат” – „Онова, за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи.”