АЛБЕР КАМЮ
/ 1913 Г. – 1960 Г. /
„Всичко е позволено” – /Иван Карамазов – герой на Фьодр Достоевски в „Братя Карамазови”/ – това е най-верният израз, определящ свободата на човека – пише Камю. Още от юноша, той поглъщал произведения на Достоевски и Ницше. През 1938 година той играе Иван в спектакъл по Достоевски., а в края на живота си създава пиеса по неговия роман „Бесове”. Мислите за абсурда на битието, за властване на смъртта, усещането за самотата и отчуждението от външния свят намират постоянно присъствие в неговите произведения. Тези шаблони обаче за екзистенциализъма се коригират от неговия житейски опит. Фактът, че той самият е роден в много бедно семейство оказва голямо влияние върху отношението му към живота, засилват чувството на бунтарсвото. Романтическия екзистенциализъм на Камю е бил стимулиран от първоначални Алжирски впечатления. Романтик-екзистенциалист се представя и героят на „Чужденецът”, който е чужд на целия свят със своето странно поведение. Камю го поставя на един ред с Разколников. Разликата е там, че Мьорсо се чувства абсолютно свободен – за него, всичко е възможно. Мьорсо не живее , а съществува – без планове, без идеи – от единия миг към другия.
През 1942 година излиза от печат „Мита за Сизиф” – есе за абсурда, в който Камю избира Сизиф за герой на абсурдния свят. Така в неговото творчество се появява още един източник на романтичен оптимизъм. Романът „Чумата” /1947/ написан в хронологичен жанр, следователно се появява история – историята на чумата. „Чумата” е алегоричен образ, това е кафявата чума – фашизмът, войната, окупацията. Бернар Рие е лекар и в неговият случай е невъзможно де се представи човек, който да страни от хората. Той за разлика от Мьорсо казва „ние” и в това се изразява необходимостта от присъствие на други хора. Тук Камю използва метода на изследване на конкретния исторически момент. Човекът просто живее по навик, „защото ние първо привикваме да живеем, а по-късно придобиваме навика да мислим”. И само с няколко реда Камю предава сивотата на навика и трагичната монотонност на живота: „Ставане, трамвай, четири часа работа в канцеларията или фабриката, ядене, трамвай, четири часа работа, ядене, спане, и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота със същия ритъм; не е трудно дълго да следваш този път. Само че някой ден изниква въпросът: „Защо?” и всичко започва оттогава”. Тогава внезапно от съзнанието за безсмислеността на ежедневието, привичките и амбициите у човека се поражда чувството за абсурдност; той осъзнава безсилието си да прозре света и пред ирационалността му се чувства като в затвор с високи стени. Самото понятие абсурд Камю разглежда като резултат от трагичното противоречие между безкрайността на човешките стремежи за познание и ограничеността на възможностите, които битието му дава. Опитите да се докаже, че Камю е самостоятелен писател-мислител, напълно независим от екзистенциалистката школа, чрез привеждането на фактите за късното запознаване със Сартр, идеолога на тази школа, чрез цитирането на острите критични бележки, разменени между двамата по повод на излезлите от печат произведения, и чрез припомнянето на настъпилия между двамата разрив, не могат да бъдат сериозни. Противоречията между Камю и Сартр са противоречия на хора от един и същ лагер. Еволюцията на философското израстване на Камю е непосредствено свързана с историческите обстоятелства. Камю често казва, че произведенията му могат да се разделят на два цикъла. Темата за абсурда е посветена на работите които е написал до 30-те години на 20 в. Това са философското есе „Мита за Сизиф”, повестта „Чужденецът” и пиесата „Калигула”. Темата за бунта включва “Разбунтувания човек”, романа „Чумата” и пиесата „Праведните”. Както казва Камю в интервюто дадено в Стокхолм преди връчването на Нобеловата му премия, в първия цикъл е представено отрицанието, а във втория се решават положителните задачи, които са замислени едновременно, но са реализирани последователно.
Камю е мислител на XX в., той се занимава с проблемите на абсурда и бунта, не толкова заради дългогодишните традиции на философски и религиозни мислители, които са свързани с разпадането на моралните ценности и норми в съзнанието на милиони европейци. Нихилизма се явява основен фактор от който той се ръководи. Разбира се, и други култури изтъкват нихилизма като следствие от кризата на религиозните традиции. Заражда се остър конфликт, такова разрушение на всички устои историята никога не е запомнила. Нихилизма представлява сам по себе си изход от последствията от „смъртта на Бога”. Прометеевски бунт, героическо самоопределение, аристократизъм на „избраните” – с тези теми Ницше дава начало на философите – екзистециалисти. Нихилизма се явява определящ в „Мита за Сизиф”, който Камю пише с работното заглавие „Есе за абсурда”.
Подобно на всички философи екзистециалисти, Камю смята, че основните истини за себе си и за света на човека се откриват не по пътя на научното познание или с философски спекулации, а посредством чувствата и тук е неговата същност, която той нарича „битие в света”. Камю симпатизира на „тревогата” на Хайдегер и на „апатията” на Сартр, той пише за скуката, неочаквано обхващаща човек. Киркегор е първия философ който придава на такива чувства като „меланхолия” и страх онтологически характер. Настроенията и чувствата не са субективни, те идват и си отиват не по наше желание, те разкриват фундаменталните черти на нашето съществуване. Тези чувства у Камю характеризират битието у човека, оказва се, че чувството на абсурдност неочаквано се ражда от скуката и взема връх над всички останали преживявания.
Сам по себе си светът не е абсурден, той е просто неразумен. Това не значи, че светът е непознаваем и ирационален като волята у Шопенхауер. За Камю такива представи са антропоморфни, даващи илюзорни представи за постижимостта на първоосновите на света. Камю достатъчно високо изтъква емпирическото познание като метод на науката. Светът е познаваем, от една научна теория ние преминаваме към друга по-съвършена теория. В света няма окончателен последен смисъл, той не е прозрачен за нашия разум, той не дава отговор на най-интересуващите ни въпроси. Измерванията на пространството и времето, структурата на атома и галактиките – тези въпроси при цялата своя значимост за науката, нямат никакъв смисъл за човека. Ние сме захвърлени в този космос, и в историята, и на въпроса за смисъла на съществуването, за целта на човека, нито една наука не дава никакъв отговор. Не дава отговор и историята на философската мисъл – следователно отговора на този въпрос, не трябва да се търси в рационалните доктрини.
Човекът е заобиколен, обграден от всички страни от „абсурдните стени”: светът е „плътен”, всичко в него ни е чуждо и ти разбираш с каква убедителност природата може да ни опровергае; първичната враждебност на света през хилядолетията се доближава към нас и след секунда ние вече не го разбираме; хората също извършват нещо нечовешко, характерът на действията им е механичен, а лишената им от смисъл мимика прави глупаво всичко, което ги заобикаля. Ето тук е абсурдът – в тази плътност и необичайност на света, в безпокойството на нечовешкото у самия човек, в този неразбираем крах пред образа на това, което сме, в гаденето, с една дума.
Камю изследва в „Мита за Сизиф” двете направления от изводите на абсурда. Първият е самоубийството, а втория „философското самоубийство”. Ако за абсурда са необходими човек и свят, то изчезването на един от тези полюси означава край на абсурда. Абсурда е първата очевидност на всеки ясно мислещ ум. В този смисъл бягството от абсурда представлява философското самоубийство, прескачане стената на абсурда. В първия случай умира този който се замисля, във втория на мястото на яснотите идват илюзиите, на света се приписват човешки черти като разум, любов, милосърдие и др. Очевидната безсмислица се замаскира и човек се примирява със себе си.
Според Камю религията представлява, замъглена представа и неоправдани „скокове”, примиряващи човека с безсмислиците на съществуването. Християнството се примирява със страданието и смъртта („смърт, за която ти е тъжно”), но всичките му доказателства за трансцеденталния му характер са съмнителни. Наследил от картезианството модела за яснота и отчетливи размишления, Камю отхвърля онтологическия аргумент – за наличните у нас идеи за Бога. През 1943 г. Камю пише – “абсурдът е свързан с носталгията по изгубения рай, без нея няма абсурд, но неговото наличие не ни връща в рая”. За да го постигнем е нужно да се откажем от примирението, да вярваш непосредствено, опит, в който няма никаква даденост.
Но от абсурда следва и отрицание на универсалните етически норми. Без ницшеанския ентусиазъм, Камю приема извода от абсурда – „всичко е позволено”. Единствената ценност остава яснотата и пълнотата на преживяванията. Ако Ницше предлага на християнството митът за „вечно завръщане”, то Камю предлага митът за утвърждаване на самия себе си – с максимална яснота на умът, човек е длъжен да носи бремето на живота, непримирявайки се с това абсурдния човек избира бунта против всички богове.
В самото начало на своето есе за абсурда, Камю подчертава, че в основата на всичко стои философския въпрос за смисъла на живота. Това всъщност и определя основните проблеми, които той разисква в своята тема: абсурдността на битието, чувството на абсурда и неговото влияние на отношението към живота, за надеждата, за свободата.
Ако светът се поддава на обяснение, макар и не много убедително, той е разбираем и приемлив за човека. Но щом човекът осъзнава цялата илюзорност на това обяснение, той се чувства чужд на вселената. От тези противоречия се ражда чувството на абсурда. Камю накратко описва факторите присъщи на това чувство. Абсурда прониква в съзнанието на човека неочаквано, когато той изведнъж се чувства опустошен и уморен от всекидневието, усеща че смисъла и целта на това всекидневие се изгубват. Веригата се скъсва и именно в този момент, по мнение на автора, съзнанието на човека се събужда. Още един фактор на абсурда – времето. Човек, който е живял с бъдещето си изведнъж разбира, че времето е негов враг. Както казва Камю – възниква бунт на плътта, насочен против въздействието на времето.
Следващата стъпка е усещането, че ти си чужд на целия свят. Светът изглежда има нечовечно начало. Това отчуждаване изразява абсурдността на битието. Освен това и в самият човек се крие, нечовечно – поведение, жестове, действията на другите предизвикват обърканост, показвайки какво всъщност означава човек като физическо същество. В това също се проявява абсурда. Човешката смъртност и неизбежност от смъртта придават на чувството на абсурда допълнително значение.
Познанието за света с помощта на образите (литература, живопис и т.н.) предполага отсъствие на точното знание. В същото време опознаването на света с помощта на науката е невъзможно, защото тя само открива и класифицира дадени явления. При това Камю отбелязва, че светът като такъв не е абсурден, той е неразумен. Абсурдът се намира в конфронтацията между непознаваемото и вечната жажда за яснота, идваща от дълбините на човешката душа. Абсурда се поражда от сблъсъка на човешкото желание да бъде щастлив и да постигне разумността на битието, въпреки безмълвното неразумие на света.
С този негов извод Камю се противопоставя на много от философите, които твърдят, че същността е разумна и всичко се познава с помощта на разума. Задълбочавайки се в анализа на „абсурда” Камю отбелязва, че чувството на абсурда възниква не при разглеждане на единични факти и впечатления, а сравнявайки наличното положение на нещата с определен род действителност, самите действия и превъзхождащия тях свят. Камю твърди, че абсурдът се корени в съвместимото присъствие на човека и света, а не поотделно във всяко от тези понятия.
Сблъсъкът между абсурда, човешкото съзнание и света предполага липсата на надежда (но, това не е отчаяние), постоянно отрицание (но, не и отричане) и осъзната неудовлетвореност. Нарушаването на тези условия отстранява абсурда, както конфликтът се премахва с постигане на консенсус. Абсурдът по думите на Камю има смисъл само тогава, когато ние не се съгласяваме с него. Той добавя също, че човек който веднъж опознае абсурда, завинаги става негов привърженик. Връщайки се към проблема за смисъла на битието Камю отбелязва, че да изживееш всичко, което ти е предначертала съдбата, означава да я приемеш изцяло. По тази причина авторът прави много важен извод, че опознавайки абсурда на битието, човек намира смисъл в живота, като постоянно води борба на разума с превъзходството на обкръжаващата го действителност. За Камю именно обречеността предполага необходимо бунта на човека. Човекът на Камю по самата си природа притежава способността за бунт!