Бъртранд Ръсел

/1872 г. – 1970 г./

БЪРТРАНД РЪСЕЛ - История на Западната философия, КНИГА ПЪРВА, Част първа, ФИЛОСОФИТЕ ПРЕДИ СОКРАТ

ИЗТЕГЛИ

БЪРТРАНД РЪСЕЛ - ИТАЛИАНСКИЯТ РЕНЕСАНС, ГЛАВА II

ИЗТЕГЛИ

УНИВЕРСУМЪТ НА БЪРТРАНД АРТЪР УИЛЯМ РЪСЕЛ, Трети граф Ръсел


Британски математик, философ, логик. Известен е с формулирания от него Парадокс на Ръсел в теорията на множествата. Ръсел популяризира философията и си създава име като либерал и активист за социални промени.


Развива родовата традиция на политическа ангажираност, като отстоява противовоенната си позиция, подкрепя свободната търговия и защитава анти-империализма. Милиони хора считат Ръсел за пример във воденето на съзидателен и рационален живот, но същевременно позициите му по много въпроси са смятани за спорни от много други хора.


Роден е на 18 май 1872 г. в село Трелек, когато Обединеното кралство е в зенита на своята икономическа и политическа сила. Умира след близо век от грип, когато след двете разрушителни световни войни Британската империя е загубила мощта си. Като един от най-известните представители на интелигенцията, Ръсел има голям морален авторитет дори до средата на 90-те години на своя живот. Някои от въпросите, по които взема дейно участие, са ядреното разоръжаване и Виетнамската война.


През 1950 г. е награден с Нобелова награда за литература, "като признание за разнообразната и значима писателска дейност, с която защитава общочовешките идеали и свободата на мислене." Ръсел е атеист и силно антихристиянски настроен (говори за това по време на много от лекциите си). Умира на 2 февруари 1970 г. в село Пенриндюдрейт (Penrhyndeudraeth), Уелс.


Автор на:
(1900) A Critical Exposition of the Philosophy of Leibniz
(1910-13) „Принципи на математиката“ / Principia Mathematica (3-тома, заедно с Алфред Уайтхед)
„Човешкото познание: мащаби и граници“ и др.
„Политически идеали“
„Пътят към свободата“
„Практика и теория на болшевизма“
„Власт“
„Човешкото общество: етика и политика“
„Въздействието на науката върху обществото“
(1912) „Проблемите на философията“ / Problems of Philosophy, Велико Търново: Слово, 1999
(1913/1984) „Теория на Познанието“ / Theory of knowledge, the 1913 ms, София: К&Х, 1997
(1945) „История на западната философия“ / A History of western Philosophy, София: Хр. Ботев, 1994


Чайникът на Ръсел (понякога наричан небесният чайник или космическият чайник) е аналогия, направена за първи път от философа Бъртранд Ръсел (1872-1970), за да илюстрира защо философската тежест на доказване, особено що се отнася до религията, пада върху този, който изказва научно нефалсифицируеми твърдения, а прехвърлянето ѝ върху опонента е нелегитимно. Ръсел пише, че ако твърди, че един чайник обикаля в орбита около Слънцето някъде между Земята и Марс, би било безсмислено да очаква хората да му повярват само защото не могат да му докажат, че твърдението му е невярно. Аналогията с чайника и днес често се споменава в дискусии за съществуването на Бог.


Аргументът на РъселВ своя статия със заглавие „Има ли Бог“, платена, но така и непубликувана в сп. Illustrated през 1952 г., Ръсел пише: „Множество вярващи хора говорят така, сякаш е работа на скептиците да опровергават общоприети догми, наместо да е работа на догматиците да ги доказват. Това, разбира се, е погрешно. Ако предположа, че между Земята и Марс има китайски чайник, обикалящ около слънцето в елипсовидна орбита, никой няма да е способен да опровергае моето твърдение при положение, че съм бил предвидлив да уточня, че чайникът е прекалено малък, за да бъде засечен дори от най-мощните ни телескопи. Но ако отида по-далеч и кажа, че понеже твърдението ми не може да бъде оборено, би било нетолерантно да се подлага на съмнение, с право ще бъда обвинен, че говоря безсмислици. Ако, все пак, съществуването на такъв чайник бе посочено и в древни книги, преподавано като свещена истина всяка неделя и внушавано в умовете на децата в училище, колебанието в неговото съществуване би било признак на ексцентричност, а съмняващият се ще бъде насочен към психиатър в ерата на Просвещението, или към инквизитор, в по-ранни времена.”


През 1958 г. Ръсел посочва аналогията като причина за собствения си атеизъм: „Би трябвало да се наричам агностик, но от гледище на практическите цели съм атеист. Не гледам на съществуването на християнския Бог като на нещо по-вероятно от съществуването на божествата на Олимп или Валхала. Ще дам друга илюстрация: никой не може да докаже, че между Земята и Марс няма чайник, който обикаля в елипсовидна орбита, ала никой не мисли, че някой може да повярва на това в действителност. Според мен въпросът с християнския Господ седи по същия начин.”


Доц. Сашо Марков


Възможно ли е познание за Универсума по универса¬лен начин? Мислима или мисловна е неговата природа? Пред-разсъдъчни или раз-съдъчни са актовете за нейното постигане? Очакваните и възможни отговори биха могли да бъдат изведени от дълбокото убеждение на философа, матема¬тика, логика, писателя и политическия мислител Б. Ръсел (1872 — 1970), че „философите са едновременно и причина, и следствие: следствие са по отношение на обществените условия, политиката и институциите на своето време; при¬чина са (ако имат късмет) по отношение на убежденията, формиращи политиката и институциите на следходните епохи" (Ръсел, Б. История на западната философия. Т. 1. С., 1994, с. 14). В този план универсумът на Ръсел е универ¬сален по един типичен в своята неопределеност начин - диалектичния. В оня полифоничен за диалогоса смисъл, зад който се привиждат метриката на битието, амбициите на разума и категоричността на личния избор. Иначе оцен¬ки от вида „философските възгледи на Ръсел се променят през целия му живот" (философски речник. Съвременни философи XIX — XX век — школи и направления. С., 1993, с. 459) не биха ни отвели твърде далеч. Нали трафаретната употреба на езика е симптом, че езикът ни употребява, когато злоупотребяваме с него.


Ръсел е от авторите, силни с перипетията на своето духовно постоянство. Защото освен всичко друго той е и човек на разказа (по Д. Денков). Колкото и логоцентричен да е логическият му „атомизъм", той е в модуса на деск¬риптивното, на описанието, разказващо как нещата СА, едно своеобразно „вслушване" в словесните граници на тяхното присъствие за нас. Затова за автор от неговия калибър няма единна класификационна сигнатура, няма добре сковано библиотечно чекмедже. Можем да го зава¬рим в компанията на Платон, сред неохегелианците, реа¬лист при неореалистите, математик с математиците, ло¬гик в символно „облекло", позитивист в лоното на неопозитивизма, човек на „здравия" смисъл с трезво емпирично чувство, субтилна граница между „вяра" и „вярване", учен и философ на науката, гражданин и политически мисли¬тел... Ръсел е от малцината здраво стъпили на земята хора, но с будно метафизическо чувство, превръщащо отрязъка от земния им път във вечност.


Анализ и наука са тематичните стълбове на философа Ръсел. Разбира се, науката (с главно „Н") е математиката в концептуално-логическата интерпретация на Фреге, „умът" е ангажиран със значението и истината в контекста на т. нар. „външен свят" Много¬значителен е фактът, че в неговите историко-философски екскурси Ръсел е ревнив само към един автор - Лайбниц. За останалите допуска, че са „по-добре познавани от дру¬ги". Неслучайно още в 1900 г. британският философ спира своето теоретическо внимание върху монадологията на немския класик.


Безкрайността подирена с разум, а не с авторитет е визитната картичка на Ръселовата доктрина, навлязла в „ничията земя" между теологията и науката в полза на „философизираната" НАУКА. Аналитизмът в общия смисъл на думата (аналитично движение) се носи от два мощни вътрешни потока - логицистичен и лингвистически. Те изразяват съвременната тенденция за превръщане на езика на философията във философия на езика. В грижата за запазване на собствения си предмет през XX в. философията включва и разбиране¬то на Ръсел за логическия анализ като аспект на своята същност. В тази посока Ръсел притуря два важни,нюанса: 1) привкус на платонистка ейдетика; 2) уповаване във „външния свят". Ръсел се предпазва от свеждането на ана-литизма до самоцелна, макар и виртуозна техника, имайки предвид, че „започвайки от Талес, философите винаги са се опитвали да разберат света".


Б. Ръсел не се заема с някаква вторична онтологизация на свой първичен абстрактен модел. Напротив, посредст¬вом „строг" рационалистичен подход към субсистенцията на универсалиите той запазва добрия тон към метафизика¬та в аурата на тъй традиционния за британските мислите¬ли емпиризъм (емпирицизъм). В Ръселовата мисловна система външен характер на отношенията и логически атомизъм са два модуса на един и същ принцип - атомар¬ните пропозиции композират, но не могат да бъдат деком¬позирани. Това е мислене отвътре-навън, утвърждаващо онтологическата „тежест" на релациите; обратно, мисле¬нето отвън-навътре има предикатен, а не пропозиционален характер, страни от отношенията и затова прибягва до теорията за т. нар. вътрешен характер на отношенията (разбирай: свойства!). В последния случай е налице редук-ционизъм. Редукцията се осъществява по линията на при-чинността: субстанциите ли причиняват акциденциите или обратно? За „най-реално" се ръкополага непредицируемото (причиняващото). Накратко, класическа позиция с кла¬сически недостатъци.


Ръсел прави друг мисловен ход - предпоставя систе¬ма базисни отношения с релевантни структурни свойства, в чийто контекст причинността има условен характер. Този подход е наречен от Р. Карнап „Хюмовски кондиционален" (по името на Дейвид Хюм), общ предмет на изследователския интерес на Мах, Поанкаре, Шлик и Ръсел (Вж. Карнап, Р. философские основания физики. М., 1971, с. 270). Нов е погледът към Кантовия „Коперникански преврат". Той е обявен за „грешка", плод от смесване на математическата с физическата геометрия. Оттук е илюзията за синтетично априори в емпиричен контекст. В дъното на тези съображения е ранният труд на Ръсел „Принципите на математиката" (1903). Казано дру¬гояче, дедуктивно-аксиоматичните системи не са обвърза¬ни на живот и смърт с интерпретации в термините на някакъв действителен свят.


Интересът на Б. Ръсел към аналитизма — конст-руктивизъм и дескриптивност — следва от парадоксите на множествата. Битието на елементи и множества пораж¬да антиномии в сферата на безкрайността по линията включеност/изключеност. Допълнителни трудности идват от смесването на логически с физически, на онтологически с гносеологически, на семантически със структурно-езико-ви нива на анализ. Кое множество е нормално? Онова, което не съдържа самото себе си като елемент. Тогава нормално или не е множеството на всички „нормални" множества? Нормалното „става" анормално и обратно! Ако е нормално, би трябвало да е анормално, защото по дефиниция съдържа всички нормални множества, т. е. и самото себе си. В обратния случай „ненормалното" се при¬вижда като нормално, защото множеството на всички нор¬мални множества е по дефиниция нормално, т. е. в качест¬вото си на цялост се отрича като елемент. Бръсначът на Окам се държи от „бръснаря на Ръсел"!


Да продължим. Повелята да не се преумножават същ¬ностите е трансформирана в изключването на субекта („бръснаря") като същност. Трябва да бръснеш всички от селото, които не се бръснат сами. Кой ще разреши/забрани на бръснаря да бръсне самия себе си?! Можеш да се обръс-, неш, но фигуративно казано'веднъж завинаги. Все едно турският султан да стане папа (по Хегел). Но ако все пак се заинатиш, то автоматично попадаш в групата на онези, които не се бръснат сами, а все пак трябва да свършиш тази работа. Не ще да е под влиянието на Ръсел, но нашият роден език е фиксирал същата антиномия в цветистия израз кой за какво не бръсне другия.


Аналитизмът на Ръсел не е с формално-дедуктивен, а с типологично-вариативен характер. Името, наименовани¬ята ограждат типове съществувания; трансформацията на имената елиминира от изказванията за обектите съмни¬телното по съществуване, а описанието със средствата на познатото затваря кръга на непосредствено достъпното (съществуващото). Такава позиция лавира между субекти-вистичния емпиризъм и „неутралния" монизъм, преподреждайки логически сетивните данни (факти). Разбира се, без състоянието на вярване реалността - разбирай: устойчивия свят на логическите отношения - става подвъпросна и имагинерна. Вярването, разбрано като диспозиция към знаниева определеност, изразява картезианския анга¬жимент на Ръсел с ясните по очевидност резултати от познавателния процес. Ти с оня „цимент", без който стро¬ителните елементи на опита (сетивните данни) не могат да се организират и архитектониката на изящния логицизъм. Вярването с функция от дълбокото убеждение на Ръсел, че „цялото човешко знание е недостоверно, неточно и частич¬но" (съч. „Чоиешкото познание, неговата сфера и грани¬ци"). Вярването е жажда за теоретична цялост, фундираща връзка между логика и емпиризъм в композита на Ръселовия логически емпиризъм. Вярването е коректив на обстоятелството, че в „чистата" математика емпирическата релевантност е въпрос, който успешно може да се ели¬минира (по Ст. Тулмин). Символи без собствени денотати — ето квинтесенцията на разработения от „ранния" Ръсел принцип, ново издание на Окамовата забрана за „преумножаване" на същности.


Съчинението „Проблемите на философията" е в нача¬лото на всичко отбелязано. То не омагьосва читателя, но е полезно за „прохождащия" във философията. Защото носи в себе си доброто от жанра пропедевтика: яснота, достъп¬ност, краткост, убедителност. И още нещо, може би най-важното в този външно непретенциозен текст - оставя място за свободен размисъл. Така привидният недостиг на „дълбочина" се компенсира от „излишък" на рефлексивна свобода.


Не трябва да се забравя, че този Ръселов труд от 1911 (1912) г. е последван от серия „откази": от субект-обектното отношение; от разграничението между усещания и се¬тивни данни; от априорността на повечето етически твър¬дения и др. Останало е главното, надеждата, че „универсалното гражданство" на философа е форма на самоут¬върждаване безкрайността на човешкия Дух. Едно некласическо разбиране на ценността на философията, вкорене¬но в интуицията на нейната „същностна неопределеност" (Ръсел).


Доц. Камен Лозев


Хегел е прочетен във време, когато Ръсел оформя идеята, че в крайна сметка всички философии, и съответно философи, принадлежат към две основни противоположни групи. Разделението е представено много нагледно: едните според Ръсел виждат света като купа с желе, а другите - като ведро със сачми. Радикалното обръщане във философското мислене на Ръсел настъпва, когато се отказва от „желето" в полза на „сачмите". Съгласно новия възглед светът съвсем не е неразделно цяло, а се състои от дискретни - логически и физически - „атоми". В статията „Защо се заех с философия" Ръсел развива метафизиката с желето като приложена към философията на Хегел по начин, който обяснява защо желеподобният начин на мислене го е привличал vi.


Хьегеловото мислене за света е като за closely knit unity (гъсто изплетено единство). Неговият свят е подобен на желе поради факта, че ако докоснем една част от него, цялото ще затрепери, но той не прилича на желе поради факта, че в действителност не може да се разреже на части. Привидността на състоящото се от части според него е измама. Единствената реалност е Абсолютът, което е името на Бога. „В тази философия за известно време намирах утеха. Както ми беше представена от нейните последователи - най-вече Мактагърт, който по това време ми беше близък приятел, - философията на Хегел ми изглеждаше и очарователна, и доказуема. В един момент обаче бързо се отдръпнах от привържениците на Майстора и в самия Хегел открих бъркотия от неяснати и нещо, което много приличаше на загадки. Така изоставих неговата философия."vii


Каквито и усилия да полага за спасението на старата си любов - монистичния, холистичен идеализъм от Хегелов тип - Ръсел навсякъде открива аргументи в подкрепа на противоположния възглед. Сега по-добре си изяснява какво представлява анализът: според него той се състои от идентифициране частите на цялото. Ако реалността е неделима, непосредствено следва, че анализът е невалидна процедура, че винаги е някаква фалшификация. Подобна теза сега му се струва парадоксална.


Философският монизъм, който отрича реалността на отношенията, е пространно изложен във влиятелната книга на Франк Брадли Appearance and Reality („Явление и реалност"), която през лятото на 1897 г. Ръсел препрочита. „Реалността е единна, - пише Брадли - тя трябва да е една, защото плуралността, взета като реална, противоречи на самата себе си. Плуралността предполага отношения и чрез тези отношения неохотно винаги налага по-висше единство."viii Процесът на обръщане в новия светоглед е дълъг и болезненix. В края на 1897-ма и началото на новата 1898-ма година Ръсел се отдава на четене и размисъл върху философските последици, които новите схващания имат за математиката. До момента той я разбира като област, която се занимава с количества, с числа. Струва му се, че представата за количество е сърцевината на математиката, формираща облика й като наука. Същевременно именно тази представа като че ли е източникът на противоречията в математиката. Основното противоречие, за което Ръсел мисли, е, че дадена съвкупност, количество, по необходимост се схваща както като едно нещо, една съвкупност, така и като много неща - да речем, пет на брой неща. И тъй като количествата, броенето, е самата основа на математиката, то противоречието ще остава, без значение колко успешно служи математиката на другите науки.


Ръсел бързо се убеждава, че подобна представа, макар на пръв поглед да не буди съмнения, е фундаментално погрешна. Уайтхед наскоро е публикувал книгата "Универсална алгебра" (Universal Algebra), която сега проучва заедно с други книги на Дедекинд, вече признат от него за класик в областта на философията на математиката. Тези творби го убеждават, че трябва да отхвърли традиционното разбиране на математиката като наука за количества и повече да не се занимава с противоречията на количествата, отнели му толкова време и енергия. Те просто нямат отношение към математиката. От книгите на Дедекинд Ръсел възприема по-скоро представата за ред, отколкото за количество. Тя е централната представа при дефинирането на числото. От нейна гледна точка произходът на числата лежи не в преброяването на нещата в една съвкупност, а в подреждането на числата - първо, второ, трето и т.н. Книгата на Уайтхед също носи различна представа за математиката, при която изобщо не се споменава понятието количество. За Уайтхед математиката изучава всички „видове формално, необходимо, дедуктивно мислене". Уайтхед за първи път подсказва на Ръсел идеята за математическо третиране на символната логика, дефинирана от Уайтхед като вид алгебра.


Вдъхновен от новите идеи за природата на математиката, Ръсел започва да пише книга, чиято цел е веднъж завинаги да скъса с езика на „диалектиката" и „синтеза" - две понятия, доминирали мисленето му за всичко до момента. Главното утвърждавано сега понятие се нарича „аналитично и математическо мислене". Новата вяра на Ръсел в анализа е пряк резултат от проучването на трудовете на водещите съвременни математици. В нея обаче липсва важен елемент, липсва новото разбиране на логиката, и в частност на природата на пропозициите, което трябва да замени все още живите останки от Хегел. Именно в това отношение е вечната благодарност на Ръсел към Мур. През лятото на 1898 г. именно Мур запълва празнината. По това време той пише своята дисертация за стипендия и се съсредоточава върху много прозаичния въпрос: Какво имаме предвид, когато изказваме определени думи? Колкото повече разгръща темата, толкова повече Мур се ангажира в спор с идеализма, и по-специално с идеалистическата теория за истината, защитавана от Брадли.


Мур се стреми да постави теорията на строго „реалистка" основа и затова предприема строго разграничение между онова, в което вярваме, т.е. пропозицията, и самата вяра в нея, т.е. едно ментално състояние. Съгласно терминологията на Мур пропозициите са обективни - те не са в нашето съзнание, а са извън него - в света. Докато оформя теорията си, той често се среща с Ръсел и двамата заедно обсъждат проблемите. В резултат на тези срещи се оформя ново разбиране за логиката и философията, от което води началото си цялата аналитична традиция.


Първото публично изложение на новата логика - статията, която Ръсел смята за най-големия принос на Мур във философията, е The Nature of Judgment (Природата на съждението)xi. Тя излиза в списание Mind през януари 1899 г. и по всеобща преценка е основополагащото изложение на аналитичната традиция във философията. Няма съмнение, че Ръсел далеч по-рано е познавал централните идеи в нея и вероятно е участвал в окончателното им формиране. В писмо до Ръсел от лятото на 1898 г. Мур обобщава новия си възглед така: „Моето голямо откритие, което много ме шокира, когато го направих, е изразено под формата на това, че пропозицията е съществуващото."xii С други думи, за Мур пропозицията е нещо, което обективно съществува. Освен това от гледна точка на Мур пропозицията е анализируема, тя е комплекс, който изисква да бъде разглобен, разбит на съставните му части. Тях той нарича „концепти". „Една пропозиция - пише в статията си Мур -- не е нищо друго освен комплексен концепт... една пропозиция е синтез на концепти... една пропозиция е изградена от определен брой концепти заедно със специфичните отношения между тях."


Днес изразите на Мур звучат странно: „концептът" за него не е нито дума, нито мисъл, а „възможен обект на мисълта", нещо близко до онова, което Ръсел по-късно ще нарече „логически атом". Концептите са структурните блокчета на света. „Крайните елементи на всичко, което е, формират съществуващия свят."xiii По такъв начин анализът, както Мур и Ръсел го разбират, изобщо не е лингвистична, а онтологическа дейност. Да анализираме една пропозиция, не значи да изследваме езика, не значи да внимаваме за думите, а означава, така да се каже, да извайваме света, така че да започне да има някакъв смисъл. „Едно нещо става разбираемо, - казва Мур - когато се анализира в своите конституиращи концепти."


От гледна точка на новия възглед логиката и метафизиката едва ли могат да се разграничат. „Категорично съм съгласен с онова, което казваш за няколкото вида необходими отношения между концептите - отговаря Ръсел в писмо до Мур - и смятам, че тяхното откриване е истинската задача на логиката, или на метафизиката, ако искаш."xiv За Ръсел важният момент в теорията на Мур - нещо, от което самият Мур малко се интересува, - е, че отношенията, за разлика от твърденията на Брадли, са реални.


Така с помощта на Мур завършва процесът на светогледния обрат: светът на Ръсел окончателно загубва своята привидна хомогенност и вече няма причини да се разграничават „Явленията" и „Реалността" в обичайния за Хегеловата диалектика начин. По-късно Ръсел твърди: „Това беше крайна възбуда; след като си смятал сетивния свят за нереален, да си в състояние отново да виждаш, че в действителността има такива неща като столове и маси."xv Той „ликува от мисълта, че тревата е зелена въпреки противоположното мнение на всички философи след Лок нататък."xvi Но, подчертава Ръсел „най-интересният аспект за мен бе логическият. Бях доволен от мисълта, че отношенията са реални и исках да открия ужасните последици за метафизиката от вярата, че всички пропозиции имат формата субект - предикат." xvii


В този много динамичен за философското развитие на Ръсел период идва събитие, което също дава тласък в духовното му израстване и оставя траен отпечатък в репутацията на Ръсел като познавач на Лайбниц. В Кеймбридж лекциите върху философията на Лайбниц чете Мактагърт. През лятото на 1898 г. обаче той отправя молба за продължителен отпуск и оставя предмета непокрит. Причината? Тя е романтична. Преди време Елис е срещнал жена, в която се влюбва, но която за съжаление живее в далечната Нова Зеландия. Сега е завладян от идеята да я посети на място и я убеди да се ожени за него. Всичко завършва успешно съгласно първоначалния план на Мактагърт, който след година в самия край на столетието, се завръща в Кеймбридж вече като женен преподавател.


Лекциите върху философията на Лайбниц са дадени на Ръсел. Дългата отпуска на колегата му го ентусиазира задълбочено да изучи Лайбниц, който в студентските години го е пленил с философските си размишления и най-вече със своята логика. Всичко в Лайбниц Ръсел интерпретира от гледна точка на новата теория на Мур и нейните последици за логиката и метафизиката. За курса Ръсел написва поредица от лекции, на основата на които след време е създадена книгата му A Critical Exposition of the Philosophy of Leibniz („Критическо изложение на философията на Лайбниц", смятана и днес за класическо четиво при изучаването на този философ.


i Ellis McTaggart, Studies in Hegelian Dialectic, p. 255. Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), The Free Press, NY, London, Sidney, Toronto, Singapore, 1996, р. 110.
ii Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), Op. cit, р. 110.
iii През 1898 г. различни неща ме накараха да изоставя и Кант, и Хегел. Прочетох Голямата логика на Хегел и си помислих, както и все още мисля, че всичко, което казва за математиката е объркана безсмислица. Б. Ръсел в: Bertrand Russell, My Mental Development, in: The Philosophy of Bertrand Russell, ed. By Paul Arthur Schillp, Northwestern University, NY, 1951, p. 11
iv Б. Ръсел до Роло Ръсел, 20. 11. 1896 г. Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), Op. cit, р. 111.
v Б. Ръсел до Алис Ръсел, 6. 4. 1897 г. Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), Op. cit, р. 111.
vi Вж. моя превод на статията Why I took to Philosophy, както и моята коментарна статия (Лозев, К. Философът Бъртранд Ръсел - щрихи към неговия портрет) в сп. "Философия", кн. 5-6, 2001 г.
vii Bertrand Russell, The Autobiography of Bertrand Russell, 1872-1914, Little, Brown and Company, Boston, Toronto, 1961, p. 132
viii Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), Op. cit, р. 115.
ix Вж. подр. моята статия: Лозев, К. „В навечерието и малко след това - Джордж Мур и опровергаването на идеализма (историко-философски картини)", сп. Философски алтернативи, бр. 1, 2004., с. 72.
x Той [Mур] също преживява хегелиански период, но неговият беше по-кратък от моя. Той поведе бунта, а аз го последвах с чувство на освобождение. Б. Ръсел в: Bertrand Russell, My Mental Development, in: The Philosophy of Bertrand Russell, ed. By Paul Arthur Schillp, Northwestern University, NY, 1951, р. 12
xi Вж. подр. Философия на логиката (ранна аналитична философия), прев. Евгени Латинов, УИ „Св. Климент Охридски", С., 2003.
xii Джордж Мур до Бъртранд Ръсел, 11. 9. 1898 г. Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), Op. cit, р. 117.
xiii Пак там.
xiv Бъртранд Ръсел до Джордж Мур, 13. 9. 1898 г. Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), Op. cit, р. 117.
xv Bertrand Russell, The Autobiography of Bertrand Russell, 1872-1914, Op. cit., p. 135.
xvi Пак там.
xvii Пак там.




Мястото на секса сред човешките ценности


Превод от английски: Камен Лозев / notabene-bg.org/read.php?id=19


Писателят, посветил се на сексуална тема, винаги е в опасност да бъде обвинен в прекомерна мания по своя предмет от онези, които смятат, че подобни теми не трябва да се споменават. Приема се, че той не би рискувал да си навлече порицанието на превзето скромните и похотливи личности освен в случая, когато интересът му към темата далеч превъзхожда значението й. Този възглед обаче споделят единствено онези, които защитават промени в конвенционалната етика. Онези, които защитават призивите за тормоз на проститутките и онези, които въвеждат формално законодателство против трафика на бели роби, но реално против доброволни и порядъчни извънбрачни отношения; онези, които осъждат жените за къси поли и червило; както и онези, които шпионират по плажовете с надежди да открият неподходящи бански костюми, не се смятат за жертви на сексуална мания. И все пак в това отношение те вероятно страдат много повече, отколкото писателите, защитаващи по-голяма сексуална свобода. Жестокият морал по принцип е реакция против похотливите емоции, а човекът, който му дава израз, обикновено е изпълнен с непристойни помисли, станали непристойни не поради простия факт, че имат сексуално съдържание, а поради факта, че моралът е отнел способността на мислителя да мисли ясно и съсредоточено върху тази тема. Напълно съм съгласен с църквата по въпроса, че манията по сексуални теми е зло, но не съм съгласен с църквата по отношение на най-добрите методи за избягване на това зло. Печално е, че Свети Антоний е бил обладан от секса повече, отколкото най-големият сластолюбец, живял на земята. Няма да привеждам съвременни примери от страх да не обидя някого. Сексът е естествена нужда като храната и водата. Ние обвиняваме лакомника и алкохолика, защото във всеки от тези случаи един интерес, който има известно законно място в живота, е узурпирал прекалено голям дял от неговите мисли и чувства. Ние обаче не виним онзи, който нормално и здравословно се наслаждава на разумно количество храна. Вярно е, че аскетите са издигали обвинения и за това, като са смятали, че човек трябва да намали храната си до най-ниската точка, съвместима с оцеляването, но днес този възглед е забравен и може да се пренебрегне. Пуританите, в тяхната решимост да избегнат удоволствията на секса, до известна степен по-добре осъзнават удоволствията на масата от своите предшественици. Както казва един критик на пуританството от седемнадесети век:


Искаш да се радваш на весели нощи и сладки трапези?
Тогаз със светците храни се и лягай си с грешници.
(прев. К.Лозев)


Ето защо пуританите изглежда не успяват да подчинят чисто телесната част от човешката ни природа, тъй като онова, което отнемат от секса, те прибавят към лакомията. Католическата църква смята лакомията за един от седемте смъртни гряха, а онези, които го практикуват, Данте поставя в по-дълбок кръг на ада; тя обаче е някак си неясен грях, тъй като е трудно да се каже докъде стига законната нужда от храна и откъде започва вината. Престъпно ли е да се яде нещо, което не ни храни? Ако е така, с всеки солен бадем рискуваме да бъдем прокълнати. Подобни възгледи обаче са остарели. Всички познаваме чревоугодника, когато го видим, и макар че може донякъде да го презираме, той не е строго порицаван. Освен това прекомерната мания по храна е рядкост сред онези, които никога не са страдали от недоимък. Повечето хора изяждат яденето си, а след това мислят за други неща до следващото ядене. От друга страна, възприелите философията на аскета и лишили се от всичко друго освен от минималната храна, развиват мания по банкети и видения за демони, носещи сочни плодове. Самотните изследователи на Арктика пък, свикнали с диетата от мас на кит, прекарват дните си, планирайки вечерята в Карлтън, щом се върнат в къщи.


Подобни факти подсказват, че ако не искаме сексът да е мания, моралистите трябва да гледат на него както започва да се гледа на храната, а не както отшелниците от Тива гледат на храната. Сексът е естествена човешка нужда подобно храната и водата. Вярно е, че хората могат да оцелеят и без него, докато без храна и вода не могат, но от психологическа гледна точка желанието за секс е напълно аналогично на желанието за храна и вода. То се увеличава в огромна степен от въздържането и временно стихва при удовлетворяване. Докато не е задоволено, то затваря останалия свят от умствения обсег. Всички други интереси за момента избледняват и могат да се извършат действия, които впоследствие изглеждат безумни на виновника за тях. Нещо повече, както в случая с храната и водата, забраната в огромна степен стимулира желанието. Познавам деца, които отказват ябълки на закуска, а направо отиват в овощната градина и ги крадат, макар че ябълките от закуската са узрели, а крадените не са. Не може да се отрича според мен, че желанието за алкохол сред заможните американци е много по-силно отколкото бе преди двадесет години. По аналогичен начин християнското учение и авторитетът на християнството много силно стимулираха интереса към секса. Ето защо поколението, което най-напред престава да вярва в конвенционалното учение, трябва да се отдаде на сексуална свобода до степен много по-висока от очакваното при онези, чиито възгледи за секса не са повлияни, без значение положително или отрицателно, от пълни с предразсъдъци учения. Нищо освен свободата няма да ни предпази от прекомерна мания по секса, но дори свободата не би имала това въздействие, ако не е станала навик и не е свързана с мъдро образование по сексуалните въпроси. Бих искал обаче да повторя с възможно най-голяма настойчивост, че смятам прекомерното обсъждане на тази тема за зло и мисля, че днес това зло е широко разпространено най-вече в Америка, където виждам, че с усърдие се произнася сред строгите моралисти, които открито го показват чрез своята готовност да вярват на измислици, отнасящи се до опонентите им. Лакомникът, сладострастникът и аскетът са погълнати от себе си хора, чийто хоризонт е ограничен колкото от задоволяването на собствените им желания, толкова и от тяхното осъждане. Телесно и духовно здравият човек не би концентрирал по такъв начин собствените си интереси върху самия себе си. Той ще погледне на света и ще открие в него обекти, които заслужават вниманието му. Потъването в себе си не е, както предполагат някои, естественото състояние на неукия човек. То е болест, причинена почти винаги от някакво разстройство на естествените подбуди. Сладострастникът, който настървено се храни с мисли за сексуално задоволяване, в общия случай е резултат от някакъв вид лишение, точно както онзи, който трупа храна, обикновено е човек, преживял глад или период на немотия. Здравите, добре изглеждащи мъже и жени, не са създадени от разстройство на естествените нужди, а от равномерно и балансирано развитие на всички необходими за щастливия живот пориви.


Съвсем не внушавам, че по отношение на секса не трябва да има морал и самоограничение, или че те трябва да са по-малко, отколкото по отношение на храната. С оглед на нея имаме ограничения от три вида: на закона, на маниерите и на здравето. Смятаме, че е лошо да се краде храна, да се взема повече от полагащия ни се дял при общо хранене, както и да се храним така, че да си навлечем болести. Ограничения от подобен вид са нужни и по отношение на секса, но в този случай те са много по-сложни и предполагат много повече самоконтрол. Нещо повече, тъй като един човек не може да има собственост над друг, аналогът на кражбата не е прелюбодействието, а изнасилването, което законът очевидно трябва да забрани. Въпросите, които възникват относно здравето, почти изцяло са свързани с венерическите болести, тема, която вече засегнахме във връзка с проституцията. Ако изключим медицината, очевидно намаляването на професионалната проституция е най-добрият начин да се справим с това зло, а намаляването на професионалната проституция се постига най-добре чрез онази по-голяма свобода сред младите хора, която през последните години все повече нараства.


Една изчерпателна сексуална етика не може да разглежда секса просто като естествен глад и възможен източник на опасност. Тези две гледни точки са важни, но дори по-важно от тях е да помним, че сексът е свързан с някои от най-хубавите неща в човешкия живот. Трите, които изглежда са от първостепенна важност, са лиричната любов, щастието в брака и изкуството. За лиричната любов и брака вече говорихме. Някои смятат, че изкуството не е свързано със секса, но днес този възглед има по-малко привърженици, отколкото преди. Съвсем ясно е, че подбудата за всеки вид естетическо творчество психологически е свързана с ухажването, не непременно по някакъв директен или очевиден начин, но все пак дълбоко и проникновено. За да доведе сексуалната подбуда до художествен израз, са необходими няколко условия. Трябва да е налице художествен капацитет; но художественият капацитет, дори в рамките на дадена раса, изглежда налице в дадено време, а отсъства в друго, от което достоверно можем да заключим, че средата, за разлика от родния талант, играе важна роля в развитието на художествения порив. Трябва да има някаква свобода, която се състои не в награждаването на художника, а в това, той да не се насилва или заставя да формира навици, които го превръщат във филистимлянин. Когато Юлий Втори затваря Микеланджело, той по никакъв начин не нарушава онази свобода, от която се нуждае художникът. Той го затваря, защото го смята за важна личност и не би търпял и най-малката обида спрямо него от който и да е, чийто ранг е по-нисък от папския. Когато обаче художникът е принуден да се кланя на богати покровители или членове на градския съвет и да пригажда творбите си към техните естетически канони, свободата му е изгубена. Когато пък е принуден поради страх от социално или икономическо преследване да живее в брак, станал нетърпим, той се лишава от енергията, изисквана от художественото творчество. Обществата, които са били добродетелни в общоприетия смисъл, не са създали голямо изкуство. Онези, които са създали, са били съставени от хора, които Айдахо би стерилизирал. В момента Америка внася повечето от своите художествени таланти от Европа, където все още е останала някаква свобода. Американизирането обаче на Европа прави необходимо обръщането към негрите. Последният дом на изкуството изглежда е някъде в Горно Конго, ако не и в планините на Тибет. Окончателното му унищожение обаче едва ли дълго ще се бави, тъй като възнагражденията, с които Америка е готова да обсипе хората на изкуството от чужбина, са такива, че неизбежно ще причинят художествената им смърт. В миналото изкуството е имало широка основа и тя е била свързана с радостта от живота. На свой ред радостта от живота зависи от известна спонтанност по отношение на секса. Там, където сексът е потиснат, остава само работата, а евангелието на работата в името на самата работа, никога не е довело до работа, която си струва да се върши. Нека не ми разправят, че някой е събрал статистика за броя на половите актове на ден (per diem) (или може би трябва да кажем на нощ (per nоctem) в САЩ и че този брой на глава от населението е поне толкова голям, колкото и във всяка друга страна. Не знам дали това е вярно или не и изобщо не искам да го отричам. Една от най-опасните заблуди на конвенционалните моралисти е свеждането на секса до сексуалния акт, за да могат по-добре да го нахокат. Никой цивилизован човек, а и за никой дивак не съм чувал, не задоволява инстинктите си с голия сексуален акт. Ако поривът, който води до акта, трябва да бъде задоволен, нужно е да има ухажване, трябва да има любов, трябва да има дружба. Без тях, макар физическият глад да е утолен за момента, духовният глад не стихва и никакво дълбоко удовлетворение не може да се постигне. Сексуалната свобода, необходима на художника, е свободата да обича, а не вулгарната свобода да облекчи телесната си нужда с някоя непозната жена. И тъкмо свободата да обичаш е най-вече онова, което конвенционалните моралисти не допускат. Ако искаме изкуството да оцелее след американизацията на света, необходимо е Америка да се промени; нейните моралисти трябва да станат по-малко морални, а нейните аморалисти да станат по-малко аморални; с една дума, и двете групи трябва да осъзнаят по-висшите ценности, които сексът предполага, както и възможността радостта да придобие по-голяма стойност от банковата сметка. Нищо в Америка не е така болезнено за пътешественика, както липсата на радост. Удоволствието е лудо и вакханално, предмет на моментна забрава, а не на радостна самоизява. Хора, чиито деди са танцували под ритъма на гайдите в Балканските или полски села, през целия ден седят залепени към своите маси, сред пишещи машини и телефони, сериозни, важни и жалки. Намирайки спасение вечер в някое питие или нов вид шум, те си въобразяват, че откриват щастие, а всъщност откриват единствено дива и непълна забрава на безнадеждното еднообразие от пари, които раждат пари, използвайки за целта телата на човешки същества с продадени в робство души.


Нямам намерение да внушавам онова, в което изобщо не вярвам, а именно, че всичко най-хубаво в човешкия живот е свързано със секса. Аз самият не смятам, че науката - нито практическата, нито теоретичната, - е свързана с него. Други важни социални и политически дейности също нямат връзка със секса. Подбудите, които водят до сложните желания на зрелия живот, могат да се подредят под няколко прости раздела. Освен необходимото за самосъхранението, струва ми се, че властта, сексът и бащинството са източникът на повечето от нещата, които човешките същества вършат. От тях трите властта стои в началото и в края. Тъй като обладава много малко власт, детето е покорено от желанието да притежава повече. Наистина, голяма част от неговите дейности са резултат от това желание. Другото негово доминиращо желание е суетата - стремежът да го хвалят и страхът от обвинение или изоставяне. Именно суетата го прави социално същество, като му дава добродетелите, необходими за живот в общност. Суетата е мотив, тясно преплетен със секса, макар и разделен от него на теория. Властта обаче, доколкото мога да преценя, е в много слаба степен свързана със секса; но любовта към властта, поне толкова силно, колкото суетата, кара детето да се труди над уроците си и да развива своите мускули. Любознателността и придобиването на знания според мен трябва да се разглеждат като разновидност на любовта към властта. Ако знанието е власт, тогава любовта към знанието е любов към властта. Науката следователно, с изключение на някои клонове на биологията и психологията, трябва да се смята за лежаща извън областта на сексуалните чувства. Тъй като император Фридрих Втори вече не е сред живите, това мнение трябва да остава повече или по-малко хипотетично. Ако все още беше жив, той несъмнено би решил случая чрез кастриране на известен математик и известен композитор и наблюдаване на съответните последици върху техния труд. Очаквам спрямо първия те да са нулеви, а спрямо втория да са значителни. Предвид факта, че придобиването на знания е един от най-ценните елементи в човешката природа, то ако сме прави, следва, че много важна сфера на дейност е изключена от господството на секса.


Властта също е мотивът за повечето политически дейности, разбирайки тази дума в нейния най-широк смисъл. Съвсем не намеквам, че големият държавник е безразличен към общественото благосъстояние; напротив, вярвам, че той е човек, в който бащинското чувство е дълбоко вкоренено. Ако обаче не обладава в значителна степен любов към властта, не ще успее да подкрепи усилията, необходими за успеха на едно политически начинание. Познавам редица високо интелигентни личности в обществения живот, но когато не притежават силна доза лична амбиция, те рядко обладават енергията за постигане на доброто, което си поставят за цел. При един решително важен случай Ейбрахъм Линкълн произнася реч пред двама непокорни сенатори, като започва и завършва с думите: "Аз съм Президентът на Съединените Щати, облечен с голяма власт." Едва ли има съмнение, че е изпитал известно удоволствие в утвърждаването на този факт. В цялата политика, за добро или зло, двете главни сили са икономическият мотив и любовта към властта; опитът да се интерпретира политиката на фроидистка основа според мен е грешка.


Ако сме прави в твърдението си, повечето велики мъже, с изключение на художниците, в своите действия са били подбуждани от мотиви, несвързани със секса. Ако искаме подобни дейности да останат, и в своите по-умерени форми да се разпространят, необходимо е сексът да не засенчва останалата част от природата на човека, тази на емоциите и страстите. Желанието да разберем света и желанието да го реформираме са двата велики двигателя на прогреса, без които човешкото общество би останало на място или би регресирало. Може да се окаже, че едно твърде пълно щастие би причинило отмирането на пориви към знание и реформа. Когато Кобден е поискал да запише Джон Брайт в кампанията за свободна търговия, той основава личната си привлекателност върху скръбта, изпитвана от Брайт поради скорошната смърт на съпругата му. Можем да предполагаме, че ако тази скръб липсваше, Брайт по-малко би съчувствал на скръбта на другите. Отчаянието от действителния свят е тласкало мнозина към абстрактни цели. За човека с достатъчно енергия болката може да е ценен стимул и аз не отричам, че ако всички бяхме съвършено щастливи, нямаше да е нужно да полагаме усилия да станем по-щастливи. Аз обаче не мога да приема, че част от дълга на човешките същества е да причиняват на другите болка със слабата надежда, че тя би се оказала плодотворна. В деветдесет и девет от всеки сто случая болката се оказва просто съкрушителна. В стотния случай е по-добре да се доверим на естествените шокове, на които тялото е наследник. Докато има смърт, ще има и скръб, а докато има скръб, задължение на човешките същества не може да е увеличаването на нейното количество въпреки факта, че няколко рядко срещани човешки духа знаят как да я преобразят.


Преводът представлява глава от книгата та Ръсел Marriage and Morals, London, Allen & Unwin; New York: Liveright Publishing Corporation, 1929.
Would you enjoy gay nights and pleasant dinners?
Then must you board with saints and bed with sinners.