БИТИЕ





Битие

При изясняването на проблема за битието се очертават няколко въпроса: Кое съществува?, Къде съществува?, Колко дълго съществува? и др. Съществува светът тук и навсякъде, сега и винаги, светът е бил и ще бъде, той е непреходен; отделните неща, организми, хора, тяхната жизнена дейност са крайни и преходни. Битието на света се явява предпоставка за неговото съществуване, философите насочват вниманието си преди всичко към обстоятелството, че светът, от една страна, като битие, като цялостност, е непреходен, а отделните негови предмети и състояния са преходни. Категорията битие е тясно свързана с категориите небитие, съществуване, пространство, време, материя, ставане, качество, количество, мяра. Въвеждането на всяка категория изисква своето основание, т.е. да се докаже доколко тя е необходима за философията, доколко изразява особено съдържание, което не се обхваща от други категории. Анализирайки проблема за битието, философията се отдалечава от факта за съществуването на света и всичко, което съществува в него.


Класическите схващания за битието са свързани с името на Парменид и неговата поема „За природата”, в която той характеризира битието като вечно, неизменно и нееднородно, неизменно съществуващо. Небитието е множественото, променливото, различното. Несъществуването на битието е невъзможно, защото несъществуващото битие е неизмеримо и непредставимо за мисълта. Битието не възниква и не се унищожава, оставайки винаги тъждествено на себе си. Според Парменид то не може да бъде „нито капка повече, нито капка по-малко”, то е едновременно еднородно и непрекъснато, то е хомогенна природа, така че не съществува и празно пространство. Всичко е изпълнено с битие. Затова всичко е непрекъснато, защото битие плътно се допира до битие. Като безкрайно във времето битието е ограничено в пространството, то е кълбовидно. Това е свързано с неговата еднородност, с това, че то навсякъде е едно и също, навсякъде е еднакво отдалечено от центъра. Парменид разглежда всяко възникване, изменение и многообразие като инобитие. И действително, нищо от несъществуващото не възниква, не се унищожава, а само така ни се струва. Той не допуска друго битие, освен материалното, телесното, протяжното. Парменид изказва идеята за тъждество на мислене и битие. За него едно и също нещо са мисълта и онова, към което мисълта се насочва, тъй като не може да се намери мисъл без битие, в което тази мисъл е осъществена. Защото не съществува и не ще съществува нищо друго, освен битие. Следователно, мисленето трябва да се обяснява като се изхожда от битието, а не обратното. Мисъл без битие е нищо.


Платон решава идеалистически основния въпрос на философията за отношението между дух и природа, между мислене и битие, като приема мисленето (духа) за първично, а битието (природата) - за вторично. На променливия свят на сетивните неща Платон противопоставя неизменния и неподвижен свят на „истинското” битие - светът на идеите. Сетивните неща са непроменливи и непостоянни, възникват и изчезват. Те служат за предмет на мнението, а не на истинското знание. Сетивните неща са за Платон само сенки на света на идеите, които се вечни и неизменни и които съставляват предмета на истинското знание. „Светът на идеите образува в своята съвкупност ..истинското битие”; вторичен и производен от него е светът на сетивните неща, които заемат средно място между битието и небитието, а материята Платон нарича небитие. Сетивните неща са смес от битие и небитие, те са отпечатъци на надсетивни идеи, на идеалните образци.


Според Аристотел категориите са най-висши абстракции, ръководни идеи, извън които не може да има научно съждение за битието. Под категории Аристотел разбира общите логически определения на битието т.е. философските категории черпят своята съдържателност и жизненост от многообразието на обективния свят. Той счита, че в 10-те категории, които предлага са „висш род изказвания” и в тях могат да бъдат включени всички възможни явления на битието, както и всички мислими понятия.


Битието може да бъде потенциално и актуално в зависимост от движението, а материята е вечна и неунищожима. Материята не е нещо конкретно съществуващо, тя е само субстракт. Без материя няма битие, но и самата материя не съществува отделно, самостойно. Преди да приеме отделна форма, материята се намира в състояние на небитие (лишеност). Материя без форма е лишена от живот, от енергия, от цялостност. Материята още не е действителност, а само възможност. Действителност тя става само във връзка с формата. Само чрез формата предметът става това, което е и в своята индивидуалност се различава от другите предмети. Своето битие като определен предмет той дължи на формата.


Материята е главно възможност, съдържаща в себе си само потенциално развитие, формата като активен източник на изменение на материята е актуално начало. Но само съединяването на материята и формата дава определен резултат. Движението, според Аристотел, е осъществяване на потенциалното битие в актуално. Движението е процес на проявяване активността на формата в момента на съединяването н с материята. Движението не може да бъде сведено нито само към числената форма, нито само към материята, то не е нито само потенциално, нито само актуално, а е преход от едното в другото. Нито метала, нито излятата от него статуя поотделно представляват от само себе си движение. А процесът на превръщане на метала в статуя, процесът на реализиране предназначението на метала може да бъде наречено движение. Движението е известна дейност, но незавършена.


В средните векове християнската философия противопоставя „истинското”, Божественото битие и „неистинното”, сътворено битие, различавайки при това действителното битие (акта) и възможното битие (потенциала), същността и съществуването.


В епохата на Ренесанса всеобщо признание получава позицията за култа към материалното битие, към природата. Тази позиция изразява новия тип отношение на човека към природата, обусловена от развитието на науката, техниката и материалното производство. Тя подготвя концепцията за битието през XVII и XVIII век, когато то се разглежда като реалност, противостояща на човека като същност и усвоявана от него в неговата дейност. Оттук възниква трактовката на битието като обект, противостоящ на субекта. В трактовката на битието като изходно начало се явява понятието „тяло” (Хобс), което е свързано с развитието на механиката (водеща през XVII - XVIII век). Природата се разглежда вън от отношението на човека към нея, разглежда се като механизъм, действащ сам по себе си.


За учението на битието в епохата на Новото време е характерен субстанциалният подход, фиксира се субстанцията (неунищожима, неизменна, субстрат, основа на битието, негово пределно основание) и нейните акциденции (свойства), производни от субстанцията. С различни модификации подобни разбирания за битието се срещат във философската система на Барух Спиноза (Бенедикт де Спиноза 1632 - 1677), за когото битието се ограничава с природата, със света на естествените тела, а духовните същности не притежават статут на битие. В новоевропейската философия се формира и друг начин на тълкуване на битието, при който то се определя по пътя на гносеологическия анализ на съзнанието и самосъзнанието.


Битието за Декарт е свързано с неговия знаменитото „Мисля, следователно съществувам” В трактовката на Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646 -1716) битието е отражение на дейността на духовните субстанции – монадите, а Джордж Бъркли (1685 -1753) отъждествява битието с данните на възприятието.


Класическите схващания за битието особено ясно се очертават в немската класическа философия, предствена от Кант, Фихте, Шелинг и Хегел. За Кант битието не се явява свойство на вещите. За него битието е общозначим начин на връзка на нашите понятия и съждения. Истинското битие за Фихте (1762 - 1814) се явява свободната, чистата дейност на абсолютния „Аз”. При Фихте в качеството на предмет на философския анализ излиза битието на културата - духовно-идеалното битие, създадено от дейността на човека. Шелинг (1775 - 1854) вижда в природата неразвития, дремещ разум, а истинското битие вижда в свободата на човека, в неговата духовна дейност.


Във философската система на Хегел битието се разглежда като първа непосредствена степен във възхождането на Абсолютния дух към самия себе си. Хегел свежда човешкото духовно битие към логиката. Битието за него е абсолютно неопределено, непосредствено, безкачествено, с което се обяснява стремежът да изведе битието от акта на самосъзнанието, от гносеологическия анализ на знанията и неговите форми. За Хегел чистото битие е чиста неопределеност и празнота; то в действителност е нищо, а нищото е просто еднаквост със самото себе си, пълна празнота, пълно отсъствие на определения и съдържание, неопределеност сама по себе си. С други думи нищото е същото определение или по-скоро отсъствие на определения и с това изобщо същото, каквото е чистото битие. Следователно чистото битие и чистото нищо са едно и също.


Във философията на живота на Вилхелм Дилтай (1833 - 1911) битието съвпада с целия живот, постигнато чрез науките за духа със специфични средства. Във феноменологията на Едмунд Хусерл (1859 -1938) се подчертава връзката между различните слоеве на битието: между психичните актове на съзнанието и обективно-идеалното битие. Учението за битието според Хусерл изучава предметно-съдържателните структури на интенционалните актове на съзнанието, преди всичко на възприятията, разкривайки връзките между обективно-идеалните смислови значения и съответстващите актове на съзнанието.


Според Николай Хартман (1882 - 1950) - основоположник на критическата онтология, битието като родово понятие трябва да обхваща и реалното, и идеалното. И „съществуващото като съществуващо” не може да бъде нито реално, нито материално. Следователно, анализът на битието трябва да изхожда от „съвършено неутралното” и задачата му трябва да се състои не в изясняване на точния онтологически статус на съществуващото, а само в анализа на структурата на съществуващото.


Хартман отделя няколко аспекта на битието.
- „моментите на битието” - „наличното битие”, или „съществуването” и „определеното битие”;
- „начините на битието” - реалност и идеалност;
- „модалностите на битието” - възможност, действителност, необходимост.


За Мартин Хайдегер основна категория, свързана с битието, е категорията бременност („Битие и време”), разбирана от него като вътрешно преживяване на човека. За него априорните форми на личността са грижата, природата, страха и др. Тези форми образуват субективното битие на човека, което Хайдегер нарича „битие-в-света”. Учението за априорните форми се разработва от Хайдегер като учение за битието (фундаментална онтология). За да постигне смисъла на битието, човек трябва да се откаже от всички практически целеви позиции, да осъзнае своята смъртност, преходност. Само като се почувства „пред лицето на смъртта”, човекът според Хайдегер е в състояние да види значимостта на всеки момент от живота си и да се освободи от „идолите” на общественото битие - целите, идеалите, научните абстракции.


Жан Пол Сартр строи своята феноменологична онтология върху рационалното противопоставяне на двата вида битие: 1) битие-в-себе-си, което заменя обективната действителност, и 2) битие-за-себе-си, тъждествено с човешката реалност, т.е. със съзнанието. Като причина на своето особено битие съзнанието, съгласно Сартр, е „небитие на битието”.


Научното определение за битието е свързано с неговите две съставки, а именно природната и обществената (духовната). Природното битие е цялата безкрайна по пространство и време качествено многообразна природа. То се развива според обективните природни закони. Природното битие най-общо обхваща механичната, физичната, химичната и биологична природа на хората. Към природното битие спадат още и природните свойства и закономерности на преработените в процеса на производството природни предмети, с които хората си служат в самото производство. Общественото битие, това е реалният процес на техния живот. Като съвкупност от всички форми на материалния живот на хората, общественото битие включва: 1) цялата обективна човешка практика, т.е. производството на материални блага, управленческата дейност, формите на експеримента, социално-икономическите и политически движения, 2) системата на разпределение и потребление на материалните блага и 3) изградените и функциониращи в дадената конкретна историческа обстановка структури на социалния живот (семейство, държава, институции, и др.).


Форми на битието
В история на философията се различават следните основни форми на битието, които са взаимно свързани:
А) Битие на вещите.
Б) Битие на човека.
В) Духовно (идеално) битие
Г) Социално битие