let’s make something together

Give us a call or drop by anytime, we endeavour to answer all enquiries within 24 hours on business days.

Find us

PO Box 16122 Collins Street West
Victoria 8007 Australia

Email us

info@domain.com
example@domain.com

Phone support

Phone: + (066) 0760 0260
+ (057) 0760 0560

Време

Какво представлява всъщност настоящето? Много често в ежедневната употреба на него се гледа като на феномен напълно откъснат от миналото и почти слял се с бъдещето. Сякаш сме потопени в едно безкрайно “настоящо бъдеще”. Мигът умира за да бъде заменен от нов. Разбира се веднага трябва да отбележим, че разделението на категорията време е условно, така както и самата категория в нейната цялост. Абстрахирането от човешките феномени както винаги е невъзможно. Може би тук трябва да си припомним Гьоте – „Не съществува настояще, а единствено ставане“.

Основанията ни да сливаме настоящето с бъдещето са заложени още в древните времена. Мотивира ни предположението, че в далечното минало, преди възникването на известните ни култури е съществувала една сравнително високо развита цивилизация, която или е била установена в определен район от нашата планета, или е водела търговия по целия свят, или пък е представлявала в пълния смисъл на думата световна култура. Най-малко в някои области тази култура трябва да е достигнала по-висока степен на развитие. Като съвременници ни блазни идеята, че тази култура от миналото всъщност задава параметрите на развитие в бъдещето. Действа като предизвикателство и вълнува като възможност за постигане на съвършенство. Доближаването, откриването на далечните паметни времена е всъщност гаранция, че можем в бъдеще да постигнем тяхното ниво. Идеята за линеарно развитие на човечеството трябва да бъде напълно отхвърлена. Ближният – това е всеки човек в света, в настоящия или в бъдещия момент или общество.

Ако вземем за пример един камък от религиозна гл.т. той ще е свещен, така неговата реалност се превръща в свръхестествена, но външно той си остава камък и по нищо не се отличава от който и да било камък. Така Мирча Елиаде описва процеса на САКРАЛИЗАЦИЯ.

Времето за човека е прекъснато и нееднородно. Съществува свещено време. Съществува профаниранно време, обикновено времетраене, в което се вписват дейностите лишени от свещеност. Сакралното време е повторяемо, то е обратимо и безкрайно възстановимо. Тази обратимост се реализира в реалното време чрез повторение на ритуалите имащи свещен произход. Свещеното време се пресъздава в профанното.

Профанното време е възпроизведено като сегашно сакрално време. Религиозният човек не желае да живее в т.нар. историческо настояще. Нерелигиозният не желае да живее в същото това историческо настояще и го заменя със сакрално време. И двамата търсят вечността. Нерелигиозният човек става по своеобразен начин религиозен в момента в който успява да „накъса” времето. За религиозния човек профанното времетраене може да бъде периодично „спирано” и чрез ритуали в него да се вмъкне сакрално, неисторическо време. Така както храмът представлява прекъсване на нивото в профанното пространство в един модерен град, по същия начин ритуалът прекъсва профанното време.

Времето на възникване е времето на космогонията. Светът се появява когато се появят боговете. „Правенето” на свят е „правене” на богове. А това е свързано и със задаване на аксиологически стойности. В този смисъл йерархията се пренася от едното време в другото със същата сила и валидност. Съществуването не може да бъде поправено, то може да бъде само повтаряно. Сакралното време прави възможно другото – земното, обикновеното време, в което протича човешкото съществуване.

Да се раздели целостта на ставането на отделни елементи и да се прави опит да се свържат те – това е модел на забързания човек.