ДЕЙВИД ХЮМ
/1711Г. – 1767 Г./
Роден в Единбург (Великобритания). Автор на „Трактат върху човешката природа”; „Изледване на човешкото познание”.
Според Хюм науките (независима от различията между обектите им) разкриват не действителните качества на външните неща, а познавателната природа на човека. Тази основа на науките отхвърля възможността научното познание да достигне до нещо независимо и обективно по отношение на човешкото съзнание. Хюм е съгласен с Лок, че умът може да има за обекти само сетивни предмети. Но отхвърля вродените идеи. Обектите съществуват само в опита и са познаваеми само чрез него. Непосредствените сетивни възприятия и спомените за тях изчерпват всяко възможно съдържание на човешкото познание. Идеите (прости или сложни) са адекватен или по-малко адекватен образ на прости или сложни впечатления. За Хюм просто впечатление е отделното усещане (за цвят, форма, вкус, температура…), а сложно впечатление е непосредствено възприемания предмет (ябълка, Слънце), модусите и отношенията (близост в пространството или времето, причина, тъждество, прилика…) Идеите не са нищо повече от спомени за тези впечатления. Разграничението между идея и впечатление е относително – едно явление (идеята) отразява друго явление (впечатлението) в сферата на нашето съзнание. Така че между впечатление и идея няма разлика по същество. (Хюм дава за пример приликата между идеята за червен цвят, която имаме при слънчева светлина и същата идея в тъмнина – вижда се, че се променя само степента на цвета, но не и неговата пркрода.)
Невъзможно е да има познавателно съдържание което да не е получоно от опита. Действителността се разделя в две системи – първата на възприятията и паметта, втората – на ума. И двете системи съществуват само в нашия собствен сетивен опит. Невъзможно е и разделянето на качествата на първични и вторични, защото възприемането на големина, форма, движение на един предмет е възможно само в единство с неговия цвят, мирис, вкус, звук, температура…
По отношение на проблема който стоеше пред Лок – какво може да стане обект на човешкото познание: сетивните ни преживявания или материалните предмети – Хюм счита, че външната материална действителност е изключена от сферата на познанието и никога няма да узнаем дали обективните неща или активността на ума са реална причина за сетивните въз приятия. Само впечатленията и спомените ни за тях са достъпните за познанието реалности. Човешкият ум никога няма да може да разкрие действителните отношения между човешките идеи и външният свят.
Превръщането на всички възможни предмети във впечатления и идеи води до теоретични трудности. Как бихме могли да възприемаме и мислим нещо, ако то не съществува в пространството и времето? Как бихме могли да бъдем сигурни, че комбинирането на нашите усещания в един обект ще бъде същото на различно място, в различно време, за различните хора? Защо не само аз но и другите хора които имат опит твърде различен от моя възприемаме еднакво ябълката, кучето…? На тези въпроси Хюм не дава отговори.
Понятието за субстанция е комплекс от собствени впечатления. Не разумът а езикът е източнива на единството на познавателните предмети. Субстанцията е само име с което въображението свързва група предмети В опита ние имаме само нашите собствени възприятия, в които никакво единство не може да бъде открито. Но Хюм се отказва само от материалната субстанция като обща същност на предметите. Отхвърля субсанциалното различие между дух и материя и в същото време допуска, че нещо може да съществува и да не бъде някъде. Доколкото нещо притежава пространствени характеристики то се противопоставя на духовното, материалното е и е протяжно. За Хюм обаче пространствените възприятия са съдържание на нечий опит, следователно те са нещо, което не е материално и едновременно с това пространствено възприемаемо. Чрез това схващане Хюм въвежда Бог и душа, битието на които е недоказуемо. Всички атрибути, с които е дарявана Божествената личност Хюм извежда от качествата на човешкия ум Ако бъдат отхвърлени душата и Бога като създатели на многообразието от предмети, теоретическото обосноваване на идеалното битие се оказва невъзможно. Ако е възможно доказването, че нещата обекти на нашето познание си взаимодействат, това би било равносилно на признаването им за независими от съзнанието.
Битието на Бог остава недоказано. Душата (поради това, че не е призната за субстанция) не е причината, която свързва идеите в отношения. Невъзможно е връзката между идеите да бъде изведена и от въздействието на външната действителност (защото даже да се приемат усещанията като продукт на това въздействие, няма усещане способно да предаде и най-простото отношение). Следователно според Хюм съществува някаква тайна връзка между отделните идеи
Хюм открива седем вида отношения между идеите :
- Сходство
- Tъждество
- Oтношение по време и място
- Kоличествени или числови съотношения
- Степен на някакво качество
- Противоположност
- Причинност
По-късно обаче той ги свежда до три : сходство, причинност и близост (във време и пространство). Ако съществува, реална връзка в пространството и времето между опитните предмети, тогава не би имало основания да отречем и съществуването им вън и независимо от нашето съзнание. Защото нереални обекти не биха магли да причиняват изменение в нещо друго или да понасят въздействие Обективното съществуване на причинните отношения предполага тъждество между причиняващ и понасящ причиняването обект. Следователно ако сетивните предмети, които възприемаме влизат в причинни (каузални) зависимости помежду си трябва да отпадне съмнението ни в тяхното съществуване не независимо от нашето съзнание. Ако причинността реално съществува в опита, тя трябва да се намира сред качествата на сетивните предмети. Такова просто впечатление обаче не може да бъде открито. Тогава ако причинността не е отделно качество на предмета, трябва да се вникне в спецификата на отношението между две явления. Опитът ни предоставя нещата в пространствено-времева, близост, поради това у нас се създава убеждението, че те са включени в причинни зависимости. Двете явления, за които мислим че са причинно свързани всъщност са свързани само в нашето съзнание по силата на навика да ги възприемаме заедно. Така ние сме във властта на софизъм. На базата на тези мисли Хюм прави извода, че само математиката е натоварена с априорни основания, а всички останали науки са с проблематични значения.
След всичко това остава ни само да се уповаваме на вярата, че това, което е било в сила за нашия минал опит, ще бъде в сила и за нашия бъдещ опит. За Хюм вярата е психологически акт, който образува реалността (или това, което се предполага, че е реалност). Това не е вяра в Бог и духове. Но и психологическата вяра е недоказуема също като свръхестествената.