ДЖОН ЛОК
/1632 Г. – 1704 Г./

Роден в семейство на адвокат. Изучава в Оксфорд философия и медицина. Член на Лондонското кралско природно научно общество. Съветник на граф Шестбури. Твори по време на Реставрацията. Това е време на политически превратности. Два пъти емигрира във Франция. Обект на изследване – рационализма на Декарт. Защита на конституционната монархия.

Произведения: „Опит за човешкия разум” 1690 г. „Два трактата за управлението на държавата” 1690 г. “Разумността на християнството” 1695 г. „Елементи на природата” 1720 г.

Основният труд на Джон Лок е „Опит върху човешкия разум” (1687 г.). В идеите му липсва изцяло догматизъм. Истината за него обаче е трудно утвърдима и ето защо разумният човек трябва да поддържа мнението си с известна степен съмнение. Лок е религиозен християнин, приемащ Откровението за източник на познание, но все пак се опитва да заобиколи сляпата вяра с разумна предпазливост. Склонността към предписания показва отсъствие на любов към истината. Любовта към истината е нещо съвсем различно от любовта към някое отделно учение, обявено за истина. Под „разум” Лок разбира от една страна проучване по отношение на нещата, които знаем със сигурност; от друга страна изследване на предположенията, които е мъдро да приемем в практиката, макар че в тяхна подкрепа съществува единствено вероятност, а не сигурност. Степента на съгласие по отношение на всяко предположение зависи от основанията за вероятност и в нейна полза. Повечето хора поддържат определени мнения без наличие на доказателства за тяхната истинност. Трудно е да се откажат от тях веднага и това означава, че към тях ще бъдат отправени обвинения в невежество, лекомислие и глупост. За да се избегне всичко това според Лок трябва да има наличие на толерантност и да се изпълняват общите предписания и задължения на човеците за приятелство и търпимост, защото не е разумно да се очаква, че някой ще се откаже охотно от собственото си мнение и ще приеме чуждото със сляпо покорство спрямо авторитет, който разумът му не признава. Колкото и често да греши разумът, той не може да признае за водач нещо друго освен това, което е разумно и не може да се подчини на волята и предписанията на някой друг. Доводи приети на доверие и мнения на вяра трудно могат да отстъпят на доводи и мнения на друг авторитет. Няма човек, който да притежава безспорни данни за истинността на всичко, към което се придържа, или за неистинността на всичко, което отхвърля. Никой не е проучил изцяло всички свои и всички чужди мнения. В същото време обаче трябва да се каже, че Лок не признава, но и не отрича МЕТАФИЗИКАТА , която е доста популярна по това време. Той мисли по-скоро от гл.т. на подробностите, отколкото на обобщенията и абстрахирането валидни за метафизическите разсъждения.

Като създател на ЕМПИРИЗМА , Лок приема тезата, че никое наше знание не може да предхожда опита, защото ние мислим посредством идеи, а всички идеи идват от опита. Възприятието в този ред от мисли е първата стъпка към познанието. По това време се е смятало, че умът познава всички неща a priori и пълната зависимост на ума от възприятието е много революционно. И ако Декарт ни учи, че най-стойностното ни познание не произтича от опита, то Лок проявява истинско новаторство със своя емпиризъм. Пред него обаче също стои един проблем характерен и за идеализма. Доколко притежаваме познание за нещата различни от самите нас и действията на собствения ни ум. За съжаление Лок не намира отговора. Той разяснява ситуацията по следния начин. При всичките си мисли умът няма друг непосредствен обект освен своите собствени идеи, които изучава или може да изучава и нашето познание е свързано само с тях. Познанието е възприемане на съответствието или несъответствието между две идеи. Би трябвало да следва, че ние не бихме могли да познаваме съществуването на останалите хора или на физическия свят, тъй като те ако съществуват са просто идеи в ума ни и следователно всеки от нас трябва да е затворен в самия себе си и откъснат от външния свят. Това обаче е парадокс, а Лок не може да си позволи парадокси, затова разделя познанието за външния свят на три – познанието ни за нашето собствено съществуване е интуитивно, познанието за Божието съществуване е демонстративно, а познанието за нещата представени на усещането е сетивно.

Опитът се дели на два вида според Лок. Външният опит е получен от въздействието на материалните предмети върху сетивата, при което получаваме идея за жълто, горчиво и т.н.; и вътрешен, който обаче няма непосредствен контакт с външната действителност. Това е опитът на душата за нейната собствена рефлексивна дейност – вътрешно усещане. Лок предлага една система изграждаща познанието, отличаваща се с йерархична подредба и закономерност между отделните елементи на познанието. Способността да се предизвиква в нашия ум някаква идея Лок нарича качество, а тези идеи за него са “прости идеи”. Някои прости идеи могат да съответстват на „първични качества” като протяжност, форма, число, движение. Първични качества, които влизат в съприкосновение със сетивни органи предизвикват идеи за вторични качества. Тялото не е просто протяжност, то винаги ни се представя в определен цвят, форма, мирис. Третият вид качества са наречени от Лок “сили”. Това са способностите на всяко тяло да действа върху нашите сетива.

Съчетанието от прости идеи в ума се образуват сложни идеи, които Лок също дели на три: субстанции, отношения, модуси. Сложните идеи за субстанции – това са всички предмети, които са дадени в опита като трайни единства от свойства: човек, слънце, дърво…те са образувани от комплекса от прости идеи за първични, вторични качества и сили. Но субстанциите са илюзии за реално единство и не могат да бъдат адекватен образ на нито един външен предмет. Прости идеи за единство, тъждество или цялост няма, защото няма сетиво, което да ги усвои. Умът свързва определени сетивни качества – простите идеи, които намира дадени в пространствена близост. Лок е един от първите философи, който говори за несъстоятелността на рационалистическата идея за противопоставяне на субстанция на предмета като носител на качества и акциденциите – отделните свойства. Това, че субстанцията е непознаваема не значи, че тя не съществува. Без признаване материалността на субстанцията не би било възможно обяснението на нейното съществуване и на взаимодействието и с човешките сетива. Но когато субстанцията се схване от гл.т. на метафизиката и се приеме, че не се проявява в нито едно сетивно качество на нещата, то реалната субстанция на нещата остава непознаваема и теоретично недоказуема. Лок се сблъсква с противоречие и за да го избегне търси общите принципи, на които се подчинява съзнанието. Отношенията между нещата в действителността и тяхното познание също заемат много голямо място в разработките на Лок. Съществуването се свежда до асоциативни връзки, които самото съзнание образува. Вместо адекватно отражение на външната действителност, познанието се оказва субективно свързване на собствените ни идеи. Всички отношения, които откриваме между обектите на нашия опит имат само асоциативен произход. Тук се получава порочен кръг. За да може умът, който не притежава никакви предварителни знания, да образува асоциативни връзки въз основа на които свързва своите идеи, трябва многократно да е откривал в опита тези съотношения. Умът обаче не би бил в състояние да установи някакви взаимоотношения между сетивните идеи, преди сам да ги е вложил в опита. Най-адекватните идеи, които съзнанието притежава не са отражение на външния предмет, а знаци, че нещо съществуващо независимо от нас е въздействало върху сетивата ни. Ето защо езиковите означения на обектите започват да играят ролята на свързващо звено, което прави определени прости идеи сетивни характеристики на един предмет. И доколкото ние мислим обектите с помощта на думите, то правилата на свързване на думите в изречението се оказват идентични на правилата на свързване на идеите в опита. Думите са знаци не на материалните неща, а на идеите, които ние имаме за нещата. Всеки влага в думите такова съдържание, което говори единствено за богатството на собствените му идеи. Определянето на нещо с даден термин вече означава причисляването му към дадена група предмети, качества, отношения. Лок обаче свежда и най-общите термини до непосредствените, единичните, сетивните идеи, които съзнанието притежава. Човешкото общуване не би било възможно, ако хората не използваха думите като знаци не просто за своите индивидуални, но на общо съдържание позволяващо на всеки, когато чуе думата “ябълка” да отнесе своите мисли до предмета ябълка и който се отличава от не-ябълките. МОДУСИТЕ като означаващи свойства на предметите, присъщи само на някои техни състояния. Хората не винаги действат по начина, който според разумността би им осигурил максимално удоволствие. Ние оценяваме настоящото удоволствие по-високо от бъдещото. Удоволствието или избягването на болката губят своята привлекателност и своята страховитост с отдалечеността им в бъдещето.

Хората трябва да са благоразумни и благоразумието е най-важната добродетел. Вярата в съзвучието на личен и обществен интерес е присъща черта на либерализма. Свободата зависи от необходимостта да се преследва истинското щастие и от управлението на собствените ни страсти. Частните и обществените интереси са тъждествени, а от тази постановка следва, че гражданите на една общност, които са благочестиви и благоразумни биха действали ако им е дадена свобода по начин, щото да допринесат за общото благо. Няма да има нужда и от закон, който да ги ограничава, защото Божиите закони биха били достатъчни.