БИТИЕ, НЕБИТИЕ, НИЩО

/ Философска категория /

Философска категория Нищо

На нас ни е напълно ясно какво значи нещо да съществува, но точно тази тривиалност изглежда подозрителна. Как да кажем, че битието е без да използваме “е”? Във всяко нещо има както битие ката и нищо (Хегел). Да опитаме да дефинираме човека : “Човекът е смъртно същество”. В тази формулировка сякаш говорим само за битието на човека, но не казваме ли нещо и за онова, което човек не е? Ние казваме също, че човек не е безсмъртен, че човек няма достъп до вечността. Следователно ние мислим и за онова, което човек не е. Затова Хегел твърди, че “във всяко нещо на земята и небето има както битие, така и нищо”. Следователно нищо съществува не по-малко отколкото битието. Ние откриваме нищото в промяната. Ако нещо вече не е това, което е било, то се е превърнало в нищо…и обратно. Ние създаваме отсъствието на нещата с нашето очакване. Човек стои в произхода на нищото. Човек поражда нищото. Човек довежда нищото в битието си и разрежда битието си с нищото – с проекти, надежди, очаквания. Човекът е нищото на битието (Сартр).


Всяко нещо, което е има свое място в световния ред. Сигурността на съществуването е възможна при спокойно пребиваване сред нещата. Но това е само идеал. Реалното съществуване е неспокойно търсене на места. В движенето се открива разместването, празнотата, която позволява да се заемат чужди или предишни свои места. Именно подобна рехавост, празнина, противопоставена на плътността налага представата за нищото. Нищото е липса на място (топос). Нищото не е не-битие. Нищото не е зло. Нищото е сред битието като възможност за отрицание на вид съществуване, за да се утвърди нещо друго. В този смисъл нищото е възможност за изместване, за промяна в даден ред. Нищото е входа към не-битието, за не-битието на съществуващото. Нищото е същностна проява на битие във формата на крайно съществуване.


Действителното отрицание е неотделимо от мен самия, то се явява само на нивото на акта на съждение, чрез който мога да направя сравнение между очаквания и получения резултат. По този начин отрицанието е само качество на съждението и очакването на питащия е очакване на отговор. Не-битието се явява винаги в границите на едно човешко очакване. Именно защото физикът очаква верификация на своята хипотеза, природата може да му каже “не”. Отрицанието се явява върху първичния фон на отношение на човека към света. Светът разкрива своите възможности за не-битие само на някой, който преди това ги е положил като възможности. Защото самото битие единно в качеството си на съществуване има степени в качеството си на необходимост. Те разпределят съществуващите неща по йерархия в посока от битие към не-битие : необходимост, случайност, възможност. Ето защо могат да съществуват неща, чиято степен на битийност е по-малка от тази на други и зависи от степента им на възможно свързване с останалите. Отрицанието е отричане на някакво съществуване. Чрез него едно битие е положено, а после захвърлено в нищото. Ако навсякъде има битие, то не само нищото ще бъде неразбираемо, но и отрицанието, което не може никога да бъде изведено от битието. Необходимото условие, за да може да се каже “не” е постоянното наличие на не-битието в нас и извън нас, т.е. нищото като спохождане на битието. Отрицанието не може да стигне до битийната сърцевина на битието, която е абсолютна пълнота и изцяло позитивна. Не-битието е отрицание, което визира самата тази сърцевина на съвършена плътност. Битието е изпразнено от всякакво друго определение освен това на тъждеството му със самото него, докато не-битието е изпразненост от битие. Това означава, че ние трябва не само да отхвърлим поставянето на битието и на не-битието в един и същ план. Използването на понятието нищо в неговата обичайна форма предполага винаги някакво предварително разгръщане на спецификата на битието. В това отношение езикът ни предоставя едно нищо отнасящо се до вещите като “нищо” и едно нищо, отнасящо се до хората като “никой”. Човекът когото сме попитали отговаря “Не знам нищо” . Изказването включва съвкупността от фактите за които сме го питали. Дори Сократ с прочутата си фраза “Знам, че нищо не знам” означава с това “нищо” тоталността на битието, разглеждано като истина. Това, което отричаме ние, които сме настанени в битието е положението, че могло да има някакво битие преди това битие. Всяко отрицание е определение и излиза, че битието предшества нищото и го основава. Следва, че нищото извежда действието си конкретно от битието. Битието не се нуждае от нищото за да бъде схванато. Нищото, което не е може напротив да притежава само едно заимствано съществуване – то е заимствало битието си от битието. Неговото нищностно битие може да бъде открито само в битийните му граници и пълното изчезване на битието не би било начало на царството на не-битието а напротив – съществува не-битието единствено на повърхността на битието.


Според Хайдегер (Сартр) съществува предонтологично разбиране на битието. От една страна човешката реалност възниква тъкмо защото е обградена от битието и се намира в битието, от друга – човешката реалност предизвиква разполагането около нея под формата на свят на онова съществуване, което я обитава. Човекът е винаги откъснат от това което той е, чрез обхвата на битието, което той не е. Той се самоуказва от другата страна на света и се завръща по посока на самия себе си, за да се интериоризира изхождайки от хоризонта – човекът е “едно същество за далечината”. Това явяване на самостта отвъд света т.е. на тоталността на действителността е една внезапна поява на човешка реалност в нищото. Единствено в нищото може да се трансцендира битието. От позиция на отвъд-света битието се организира в свят, което означава от една страна че човешката реалност възниква внезапно от битието в не-битието, а от друга, че в нищото светът пребивава навън. Случайността на света се явява на човешката реалност, доколкото човешката реалност се е установила в нищото, за да я обхване. Ето как нищото обгръща отвсякъде битието и заедно с това е изтласкано от него (Сартр). Ето как нищото се полага като онова, чрез което светът получава своите контури на свят. В момента, в който светът се появи като свят, той се представя като биващ само това. Необходимата противоположна страна на това е внезапната поява на човешката реалност в нищото. Но откъде идва способността на тази човешка реалност да се появява така внезапно в не-битието? Отрицанието извежда основата си от нищото. Но ако нищото основава отрицанието, това означава, че то включва в себе си не-то като своя същностна структура. То основава отрицанието като акт, защото е отрицанието като битие. Нищото носи битието в сърцевината си. Ако не е основано от битието нищото се разпада като нищо. Ако може да има нищо, то това не е нито “преди”, нито “след” битието, нито най-общо извън битието, а единствено в лоното на битието.


Ако отрицанието не съществуваше, то нямаше да може да се постави какъвто и да е въпрос за битието. Самото отрицание ни препраща към нищото като негов източник и основа. Нищото не може да бъде схванато като намиращо се извън битието, нито като някакво допълнително абстрактно понятие, нито като безкрайна среда, където битието би пребивавало “отвъд”. Необходимо е нищото да е сърцевина на битието за да можем да схванем онези реалности, които нарекохме отрицателности. Но битието-в-себе-си не може да създаде това вътрешносветово нищо – като пълна позитивност понятието битие не съдържа нищото като своя структура. Не може да се каже дори че то го изключва. То е без всякакво отношение към нищото. Щом нищото не може да бъде схванато нито извън битието, нито като се тръгне от битието и щом от друга страна като не-битие не може да намери сили за да изведе от себе си откъде идва нищото??? Единствено битието може да отнеме от нищото и най-малката следа от битие. Но за да стане това битието трябва да е. Но нищото не е. Ако можем да говорим за него това е, защото то притежава привидността на битие, защото притежава едно заимствано битие. Нищото не е. Нищото бива било. Битието не може да е пасивно по отношение на нищото, защото тогава то не би го възприело; нищото би могло да стигне до това битие само чрез друго битие – нещо, което отвежда към безкрайността. Битието чрез което нищото се появява в света трябва да е своето собствено нищо. Битието може да поражда само битие и ако човекът е включен в този процес на пораждане, от него не би могло да се появи нищо друго освен битие. Ако той може да поставя под въпрос този процес, той трябва да може да го обгърне с погледа си като съвкупност т.е. да се постави сам извън битието. И заедно с това да намали силата на битийната структура на битието. Но на човешката реалност не е дадено да унищожи битието. Това, което може тя е да промени отношението си към битието. Да се постави едно съществуващо извън кръговрата означава за човешката реалност да се постави самата тя извън кръговрата по отношение на това съществуващо. В този случай тя му убягва, то не може да и въздейства, тя се е отдръпнала отвъд дадено нищо. Тази възможност за чов. Реалност да създава едно нищо, което да я изолира бе наречена от Декарт свобода. Свободата обуславя появата на нищото.