ДЕМОСТЕН
384/3 Г. – 322 Г. ПР. Н. Е.
ИЗТОЧНИК: Радев, Ради; „Антична философия”; И. „Идея”; Стара Загора 1994 г.
Из Предговор, „Избрани речи”, превод Цветан Грозев, И „Наука и изкуство”, С. 1982, стр. 126
На границата на старата и новата ера благодарение на усилията на поколение филолози Демостен е въздигнат до образец за литературен език и писател, който умее да внушава чувства, без да се обръща внимание на политическите му възгледи. Във византийската традиция Демостен е покрит със слава не поради републиканския си патос. Обратно, в епохата на Френската революция той е тачен именно поради това. Тия примери стигат, за да напомнят, че значителното литературно дело не е сводимо до една черта и един смисъл. Само възел от значения, то е витално, способно да поражда и нови значения. За човека Демостен разполагаме с достатъчно извори — една биография на Плутарх, в която са смесени реалните факти и литературната доработка; друга, по-кратка биография, приписана на Плутарх, и трета, съставена в IV в. на н. е. от Либаний. Особено ценни са фактите, които цитира сам Демостен в своите речи. Може да се вярва и на анекдотите за усилията, които положил, за да премахне физическите си недостатъци. Но не бива да се забравя, че по-късното време митизира Демостен и че тия анекдоти обслужват и мита. Мит има и във великолепното римско копие на елинистическа статуя на Демостен, независимо че в достойната поза и строгите черти на лицето се долавя стилът на портрета.
Демостен се ражда в 384/3 г. пр. н. е. в семейството на заможен атинянин. Баща му се казва също Демос¬тен. Притежава две големи работилници и доста пари в търговски сделки. Но почива рано и настойниците, които оставя, присвояват имуществото. Тъй че момче¬то, както твърди Плутарх, не успява да получи подо¬баващото за богато дете образование. Достигайки пъл¬нолетие, Демостен прави безуспешен опит да се дого¬вори с настойниците и да си върне бащиното имущест¬во. Това лично дело първо го насочва към ораторското поприще. Получил закалка в школата на съдебния ора¬тор Исей, специалист по наследствени дела, Демостен дава под съд своите бивши настойници и като води сам обвинението, както е редът, спечелва делото. Успява да си върне незначителна част от бащиното наследство, но си спечелва име на талантлив оратор.
Докъм тридесетгодишната си възраст около десет години Демостен се подвизава като съдебен оратор — т. нар. логограф, който съставя речи по частни де¬ла. Според тогавашната практика и ищецът, и обви¬няемият, стига да не са жени или деца, се явяват лич¬но в съда без адвокат, като научават наизуст написа¬ната предварително от логографа – специалист реч. Тъй че на практика логографът е и оратор — трябва да вла¬дее техниката на аргументирането и изграждането на речи, и юрист — трябва да познава законите, и писа¬тел — поръчаната реч трябвало да отговаря на характе¬ра на клиента, за да бъде убедителна. Най-после речта трябвало да изглежда импровизирана, да не е нарушен устният характер на съдебното прение — това също из¬исквало немалко писателско умение.
Като логограф Демостен натрупал немалък юриди¬чески и писателски опит. Но влязъл във възраст, която позволявала да се заеме с активна обществена дейност, и сигурно високата мисъл и личната амбиция не го оставили на спокойствие и го извели на политическата трибуна. Искал не просто да се препитава, а да влияе и ръководи. Учените спорят дали продължил след три-десетгодишната си възраст да пише речи за частни дела. Според едни било нужно, за да се препитава, според други и политическите речи му носели облага — плащали му среди, които имали полза от неговата по¬литическа дейност. Това прави вероятно и обвинението, отправено му от Плутарх, че получавал пари от Персия, заинтересувана от антимакедонската му дей¬ност.
Да оставим настрана въпроса, от какво се препитавал Демостен, както и недоказуемото подозрение, че го подкупвали от Изток. Във всеки случай то контрастира силно на праволинейната му политическа дейност. Плутарх приема за истина това подозрение не за друго, а за да окръгли с отрицателна черта характера на Демостен, да го предпази от неправдоподобието на идеална фигура. Някъде към 355 г. пр.н.е. Демостен излиза на трибуните на атинския съвет и на атинското народно събрание, за да пледира политически каузи. Според изворите пре¬търпял неуспех — имал говорни недостатъци, а и по начало му липсвал опит в публичното говорене. За ов¬ладяването на аудитория от няколко хиляди слушате¬ли се изисквали сила на гласа, ясно учленение и услов¬на жестикулация. Те не били тъй лесно постижими, щом като на трибуната в народното събрание се подвизавали не повече от двайсетина оратори, независимо че демократическият строй давал всекиму право да из¬казва мнение. Тъй че не само широки познания в юри¬дическата, политическата и икономическата сфера на живота били нужни на тогавашния публичен говорител-общественик и не само дисциплина и ловкост в аргу¬ментирането, но и физически качества — глас, регули¬рано дишане, изразителни жестове и внушителна стой¬ка. Демостен ги постигнал с упорит труд, възползвай¬ки се от опита на знаменити актьори на онова време. Той е първият оратор, използвал театралната декламация на трибуната на народното събрание. Бил не¬надминат в способността си да владее емоционално аудиторията и да внушава различни чувства. Донякъ¬де това се усеща и в писаните речи на Демостен. Три десетилетия владее той политическата трибуна в Атина, следвайки неотменно едни и същи ясни це¬ли — възстановяването на мощта на отечеството и бор¬бата с Македония. Отначало е сам, повикът му срещу пагубното бездействие пред опасността от север остава без ответ. Едва към 346 г.пр.н.е. Демостен успява да органи¬зира антимакедонско движение, като обединява около себе си и други именити оратори на времето — Ликург, Хиперид, Хегезип. Дейността му прекрачва границите на отечеството — участва в посолството, подготвило т. нар. Филократов мир с Филип след неговата опусто¬шителна акция в Халкидика; организира съюз и попречва на Филип да превземе Византион (340 г.пр.н.е.); под¬готвя коалицията на градовете, участвали в битката при Херонея (338 г.пр.н.е.). След като се справя с най-голе¬мия си враг от промакедонската партия Есхин (той на¬пуска Атина), Демостен става изключително влиятелен и в Атина, и в целия елински свят.
На македонския престол е вече младият Алексан¬дър и военните амбиции на Македония се пренасят на изток срещу Персия. Македония става безспорна сила, но Демостен не се отказва от политиката, диктувана от полисния патриотизъм и престижа на Атина. В 324 г.пр.н.е. трезвото му отношение към събитията във връзка с де¬лото на Харпал, потърсилия убежище в Атина ковчеж-ник на Александър, изправя срещу Демостен и прома¬кедонската, и антимакедонската партия и той попада в затвора след обвинение, че е получил подкуп. Избя¬гал оттам, дочаква в Егина вестта за смъртта на Алек¬сандър, придобрява се с другарите си от антимакедонския лагер и заедно с тях обикаля Пелопонес, за да организира въстание срещу македонската власт. Но то е неуспешно и в тежките условия на мира, сключен с Касандър, влиза предаването на Демостен и на оста¬налите политици от антимакедонското движение. Всич¬ки са жестоко екзекутирани. Демостен намира убежи¬ще в храма на Посейдон на малкия остров Калаврий, където успява да се самоубие. Това става пред очите ма македонския отряд, пратен да го арестува, някак тържествено като на сцена — поне според разказа на Плутарх. Известна е точната дата на това събитие — 12 октомври 322 г. пр. н. е.
Рисковано е да търсим реалния човек сред фактите на Демостеновото житие. И Плутарх, който се е опи¬тал да го стори, е създал по-скоро образ на полисен патриот и на герой изобщо въпреки няколкото черни краски, които е положил, за да го направи по-реален. Съвсем в духа на елинската архаика и класика до¬стойнството на Демостен е преди всичко в плътното покриване на своята съдба със съдбата на колектива. Затова в театралната му гибел няма нищо изкуствено. Тя представя друга, по-съществена гибел — на полисната демокрация. Един вид неин символ, Демостен не може да загине просто така, без нужния изразителен жест. Лицето, говорещо в речите на Демостен, също е до¬някъде условно, обективна позиция, тенденция на вре¬мето, глас на човешки колектив. Обемът на народния колектив, на неговата съдба прави функционална Де-мостеновата патетика, кантатния тон на неговите речи. Личният глас и личната съдба на оратора имат вероят¬но някакво присъствие в този стил, но доколкото Де-мостеновото слово е дело на класиката, те остават прин¬ципно неуловими.
С борникът с Демостенови речи, който притежаваме, е преминал в ново време чрез византийски ръкописи, най-старите от които са изготвени в Х век. Разделени на четири класа от текстолозите, тия ръкописи съдър¬жат ред разночетения. Както убеждават античните папирусни откъси с Демостенови речи, разночетенията са съществували още в античната писмена традиция. Сборникът е бил съставен в ранно елинистическо време скоро след смъртта на Демостен. Не е известно кой го е съставил и какво е било предназначението му. Във всеки случай това не е била единствената подобна сбирка. Но не Демостен е бил инициаторът за изда¬ването на речите. Издателят ги е събрал от различни източници, между които и отделни речи, публикувани от самия Демостен, учебни реторски сборници, частни издания, правени от Демостенови приятели и почитатели. Малка част от речите, които притежаваме, са ми¬нали пряко под редакцията на оратора. Готвейки се старателно за публичните си излиза¬ния в народното събрание и съвета, Демостен предва¬рително е записвал едни или други части от своите ре¬чи. Разбира се, той не е четял, не е било прието. Едва след произнасянето на речта в случаите, когато е бил заинтересуван да я разпространи, той е възстановявал писмено казаното, като е внасял и известни промени. Тъй, от една страна, произнасяните от Демостен речи са били записвани и разпространявани от други хора, от друга страна, сам Демостен е променял речите си, когато ги е подготвял за публикуване. Т. е. две са възможните отклонения от оригинала на Демостеновите речи — първо, при пренасянето им от устна е писмена форма от самия Демостен или от други негови съвре¬менници, второ, при предаването на вече записаните речи от поколение на поколение. Достигналият до нас сборник съдържа 60 речи. Те са политически — били са произнесени в съвета или в народното събрание, съдебно-политически — на обществена тема, но произнесени е съда, и най-после речи по частни дела, произнесени в съда — те са най-много на брой. От Демостен притежа¬ваме освен това т. нар. встъпления — 56 на брой, и 6 писма. Встъпленията са писани вероятно от мла¬дия Демостен, който се упражнявал в разработването на общи места и нахвърлял в тия своеобразни резюме¬та бъдещи уводи на свои речи. Някои от тия уводи той използвал по-късно. Колкото до писмата, съдържание¬то им говори, че са писани от вече зрелия Демостен.
Според тексткритическата преценка голяма част от достигналите до нас Демостенови творби не принадле¬жат на оратора. Подражания, правени в по-късно вре¬ме или принадлежащи на друг оратор, но погрешно отне¬сени към Демостен още от античните филолози, тия твор¬би са тъй здраво скрепени тематично и стилистично с действително Демостеновото творчество, щото само окото на специалиста би могло да отличи почерка на оратора. Превърнал се в образец и сам следващ образ¬ци, Демостен живее във време, което се изразява ти¬пово и за което творчеството е един вид творческа ком¬бинация на клишета. Мъчнотията да се отличи ръката на Фидий от ръката на редовия скулптор във фриза на Партенона изпитва и филологът, когато трябва да от¬личи почерците на оратора-майстор и на учещия се с подражаване. Като рожба на класиката Демостен също разбира дейността си най-напред като занаят, като съв¬купност от умения. Затова в достигналия до нас сборник на равнището на занаята той някак естествено се е смесил с чираците. Но ако между шейсетте оцелели речи голяма част не принадлежат на Демостен, любопитно е да се знае, че, от друга страна, големи, може би велики речи на оратора не са достигнали до нас, между тях и такива, на които той особено е държал. Дали защото не ги е публикувал, или не са будели възхищение? А може би, обикновена игра на случая. С изключение на встъпленията и писмата, за които има известно съмнение, че не принадлежат на Демос¬тен, в настоящия избор са включени само речи, чието авторство е безспорно. Повечето са от жанра полити¬ческа реч — трите Олинтийски речи и трите Филипики, които образуват сърцевината на Демостеновото твор¬чество. Те са и много добре обработени. Тия шест речи, насочени срещу завоевателната политика на Филип към крайбрежието на Егея и писани в едно десетилетие, об¬разуват единен комплекс, наричан също Филипики. В този комплекс влизат още две речи — „За мира“ и „За положението в Херсонес“, които не са представени в българския превод. В превода читателят ще се запоз¬нае и с една от най-майсторските речи на Демостен, за чиято обработка той положил много труд — „За вене¬ца“. Твърде обемиста и затова представена в откъси, тази реч е един вид политическата автобиография на Демостен. По жанр тя е съдебно-политическа. С нея именно или по-скоро с нейния устен вариант Демостен сразява своя политически противник Есхин.
Да се разбере Демостен от самия Демостен, като се четат речите му, е невъзможно. Свързани плътно с об¬ществените и политическите обстоятелства на своето време, тия речи са един от най-надеждните извори за онази епоха, но и сами се натоварват с най-много сми¬съл предимно вътре в нейния кадър. Като казваме об¬ществени обстоятелства, имаме пред вид атинската полисна демокрация, обществената система, породила пуб¬личното ораторство, а под политически обстоятелства разбираме конкретната външнополитическа ситуация, сюжета на Демостеновите прения. Разбира се, обществените от политическите обстоя¬телства могат да се делят само условно. Политическата история на древна Елада до падането й отначало под македонска, а по-късно под римска власт е донякъде следствие на полисната обществена система. Откъснати един от друг и затворени в малкото пространство на родината-полис, елинските градове враждуват и се съю-зяват, отблъскват персийското нашествие, но се изто¬щават в Пелопонеската война. Постоянно прегрупирайки се в нови съюзи, те не успяват да достигнат до по-цялостно държавно обединение. Същевременно иконо¬мическата нужда, невъзможността да се интензифицира местното производство ги кара да експанзират — в тър¬говски колонии, чрез войни и търговски обмен. Понеже постоянно си съперничат за земи и сфери на влияние, елинските градове от тази епоха са обект на внимание, често и прицел на големите монархически държави, които ги заобикалят — на първо място на огромната Персия, а от средата на IV в. пр. н. е. и на Македония. Още от времето на гръко-персийските войни Демостеновата родина Атина се ползува с особен не само културен, но и икономически и военен авторитет в гръц¬кия свят. След поражението в Пелопонеската война в първата половина на IV в. тя се стреми да възстанови по-раншната си сила и ако първоначално е в конфликт с другите два елински града, които също се стремят към хегемония — Спарта и Тива, от средата на века с възцаряването на Филип на македонския престол ин¬тересите на Атина на север започват да се преплитат с интересите на агресивната Македония. Енергичен и умен, Филип реорганизира македонската армия. Позна¬вайки добре от годините на заложничеството си в Тива гръцкия сепаратизъм, той решава да го експлоатира и да разшири територията си на юг под благовидния пред¬лог, че обединява елинските градове срещу опасността от Изток, срещу посегателствата на Персия. Тази опасност е била действителна и именно с нея аргументирали поддържането на Филип промакедонски настроените кръгове в Атина.
Трудно е да различим днес идеологическите мотиви от политическите и икономическите причини, обуслови¬ли македонската експанзия. Но истина е, че Филип и по-късно Александър искрено са се смятали за елини? които воюват за елинското благо. От друга страна, мно¬зина изтъкнати елини на четвърти век усещали безперспективността на полисния демократически ред, счи¬тайки го един вид виновен за елинското разединение. Те именно започнали да гледат на Филип като на ме¬сия, който може да обедини елините и същевременно1 да ги предпази от персийската опасност. Идеолог на този странен панелински универсализъм, принесъл в жертва чувствата си към, малката полисна родина, е ораторът Исократ. Между другото той смятал Филип за грък, не за варварин. Но, както и да е, достойни хора като Исократ и Фокион или не съвсем достойни като Есхин, вероятно подкупвани от Филип, действува¬ли срещу интересите на полисната родина и на полисната демокрация. На дело те били за монархията, от¬стъпвали от духа на атинската полисна култура и под¬готвяли друга, нова културна епоха. Но независимо че ходът на времето щял да наложи и монархията, и тази нова култура, тяхната позиция не може да се нарече-механично прогресивна. Свързана с полисната култура, Демостеновата по¬зиция била слаба, гледано исторически, а политиката му осъдена на гибел. Това е трагическият и героичес¬кият момент и в неговата съдба, и в съдбата на него¬вата родина. Но в нито един друг момент от историята на атинската полисна демокрация не се е проявявала тъй типично нейната същина, както в края й, във вто¬рата половина на IV в. пр. н. е. Става дума най-напред за същината на демокрацията изобщо, съдържаща се в атинската полисна демокрация. Именно в Демостеновите речи, така свързани с нейната гибел, е изявена пределно ясно хуманната природа на всяка демокрация. Живото патриотично чувство, осъзнатото уважение към волята на народния колектив, динамиката да бъдеш ак¬тивен чрез тази воля, свободомислието и свободата на словото, нуждата от аргумент, хармонията между лично и обществено действие, сдържаността, породена от обществената отговорност — тия черти на Демостеновото поведение и мислене са същевременно израже¬ние на демократическия дух изобщо, затова и вечното съдържание на Демостеновите речи, основанието за надисторическото им значение.
Но не само поради вечния демократически дух, кой¬то изразява, Демостеновата позиция надмогва пред нас Исократовата. Не бива да се забравя, че историческият ход само в известна посока е бил за Филип, за Алек¬сандър и за Рим по-късно, за голямата държава с по¬даници срещу малката обозрима родина с граждани. Престанал да съществува политически, гръцкият полис продължава да съществува като обществена и култур¬на структура и в елинистическите монархии, и в Рим, донякъде и във Византия. В патоса на Демостеновите речи е защитено и бъдещето в тесен исторически сми¬съл, щом като нито античността, нито средновековието не успяват да разрушат кадъра на полиса, запазил се като един вид по-реална родина покрай имагинерната величина на империята. Ето основните аргументи на Демостен — родината е Атина, а другата родна общност — елинският свят, в който Атина има естествено право да ръководи, макар че това тя трябва да прави по реда на единомислието, а не със сила; македонците са варвари, разбира се, по това, че ги управлява цар, те са враговете на елинския свят, единствените реални врагове, защото заплашват демокрацията и елинската култура; нужно е да се дей¬ства срещу Филип, който е тиран и у когото именно понеже е тиран, се наблюдава пълно противоречие меж¬ду думи и дела. Това са политическите аргументи на Демостен, останалото е логика, нюанси, средства за внушение, речева музика и жестикулация, очевидно имали успех и в Атина, и в Тива, и в Пелопонес, щом като толкова пъти Демостен успявал да съюзява враж¬дуващи помежду си елински градове. Но да се разделят патриотът, демократът и полити¬кът от оратора е неправилно. Политическата дейност на демократа Демостен е в основата си говорене, овла¬дяване на маса, която трябва да бъде подтикната да направи или възпряна да не направи нещо. Символичен е фактът, че Исократ бил скучен говорител, а Демостен вълнувал дори тия, които не приемали аргументите му. Демократическата обществена система е вторият ка¬дър, в който става разбираема и политическата дей¬ност, и ораторското изкуство на Демостен. Става дума за атинската полисна демокрация с всичките й истори¬чески ограничения и недостатъци. Срещу редица нейни черти се бори и самият Демостен — срещу разхищение¬то и срещу това да се смята, че държавата трябва да осигурява забавления и да изхранва ленивата градска маса, да наема чужда войска, наместо да създава свое гражданско опълчение. Но същата тази демокрация с нейната лоша уравнителна тенденция и юридически хаос е средата, която прави възможна подобна полити¬ческа и ораторска дейност като Демостеновата.
Цялата история на атинската демокрация от 462 г. пр. н. е., от реформите на Ефиалт, до 322 г.пр.н.е., до смърт¬та на Демостен, е история на оратори. Повечето от тях са политици — сдържаният благороден Перикъл, раз¬пуснатият вития и краен демократ-демагог Клеон, ге¬нералът Никий и авантюристът Алкивиад, чиито речи преразказва Тукидид в своята „История“. Разбира се, софистите, направили толкова много за развитието на красноречието, не са се занимавали с политика — на¬пример Горгий, който произнася речи на изкуствени митологически теми. Но ако не с политика, атинското красноречие е непременно свързано с обществената практика. Затова то е душата и на атинското демокра¬тическо съдопроизводство. Може да се разбере и по оформилия се по-късно, канон на десетимата Най-добри атически оратори от тази епоха — с изключение на Исократ всички са практици на политическата и съдебната трибуна. Разбира се, интимна с връзката само между пуб¬личното ораторство и демокрацията. Риториката като теория, като един вид знание как да се строи и краси речта се развива обикновено по-далеч от трибуните и често битието на поданика повече подхожда на предме¬та й. Софистите я практикуват първи в Атина, но те са чужденци и не се занимават с обществени дела. Исократ, макар че се дистанцира от тях, е все пак реторик и затова, докато Демостен се подвизава в народното събрание, той се занимава със стилистика в тишината на дома си. Големите реторици-специалисти в по-къс¬но време обикновено се движат край някой монарх. Това не означава, че у практика Демостен липсва реторски опит, система и стил. В тази насока той поло¬жил много старание. Ако е вярно, че преписал осем пъти „Историята” на Тукидид, едва ли го е направил само за да усвои идеите на именития историк. Демос¬тен също избягва натрупването на гласни и на кратки срички — може би следвайки Исократ, и използва умишлено анафори, антитези и риторически въпроси. Речите му имат яснообозрим петчастен строеж и, виж¬да се, всичко в тях е подчинено на ред, който не е без отношение към някаква реторска теория. И все пак то¬ва не е теория, не е риторическа форма в най-специ¬алния смисъл на думата. Резултат на преосмислен пи¬сателски и ораторски опит — на Тукидид, на Антифонт и Исей, на Исократ, реторските похвати у Демостен са определено неканонични, свободно използвани в систе¬ма, която трудно може да бъде описана. Своя особена риторика имат Демостеновите речи, очевидно подчине¬на на пъстрилото конкретни цели, следвани от оратора във всеки отделен случай. Риторическата форма у Демостен е приближена към съдържанието на речите, към практиката на произнасянето им. Затова тя изглежда разнообразна и много по-артистична, отколкото е у всеки друг античен оратор. И сигурно това изключи¬телно майсторство на конкретно превъплъщение в по¬ведение на трибуната и в речова форма е действител¬ната причина за славата, с която се е покрил ораторът Демостен още приживе.
Струва си да се каже в заключение — тази слава едва ли щеше да е толкова заслужена, ако майсторст¬вото на изражението не беше по мярката на изразено¬то, ако речите на Демостен не бяха и образец за до¬стойната позиция на един патриот, демократ и свободолюбец.