ФРЕНСКО ПРОСВЕЩЕНИЕ
XVII – XVIII Век

От 1630 г. до възкачването на престола на Луи XIV (16б2 г.) Франция управлявана от кардинали — министри (Ришельо – 1624-1642 г.; Жул Мазарен – 1643-1661 г.) преминава като държава през поредица от външни и вътрешни сътресения.

Това е период на колебания и трудни ситуации, разтърсван от бунтовете на потомствените благородници, наситен с народни вълнения и бунтове на висши офицери, които разклащат основите на държавата. Обединяващата тези три десетилетия тенденция е постоянното и упорито нарастване на мощта на кралския абсолютизъм като политическа и административ на власт.

През 1626 г. пред една избрана общност от знатни царедворци кардинал дьо Ришельо излага една цялостна програма от реформи, с която смята да постави основите на една нова Франция, така че управлението на крал Луи XIII „да се издигне до нивото на царуванията на най-прославените предишни крале…” Случилите се по-късно събития не дават възможност на кардинала да изведе до край амбициозното си начинание. Обстоятелствата го отклоняват към решаването на по-належащи задачи. Но идеалът му – съсловно общество в което благородният елит е основа на държавата, нещо повече: той е необходимост – си остава непроменен.

Едно от големите събития изиграли важна роля в този период е включването на Франция в Тридесетгодишната война (религиозно-политическа война от 1618 г. до 1б46 г. Причини – нарастване антагонизма между католици и протестанти – хугеноти ). Дьо Ришельо не само се отказва от плана си за реформи, но се озовава принуден да предприеме данъчни промени непознати в историята на монархията. Така французите започват да опознават абсолютизма преди всичко чрез повишаващите се данъци. Управлението на крал Луи XIII е белязано от сериозни народни бунтове. Опозицията срещу абсолютната монархия се активизира през периода на непълнолетието на Луи XIV, Движението Фронда (1648 — 1652 г.) обединява всички групировки чиито авторитет е разрушен от Ришельо.

Кралската власт излиза укрепнала от тази криза, защото бунтовете не предлагат алтернативна форма за управление, а само задълбочават икономическата и демографска разруха. Независимо, че социалните структури не се променят, духовният живот бележи блестящ разцвет. Годините през които Луи XIII като крал и Ана Австрийска като регент управляват Франция, представляват период не само на политическо преустройство, но и период на духовна пренастройка Наистина най-важният проблем през първата половина на ХVII в. във Франция е да се сложи край на дълбоката морална, религиозна и философска криза, която сковава страната от края на ХVI в. Проблемът е и изграждане на концепция за човека и света, която да отчете новите представи за материалния свят. Като използуват многобройните и противоречиви съставки, които изграждат наследената от ХVI в. традиция, учените, философите и духовниците през ХVII в. изработват нов начин на мислене, който няма да бъде подлаган на преоценка преди крал на ХIХ в. Първите предизвестия за тази промяна се появяват още по времето на крал Анри IV, но през втората третина на XVII в. тя започва да се усеща по-осезателно.

Като естествена основа на литературния живот духовният, научен и религиозен живот придобива редица социално-детерминирани характеристики. Създават се литературни и научни общества които поставят основите на Френската Академия (1637 г.), Кралската Академия на Науките (1666 г.). Някои общи убеждения вдъхновяват членовете на тези общности независимо от личните им философски възгледи. Преди всичко те скъсват окончателно с аристотелизма като идейна основа на схоластичната теология, все още преподавана в богословските факултети и като научен фундамент на физиката, анализираща качествата, която все още се преподава във факултетите по изкуствата и по медицина. Между техните идеи и възгледите на теолозите от Сорбоната съществува непреодолима бездна. Едновременно в научните среди се налага нова представа за света – хелиоцентричната теория на Коперник, безкрайната Вселена на Джордано Бруно Тези открития променят коренно отношенията между човека и света, представата за природата.

Периодът от 1660 г. до Русо е белязан от спомените за религиозните и гражданските войни във Франция, Англия и Германия. Хората осъзнават опасността от хаос, от анархистичен уклон на всички силни страсти, както и важността на сигурността и жертвите необходими за постигането и. Благоразумието се разглежда като висша добродетел; интелектът се оценява като най-действено оръжие срещу гибелния фанатизъм; изтънчените обносни са възхвалявани като препятствие пред варварството. Нютоновият подреден Космос, в който планетите се въртят неизменно около Слънцето по законосъобразните си орбити, става въображаем символ на доброто управление. Въздържанието в изразяването на страстите е главна цел на възпитанието и най-сигурен признак за благородство.

Просвещението представлява такъв период в историята, когато литературата и философията започват да играят все по-засилваща се роля за оформянето на общественото съзнание. Корените на тази роля разбира се са много по-дълбоки и отиват назад във вековете. Най-близко обаче мислителите – философи и писатели – от епохата на Просвещението стоят до великите хуманисти от времето на Еразъм и Рабле, на Монтен и Спиноза. Твърда е решимостта им чрез своите творби да прокарат напред пътя на хуманистичния мироглед, да утвърждават у хората увереност, че човечеството няма други идеали, освен развитието на хуманизма, на разума, на знанието. Просветителите са усвоили онзи скептицизъм, който отхвърля всичко натрупано от догми, предразсъдъци и тиранства, за да го заменят с критически поглед и проверка на Разума.

Направихме този кратък исторически преглед за да въведем в атмосферата на Просвещението, преди да се спрем на някои представители на Френскато философска мисъл от този период.