ФИЛОСОФИЯ
НОВО ВРЕМЕ

Франсис Олбани
Франсис Бейкън

/1561г. – 1626 г./


Джон Лок
Джон
Лок

/1632г. – 1704г./


Томас Хобс
Томас
Хобс

/1588г. – 1679г./


Дейвид Хюм
Хюм

/1711г. – 1767 г./


Кант
Кант

/1724 г. - 1804г./


Хегел
Хегел

/1770 г. – 1831г./


Блез Паскал
Блез Паскал

/1623 г. - 1662 г./


Монтескьо
Монтескьо

/1689 г. – 1755 г./


Волтер
Волтер

/1694 г. – 1778 г./


Артур Шопенхауер
Артур Шопенхауер

/ 1788 – 1860 г./


Фридрих Ницше
Фридрих Ницше

/1844 – 1900 г./


Рене Декарт
Рене
Декарт

/ 1596 – 1650 г./


Ж. Русо
Жан Жак Русо

/ 1712 – 1778 г. /


Адам Смит
Адам
Смит

/ 1723 – 1790 г. /


Сьорен Киркегор
Сьорен
Киркегор

/ 1813 – 1855 г. /


















ЦИТАТИ:

"За да живееш в самота, трябва да си животно или бог — казва Аристотел. Липсва третият случай — трябва да бъдеш и двете — философ."

Фридрих Ницше

"...Християнското щастие, до което вярващите се домогват с толкова много мъки, не е нищо друго освен един особен вид на безумие и глупост."

Еразъм от Ротердам

"Държавата пропада, ако тези, които бързо са станали владетели, нямат достатъчно ум и смелост и не съумеят да запазят това, което им е дала съдбата, и не изградят основите, които други са изградили преди да станат владетели."

Николо Макиавели

"Мъдрите винаги са твърдели, че няма нищо по-слабо и по-неустойчиво от силата, която не се обляга на самата себе си."

Николо Макиавели

"Светът е моя представа - подобно на аксиомите на Евклид е закон, който всеки трябва да признае за истинен, щом го разбере, макар и да не е от такова естество, че всеки да може да го разбере щом го чуе."

Артур Шопенхауер

"Всяка истина е проста. — Не е ли това двойна лъжа?"

Фридрих Ницше

"Много и премного се раждат: за излишните бе измислена държавата."

Фридрих Ницше




Философията на Новото време се определя от съзнанието, че науката осъществява прогреса на обществото и човека, а самата значимост на социалното действие е производна от истинното знание.


Новото във времето, в епохата е това, че човекът напра¬вил света си чрез Науката. Край на титанизма в устройване¬то на световното цяло сложила физиката. Хората видели света подреден не по мярката на Бога (пък бил той и „разтворен” в природата), нито по мярката на Човека (пък бил той ентусиазиран до възбог или гениален Художник), а спо¬ред обективни закони. Формулите на орбиталните елипси на Йохан Кеплер, за гравитацията на Исак Нютон, за инерция¬та на Галилео Галилей разкривали естествената хармония с математическа точност. Тогава за Бог оставало да бъде Гениалният Математик...


А човекът на новото време хладнокръвно осъзнавал мяс¬тото си в този ред: във и със природата, Бога, другите хора, самия себе си... Философстването минавало през науката и намирало обективност на знанието. Тази обективност гаран¬тирала две неща: независимост, суверенитет и успех, просперитет на субекта на това знание. Идеите за суверенитета и за прогреса доминират великите философски системи на Но¬вото време.


Човекът в отношението си към природата.

Според максимата на Франсис Бейкън човекът господства над природата, когато й се подчинява. Тъждеството на „двете” отношения (господство и подчинение) е в това, че те в едно и също време произтичат и се осигуряват от знанието. Да бъде човек господар на природата означава да я владее, да се разпорежда с нея, да я променя, да я използва: всичко това предполага знание за нея. Да се подчини човек на природата, означава да признае върховенството на природните закони, за да прецени границите на намесата си, да действа природосъобразно, а не против природата, следователно човек тряб¬ва да има знание за себе си като природно същество. Тъй като човекът добива това знание, то именно за него „Знанието е сила”; човекът постъпва според знанието си, разумно, той е Ноmo sapiens в таксономията на Карл Линей.


Знаещият е свободен, самостоятелен, независим, сувере¬нен и затова самозваните суверени го ненавиждат и преслед¬ват, боят се от знаещия!


Призивът на епохата бил да се изследва природата, да се изучават нещата, а не словата. Nullius in verba (Ничии думи – т.е. да се доказват могат само данни от научни експерименти, а не думи на научни авторитети) - гласял девизът на Лондонското Кралско научно дружество. По дълбокото убеждение на Бейкън само науката ще се отърси от думите и ще се включи в делата.


Човекът в отношение със самия себе си: Азът.

През Новото време човекът преднамерено използвал себе си като инструмент за производство на знание. (Едва към съвременността може да се отнесе момента, когато започва използването на знанието като инструмент за производство.) Оказало се обаче, че прецизното настройване на толкова деликатна система за познание, каквато е човеш¬кия организъм, е извънредно сложен проблем. Завързал се упорит спор между емпирици и сенсуалисти, от една страна, и рационалисти, от друга: кому - на сетивата или на разума си да се доверим в процеса на познание? Въпреки грандиозният опит на Имануел Кант да помири разгорещените участници в дискусията (Хобс и Декарт, Лайбниц и Лок...), въпросът така си останал - открит за нови позиции.


В идентично състояние се задържал през цялата епоха проблемът за човешката същност и за дейността на човека. Как се съгласуват - при посредничеството на разума - природното и моралното у човека? От какво се определя целесъобразността в поведението: афекти, ценности, интереси, обстоятелства, причини, императиви...? Суверенната реал¬ност, която пречупва през себе си фундаменталните въпроси на познанието и действието, бил самоосъзнаващият се човек, Азът, един нов Универсум, достоен за философско осмисляне.


Човекът в отношението си към другите хора.

Философската идея за гражданския договор се появила в годините, когато обществото се пререждало с оглед на утвърждаващите се буржоазни отношения. Философите прозрели в тъканта на социалните отношения и различили с категоричност две форми на общуване сред хората. В естественото си състояние, отбелязва Томас Хобс, човек за човека е вълк, войната на все¬ки срещу всеки е проникнала във всяко социално взаимодействие и обществото е на прага на самоизтреблението си.


Гражданското състояние на човека гарантира социалния мир, като цената за това е готовността на хората да се споразумеят в името на оцеляването, на здравето и на щастието си. За да се постигне гражданското състояние на обществото, се иска съгласие от всекиго да отчужди част от правата си, така че с тях да се разпорежда държавата в лицето на Суверена.


Социалният идеал, осветен от мира и прогреса, се състои - според Джон Лок - в равенството на стартовите възможности и претенции на хората, в това, щото успехът на всекиго да зависи от него самия, от инициативността, от опита и неуморните усилия за по-добър живот. Справедлива е тази държава, която осигурява на гражданите си равенство на възможностите и претенциите, и то не пред санкцията на суверена, а на хората един спрямо друг.


Радикалните постановки на теорията за обществения договор принадлежат на Жан-Жак Русо. „Първият, който, след като е оградил едно място, се е досетил да каже „Това е мое” и е намерил достатъчно прости хора, за да му повярват, е бил истинският основател на цивилизованото общество. Колко престъпления, войни, убийства, колко нещастия и ужаси би спестил на човешкия род онзи, който, измъквайки коловете и запълвайки рова, би извикал на себеподобните си: „Не слушайте този измамник; вие сте загубени, ако забравите, че плодовете са на всички и че земята не е на никого!” Панорамната историческа реконструкция на човешката цивилизация ще завърши с присъдата, че е негодна всяка държава, дето прави нещастен дори един свой поданик.


Човекът в отношението си към Бога.

„Поздравяваме се, но не си говорим” — така отвърнал Волтер на запитването какво е отношениетав му към Бога. В културата на новата епоха религиозните ценности не страдали от особена почит. Атеизмът станал открита, публична, нормална проява на отричане на Бога. Атеистите не горели на клади, нито пък ги съдили за свободомислие. Най-много някой изтъкнат богохулник да отнесе една „Анатема!” и с това приключвали вълненията в деловия, забързан свят. А Европа помнела религиозни войни, Вартоломеевата нощ, аутодафетата, непримирими съперничества за власт между императори и Ватикански божи наместници. Сега френските философи-материалисти отхвърляли като излиш¬ни измишльотини хипотези от рода на тази на Нютон, че все пак бог дал „първия тласък” на световното цяло.


Вярно е, че атеистите се срещали най-често сред философите, а много естествоизпитатели си останали религиозни или суеверни. Но е вярно също така - и това е много по-важно - че църквата окончателно загубила контрол върху знанието, а науката се развивала съвсем безпрепятствено, ако я сравним например с окаяното й състояние през средновековието. Личността и животът на Иисус Христос престанали да предизвикват само възхищение и преклонение; стигнало се дотам те да бъдат подложени на сериозни исторически и философско-научни изследвания! Просветленото и просветено промисляне на християнската догматика (Блез Паскал) измествало теологичните доктрини по посока на моралистиката. Обяснението на природата предпочитало да се опира на физически и математически категории: сила, маса, безкрайност, пространство, време, раз¬витие, материя.


Природата е механизъм

Учени като Коперник, Галилей, Кеплер „въвели” строг ред в безкрайната Вселена на Джордано Бруно. Подрежда¬нето на света според закони, които при това се свеждали при¬видно лесно и естествено до механиката, създало представата, че всичко е свързано и взаимозависимо в сис¬темата на природата (Пол Холбах), също като в машина. Образът на машината, стар колкото театралната сценична техника, трайно присъствал в живота на Западна Европа. Благодарение на фабричното производство машините и ча¬совниците така завладели всекидневието, че станали най-широко и спонтанно споделяните символи на цивилизацията.


Образът на механизма - ярък и силен - бил наложен на световното цяло, както преди му наложили космоса, йерархията, безкрайността. Върху такива представи (и с такива предубеждения) Лаплас разсъждавал: ако могат да се установят в строго определен миг координатите, скоростта, ускорение¬то и масата на всяка корпускула във Вселената, то аз бих могъл да ви кажа как е изглеждала или как ще изглежда тя във всеки произволно посочен момент от миналото и бъдещето.


Механистичната нагласа за възприемане, обяснение, разбиране и преживяване на универсалните проблеми, накратко казано - механистичното теоретизиране не пожалило и човека. Декарт и Хобс си представяли човешкия организъм под формата на машина и я описвали доста подробно: с пружини, тръбички, клапани, колела... А лекарят-философ Ламетри озаглавил най-важното си съчинение с откровеното „Човекът-машина”.


Природата-механизъм била сериозно застрашена от загубване на тайната си. От природата учените прогонвали всякакви потайности, „тайна” било всъщност непознатото, за което още нямаме знание, но не и непостижимото. Познавателният оптимизъм чувствал нужда само от време, за да открие Абсолютната истина. Непознатото било третирано като още неразглобеното или невидимото в безотказно действащата машина. Когато Далтон възродил атомизма в химията, като че ли нямало шанс повече за каквато и да било природна тайна.


Да, природата сякаш чакала само да я попитат по подходящ начин, за да изкаже скриваните или съкровените си истини. А естествоизпитателите не преставали да любопитстват. Вярата в могъществото на разума и очакването за неограничено приложение на знанието в живота формирали основните положения на теорията за прогреса.


Непоколебима цел - прогресът!

През 1605 г. Фр. Бейкън публикувал съчинението си „За прогреса на науката”. Идеята за прогреса (от лат. рrogressio - напредък, успех) ориентирала човешкото съществуване изцяло по нов начин. Човекът заживял с мисълта за бъдещето като за свое непосредствено предстоящо време, една очаквана, желана и близка действителност.


Философията на Новото време овладяла бъдещето теоретично. Мечтата на утопистите предвиждала социално бла¬годенствие в неопределено отдалеченото „светло бъдеще”. Християните тръпнели пред Страшния съд и се надявали на отвъдния живот. А програмата за прогреса предлагала на хората „посредством науките и изкуствата” да заставят природните създания и явления да служат на човешкия живот. Бъдещето като непосредствено „утре” добило статут на ценност, чието усвояване човек подготвя с дейността си днес; оставало си чувството за неизбежност на слънчевия изгрев, но човек се пробуждал в новия ден с намерението да продължи, да напредва, да успява.


Философите настоявали да се действа сега, за да се по¬добри животът тук. Мисълта не търпяла отлагане за осъ¬ществяването си, не се говорело за смътното „утре” като за „все някога ще стане”. Ако искаме напредък и успех, трябва да сме готови да го направим веднага; така в утрешния ден ще пренесем не надеждата, не мечтата, а днешната полза, сегашния успех, натрупаните знания и умения, и то за да ги увеличим - ето какво ни дава увереност, че работим за прогреса. Многозначителен е фактът, че утопистите се заели здраво да организират хармоничното общество - без отлагане, тук и сега - колонията на Оуен например.


С теорията за прогреса философите универсализирали по новому времето - то било събрано в една напрегната точка, в „сега”, където се концентрирало миналото и където се правело бъдещето. Човекът трябвало да бъде действен, активен, инициативен; да не се лута във „вчера”, а да го поправи; да не се уповава на „утре”, а да действа сега, за да живее добре.


Прогресивното действие възприело за своя предпоставка обективния закон. Пред закона настоящето, миналото и бъ¬дещето са равни. Обективните закони - нравствени (Кант), социални (Хелвеций, Хегел, Фойербах), природни (естествознанието) - се откриват от науката. Ние опознаваме и използ¬ваме закономерностите като натрупваме знание; тогава действаме все по-правилно, грешим все по-малко, ставаме все по-целенасочени, прогресираме все повече. Следователно, именно науката е най-важното средство за прогрес!


Науката като средство.

Науката на Новото време има за свои граници две рево¬люции в познанието. Физиката на Галилей и Нютон сложила край на научната картина на света, която се свързвала в античността и средновековието с Аристотел; това се случило през XVI - XVII век. Математиката и механиката заменили граматиката и метафизиката в конструирането на мирозданието. След кризата, изживяна от класическата наука на Новото време от средата на XIX до началото на XX век, се оформили основите на модерната рационалност. Сега светът на Айнщайн на свой ред показал -света на Нютон като частен случай на съвременните възгледи за Универсума.


През тези четири столетия науката защитила правото си да бъде суверенна социална реалност. Най-напред тя станала професия на значителна група от хора и те, с ясното съзнание за висок престиж и практическо приложение на дейността си, не закъснели да се обединят. Републиката на учените - Епистолион - се появила, за да обозначи един много важен факт: не само теолози и проповедници, а вече изследователи и естествоизпитатели пътували из Европа и по света, образувайки едно ново духовно движение, чийто координатор била истината. Епистолион - това е и свързващото средство (пис¬мото, ерistolа, кореспонденцията, научната публикация), и обединяващата ценност (знанието, ерistemе).


Републиката на учените изпреварила възникването на националните Академии на науките (Лондон - 1662 г., Париж -1666 г., Бостън - 1780 г.), а тези две форми на научно общуване били първообрази на дисциплинарните Дружества на различни науки (на астрономите, на математиците, на химиците, на физиолозите, на геолозите и географите и т.н.). По-късно към научните учреждения се прибавили лаборатории¬те, светските университети, висшите технически училища. Постепенно се установявали изключително устойчиви форми на връзка между науката и непосредствените жизнени пот¬ребности на хората. Търговията, индустрията, новите пъти¬ща и старите нагони импулсирали развитието на познанието. А практическата му обвързаност и широта са ярко свидетелство за неудържимото разгръщане на човешките познавателни, преобразувателни и съзидателни цели.


Приложният характер на научното знание се потвърждавал и от най-почитаните за времето издания - енциклопедии¬те. Дидро и Д'Аламбер публикували първия том на френска¬та Енциклопедия през 1751 г.; двадесет години по-късно (1771 г.) излязла Енциклопедия Британика (в три тома). Всички научни институции съдействали за утвърждаване на научната рационалност, на нейния стил на мислене, на стандарта за научен резултат.


В науката на Новото време най-важен бил експериментът, ала все пак той бил поставен под зоркото наблюдение на разума. На пръв поглед странното съчетание на рационалното и експерименталното всъщност направлявало науката по неизбродени изследователски полета. Още Галилей употребил причудливия метод на мисловния експеримент, за да разкрие закона и проявите на инерцията. Галилей използвал матема¬тиката за обяснение на явления и процеси, ставащи на земя¬та. Това било непознат дотогава похват. Аристотеловата физика на земята не прибягвала до математиката, а се опирала изключително на сетивните данни и на здравия разум; математиката се занимавала с висши, небесни астрономически въпроси. Ренесансът помогнал на математиката да се при¬земи през Новото време във физиката и така било обосновано нахлуването на рационалистическите методи в сферата на научното знание.


Ако смяната на здравия разум от математическата рационалност е типична за науката на Новото време, то пък спе¬цифичното е в утвърждаването на експеримента и научното наблюдение на мястото на сетивните данни и съзерцанието като фундамент на научното познание. Учените наблюдавали и експериментирали повсеместно и безспир. Тези познавател¬ни операции изисквали сериозна предварителна подготовка, много прибори и инструменти. Резултатите от експериментите и наблюденията се регистрирали с протоколна точност и педантичност. После мисълта „работила” с тези резултати.


При такова наблюдение отсъствала непредубедеността на чистото съзерцание; то било изкушено, очаквало „нещо”, търсело. Експериментът бил още по-особена форма на научното дирене. Ето, експерименталната постановка можела да се преживява от учения и като особена форма на взаимоотношението му с природата. Експериментът преобразувал еле¬менти от идеалната теория в елементи на материалния свят. Обратното вършела теорията, основана на експерименталните резултати. Така се сложили отношенията между идеалната машина в теорията на Сади Карно и реалната парна машина в ръцете на Джеймс Уат. Химиците изолирали чис¬ти елементи или получавали нови вещества, предварително желани и описани. Фарадей открил законите на елекромагнитната индукция случайно, но след много напразни опити с експерименталната уредба.


Експериментът възпроизвеждал закономерности, потвърждавал или отхвърлял хипотези и теории, прониквал в структурата на световното цяло, на „малки” и „големи” природни явления и процеси. Така науката на Новото време доказвала по безспорен начин, че открива истините на природата. Прогресът в знанието бил повече от очевиден, значението на научната дейност за обществото било извън всякакво съмнение. Целта била ясна: да се осигурят простори за развитието на науката, за увеличаване на знанието, за опознаването на природата, за да нараства пропорционално силата на човека. Философите недвусмислено показвали, че желаят тъкмо това. Философската теория срещнала съюзник за начинанието да се открие истината за света, за да се нап¬рави светът по-истински.


Философската теория е наукоучение.


Йохан Готлиб Фихте: „За същината на работата изобщо не е от значение дали досега при споменаването на думата философия са си мислели тъкмо това, или не; и тогава тази наука, стига са¬мо веднъж да стане наука, не без право ще се откаже от име¬то, което е носила досега от една съвсем не прекалена скромност - името на всезнайство, любителство, дилетантизъм. Нацията, която ще открие тази наука, би била достойна да й даде име от своя език (Навярно тя би била достойна да й даде от своя език и останалите технически термини; и с това самият език, както и нацията, която го говори, биха получили решително предимство над всички други езици и нации. (Заб. на Фихте)); и тогава тя би могла да се нари¬ча чисто и просто наука или наукоучение. Съобразно с това досега така наречената философия би била науката за една наука изобщо.”


Освен идеолог, наукоучението си има и предмет, и цел: „Системата на човешкия ум, изложение на която трябва да бъде наукоучението, е абсолютно достоверна и безпогрешна; всичко, което е обосновано в нея, е безусловно вярно; тя ни¬кога не греши и онова, което някога необходимо е било или ще бъде в човешката душа, е вярно.” Идеята за философията като наукоучение е повече от ес¬тествена - необходима е! - за една епоха, в която човек живее със самочувствие, че прави света със знание и от знание. Ти правиш истинно знание - значи ти правиш света истинен. То¬гава въпросът на въпросите е: как се прави знание? Как се прави истинно знание? И още нещо. Ако светът се прави с наука, то да направиш Науката е равнозначно не само на това, че науката става цял един свят, но и на това, че ти пра-виш Света, истинския Свят.


Тук проблемът се разпада на две: първо, какви са средствата за познание и кой е методът, който ги организира та¬ка, че да се получава истинно знание чрез него? И второ: какъв е начинът, по който се отнасят истинните знания за света помежду си? Или по друг начин казано: Природата е такава, каквато Науката ни я представя. Следователно, законите на познанието и системата, моделът на познанието ще ни дадат ключа към истините в света, за истинския свят.


Методи на Новото време


Всяко разсъждение за метода се определя от две положения: отри¬цателно - предпазване от грешки и заблуди; положително - утвърждаване на правилния, вер¬ния път към истинното знание. В своя „Нов Органон”, напи¬сан в полемика с Аристотеловия „Органон”, емпирикът Френсис Бейкън разяснява изискванията на новия си индуктивен метод: „Тези, които се занимаваха с науките, са били или емпирици, или догматици. Първите само събират и употребяват събраното, подобно на мравките; последните, които започват с разума, изплитат мрежи от себе си, както паяците. Пътят на пчелите минава по средата; те събират сок от цветята, от градините и полята, но го обработват и съби¬рат със собствени сили. Подобна е истинската работа на философията; тя не се уповава изцяло или дори главно на силата на ума, нито пък натрупва в паметта в непроменен вид предлагания от естествената история и механичните експерименти материал, а го изменя и преработва чрез ума. И така най-хубави надежди могат да се възлагат на по-тесния и здрав съюз на тия две способности (т.е. на опита и разума), които все още не са се обединили.”


Геометричният метод на рационалистите диктува дори формата на изложение на философските мисли. Ето Теорема 16, с нейното Доказателство и Изводи от „Етика, доказана по геометричен начин” на Бенедикт Спиноза: „Теорема 16. Идеята за всяко състояние, което бива причинено в човешко¬то тяло от въздействието на външни тела, трябва да включва в себе си природата на човешкото тяло и едновременно природата на външното тяло.


Доказателство: Всички състояния именно, които се причиняват в известно тяло, следват от природата на въздействаното тяло и едновременно от природата на въздействащо¬то тяло (според акс. I след извода към лема 3); поради това идеята за тях (според акс. I, част I) по необходимост включ¬ва в себе си природата и на двете тела; и затова идеята за всяко състояние, което се причинява в човешкото тяло под въздействието на някое външно тяло включва в себе си при¬родата на човешкото тяло и на външното тяло; което и след¬ваше да се докаже.


Извод 1: Оттук следва, първо, че човешката душа въз¬приема природата на множество тела заедно с природата на своето собствено тяло.

Извод 2: Следва, второ, че идеите, които имаме за вън¬шните тела, показват повече състоянието на нашето тяло, от¬колкото природата на външните тела, което обясних с множество примери в приложението към част I. ”


Фихте обобщил методологичните стратегии на Новото време: „Човешкият дух прави редица опити; чрез сляпо блуждаене той стига до проясняване и едва от него премина¬ва към бял ден. Отначало той се ръководи от смътни чув¬ства* (чийто произход и чиято действителност трябва да бъдат обяснени от наукоучението; Оттук става ясно, че философът се нуждае от смътните чувства за правилност или за гениалност в далеч не по-малка степен, отколкото, да речем, поетът или художникът, само че по друг начин. Поетът или художникът се нуждае от усета за красота, философът се нуждае от усета за истина; такива усети, разбира се, съществуват. (Заб. на Фихте)); и ние не бихме имали и до днес нито едно ясно понятие и все още бихме продължавали да бъдем къс земя, който се е откъснал от почвата, ако не бяхме започнали да чувстваме смътно онова, което поз¬нахме ясно едва по-късно. А и историята на философията потвърждава това; сега ние посочихме истинското основа¬ние, поради което онова, което стои открито във всеки чо¬вешки ум и е съвсем очевидно за всеки, когато му се изложи ясно, е достигнало до съзнанието на отделни лица едва след дълго блуждаене. Всички философи са се насочвали към из¬тъкнатата цел, всички са искали да отделят чрез рефлексия необходимия начин на действие на интелекта от случайните, условия на този начин; всички са го отделили действително, само че повече или по-малко чисто и повече или по-малко пълно; но в цялост философстващата способност за съжде¬ние се е придвижвала все по-напред и е достигала все по-близо до целта си.”


Система на знанието.

За всекиго от философите на Но¬вото време било ясно, че науката е система на знанието, че знание¬то съществува не като прост, слу¬чаен агрегат от истини, а свързано, взаимозависимо, като система. „Всяка наука сама за себе си е система - казва Кант - и в нея не е достатъчно да се гради според принципи и зна¬чи да се действа технически, а трябва да се постъпва с нея също и архитектонически като със съществуваща за себе си постройка и да се отнасяме с нея не като с пристройка и като част от друга постройка, а като едно цяло за себе си, макар след това и да може да се построи някакъв преход от тази към онази или обратно.”


Хегел е също толкова категоричен във „Феноменология на духа”: „Истинската форма, в която съществува истината, може да бъде единствено научната и система.” Систематичността била идеал за всяка наука, независимо от подходите и от предметите, които й се приписвали от фи¬лософите. Индуктивният, емпиричен подход на Бейкън искал да открие връзките между всички аксиоми; рационалистичният, дедуктивен метод на Декарт и Спиноза се опитвал да изведе всичко от едно очевидно, ясно и безспорно положение цялото знание, да го съгласува с него. Познавателната спо¬собност можела да има за предмет човешкия ум (Лок, Бъркли, Хюм, Кант, Фихте) или природните факти (френските и английските материалисти), но винаги търсела тяхната сис¬тема, тяхната връзка и взаимната им зависимост.


Философската теория като наукоучение имала за цел да обоснове науката, да й предпише формата (систематичност), дори съдържанието, като ги покаже производни от себе си, като ги сведе до едно или ги изведе от едно свое положение, или даже като затваря това обосноваване в него самото. Фихте обяснява: „Следователно наукоучението има абсолют¬на целокупност. В него едното води към всичко и всичко во¬ди към едно. Обаче то е единствената наука, която може да бъде завършена; ето защо завършеността е неговата отличителна особеност. Всички други науки са безкрайни и не мо¬гат никога да бъдат завършени, защото те не се връщат об¬ратно в своето основно положение. Наукоучението има за задача да докаже това за всички науки и да посочи основа¬нието за това.”


Философският метод в своята теоретична реализация става философска система. Това води самата система към универсализъм и я прави съдник на знанието. Особено оче¬видно е това у Хегел: всеки факт, който не се вписва или не се подчинява на системата, бива обявен за недействителен. „Толкова по-зле за фактите” - казвал Хегел в такива случаи. Реакцията не закъсняла. Срещу идеалистическите спеку¬лации, които много напомняли на рецидив на схоластически-те времена, се изказали Лудвиг Фойербах и Огюст Конт.


През 1842 г. Лудвиг Фойербах написал „Предварителни тезиси за реформа на философията”. Един от тях гласи: „Съще¬ствените оръдия, органи на философията са главата - източникът на активността, на свободата, на метафизичната безкрайност, на идеализма, и сърцето - източникът на стра¬данията, на крайността, на потребността, на сенсуализма; или изразено теоретически: мислене и съзерцание; защото мис¬ленето е потребност на главата, а съзерцанието, сетивността е потребност на сърцето. Мисленето е школски принцип, принцип на системата; съзерцанието е принципът на живота. В съзерцанието аз бивам определен от предмета, а в мислене¬то аз определям предмета; в мисленето аз съм Аз, а в съзер¬цанието аз съм не-Аз. Истината, обективната мисъл, истинната, обективната философия се създава само от отри¬цанието на мисленето, от състоянието на определеност от предмета, от страстт, от източника на всяка радост и скръб. Съзерцанието ни дава непосредствено тъждественото със съществуващото, а мисленето ни дава опосредстваната чрез различаването, чрез откъсването от съществуващото същност. Следователно живот и истина има само там, къде¬то се съчетава съществуването със същността, съзерцанието с мисленето, пасивността с активността, антисхоластичният сангвиничен принцип на френския сенсуализъм и материализъм със схоластичната флегма на немската метафизика.”


От своя страна Огюст Конт настоявал науката да преодолее онзи свой стадий, когато е свързана с метафизиката, така както някога е преодоляла връзката си с теологията, и да стане позитивна наука, която борави само с фактите. По¬зитивизмът отбелязал края на философските системи, разви¬ващи се в класическото буржоазно общество. Философията навлизала в съвременността с идеята или самата тя да стане строга наука, или да скъса решително връзките си с науката. Геният Ницше и геният Киркегор положили началото на некласическата съвременна философска рационалност. А Хусерл и Ръсел заживели с мечтата за философията като нау¬ка...