ХОСЕ ОРТЕГА – И – ГАСЕТ
/ 1883 Г. – 1955 Г. /
Роден в Мадрид (Испания) в семейството на представители на либералната буржоазия. Семейството на неговата майка притежава и издава мадридския всекидневник „El Imparcial”. Баща му – дон Хосе Ортега-и-Муниля е журналист и редактор в същия вестник. Първите му уроци са в Мадрид, като негови учители са дон Мигел Мартинес и дон Хосе дел Рио Лабандера. Знанията, които получава в йезуитския колеж в Малага по-късно оказват сериозно влияние върху цялостното му творчество. Завършва през 1897 г. и започва да учи за кратко в Университета в Мадрид. През 1905 г. отива в Германия, за да продължи образованието си, и посещава университетите в Лайпциг, Берлин и Марбург.
Автор на „Размисли за Дон Кихот”, „По повод на Галилей”, „Историята като система”, „Бунтът на масите” и др. Според Ортега в съвременното западно общество започва да преобладава и да дава тон човекът-маса. Усредняването на човека, неговата деиндивидуализация, превръщането му в човек-маса настъпва, когато той се разтваря в света, във времето и в пространството, и когато, привидно подчинявайки ги, фактически се оказва нищожна частица, песъчинка, захвърлена сред физическия и социалния космос. Човекът-маса е изходна точка на социологията, философията и есеистиката на Ортега. „Маса – пише Ортега – е средният човек”, „човекът, който не се различава от другите хора, а само е повторение на един родов тип”. Човекът-маса е „човешки тип, скалъпен набързо, възникнал на основата на няколко, и то бедни абстракции, и който поради това навсякъде в Европа е един и същ”. Именно той придава този тъжен аспект на задушаваща монотонност, който животът в целия континент притежава”. Този среден, деперсонализиран човек, човек-род според Ортега не само, че не съвпада с някоя от съществуващите класи, например, с аристокрацията, буржоазията, работниците, но се среща – може би в различна степен – във всяка една от класите, които образуват съвременното общество. Следователно проблемата не е правно-социологическа – социална йерархия, деление на облагодетелствани „висши” и обезправени „низши”, – а индивидуално-психологическа, проблема на собствена психическа конституция. Така пренасочени от класово-съсловното към лично-индивидуалното, в антиномията маса-личност преобладаващи и решаващи стават принципите на два начина на живот. Единият е в стремежа на човека да бъде повече и по-добър от другите и неговият признак е усилието. Другият е в стремежа на човека да бъде същ и еднакъв като останалите и тук вече действат херметизма и инерцията.
За европейската социология и философия теорията за човешката маса и за противостоящия й творчески индивид не е нова. Фридрих Ницше завършва тези „търсения на века” с направената от него толкова популярна теория за свръх-човека като върховна ценност във всяка жизнена сфера, на когото естествено противостои масовата посредственост. Тази теория води началото си от Артур Шопенхауер и истинската и първооснова е неговата философия на човека, обикновения, като фабрично произведение на природата, над когото се издигат избраните, отличените, надарените и преди всичко: в изкуството – геният творец, а в морала – аскетът светец.
Теорията за интелектуалния елит има голяма притегателна сила във философията на XIX и XX век, независимо от античните й източници (Платон) – и не само защото нейните създатели с основание са чувствали и своята принадлежност към него, но и защото несъмнен исторически факт е, че творчеството, създаването на новото, помагащо, стимулиращо, обновяващо развитието и прогреса е дело на единици, на малцина, на високо надарени личности, на които само това е по силите.
Теорията на Ортега за човека-маса и за творческото начало, присъщо единствено на избраните, единиците, индивидуалностите, на духовните аристократи, се влива в руслото на познатите духовни течения от XIX век. Но с Ортега в това русло се влива и опитът на тази основа да бъде обяснено модерното изкуство, изкуството на XX век, както и усилието да се изработи една по-обща теория на културата, валидна – най-малкото – за същия този век. Ортега схваща пялата трагичност на човека.
Епоха, в която творението се обръща против твореца си, в която духът от бутилката, пуснат на свобода, заплашва да погуби онзи, който го е пуснал и тъкмо защото го е пуснал. Техниката заплашва да задуши човека, а материалното изобилие сякаш довършва този процес. Свръхнаселеността в съвременния град, демографският бум и на тази основа затруднените – дори чисто човешки – комуникации допринасят за обезчовечаването на индивида, за неговата деперсонализация и превръщането му в човек-маса. Вместо да се учи, за да живее, човек започва да живее, за да се учи, а науките, които отдавна са надхвърлили възприемателната способност на човека, го плашат и потискат едва ли не като природни бедствия. Като чувствителен сеизмограф Ортега регистрира катастрофалните рискове, които носи развитието на науката (атомната бомба и средствата за масово унищожение), парадокса човекът да бъде унищожен от онова, което е резултат от неговото най-висше развитие.
Превръщането на човека в предимно консумиращо същество, невероятното разширение на обема и „асортиментът” на търсените от него наслади, също ускоряват процеса на създаването на човека-маса. Но изобилието още не означава щастие, човекът-маса се задъхва в него, знанието и техниката го влачат след себе си и той просто се оставя на течението. Затова Ортега стига до заключението, че „съвременният свят изглежда възможно най-нещастният, който някога е съществувал”.
В лексиката на XX век думата техника – техническа революция, технически прогрес, техническа епоха, технокрация, технократи и много други в същия смисъл -напълно съответства на ролята на техниката през този век, на която съответства и цяло научно направление – социология на техниката. Според Ортега техниката е присъща само на човека, тя е онази изкуствена, създадена от него среда, с чиято помощ той преобразува природата, за да удовлетвори потребностите си и в този смисъл тя е някаква свръхприрода, нова природа, надстроена над първичната. При това за човека еднакво потребни са както нещата, без които той не може (храна, облекло, жилище), така и онези, които му дават наслади, правят живота му по-приятен и желан и от който той не би се отказал, както не може да се откаже и от онова, без което е невъзможно самото му съществуване. С други думи, човек гледа на своето благополучие като на потребност, без която животът му би изгубил всякакъв смисъл и техниката трябва да задоволи и тази страна на човешкото съществуване.
Техниката съкращава и облекчава усилията на човека да си достави онова, което за него е първа и втора необходимост, тя е усилие за спестяване на усилията. Съвременният човек се чувства така уютно, сякаш е интегриран в техниката си, своята, както и първобитния човек се чувства интегриран в природата, неговата, дори и само затова, че той нито е имал, нито е познавал друг свят.
Ортега разглежда техниката в нейния усредняващ, нивелиращ и в крайна сметка затъпяващ аспект, довел до човека-маса. Техниката е творчество, техникът е творец – техниката не само отговаря на човешката природа, но и адекватно я изразява. И в това отношение техниката проявява своята близост до изкуството. Впрочем и самата дума τέχνη на древногръцки означава изкуство, майсторство, умение . Но не е забравен другият аспект: техниката опустошава човешкия живот, карайки всеки човек да вярва в нейните безгранични възможности и така нашето неимоверно техническо време прави живота изключително безсъдържателен, пуст и празен. Наистина човек не може без обществото, а обществото – вече в качеството си на общество – се противопоставя на човека в качеството му на индивид, личност, на нестандартно същество, което поради самия факт на своята нестандартност е нещо противоположно на обществото, на средното, безличното, на човека-маса. „Пропастта между мнозината и малцината съществува постоянно и никога не ще бъде запълнена. Винаги ще има две противостоящи ценностни системи – тази на най-добрите и тази на най-многото – в морала, в обичаите, в поведението, в изкуството”. Но този „вечен” конфликт според Ортега особено се задълбочава в съвременната епоха, в „нашия” XX век и предизвиква невиждани до него деформации и трагични парадокси. Според Ортега трагедията на човека е тъкмо в това, че човекът-индивид трябва да живее в обществото, което пък по самата си природа е чуждо на човека като индивид. Още при овладяването на езика детето е принудено да приеме неговия „диктат”, неговите норми, задължителности и всякакъв вид наложени условности и постоянно да се съобразява с тях, независимо от това доколко може да вмести в тази общоприета езикова реалност, необходима за всеки социум тъкмо в това му качество, всички особености, отклонения, склонности и т. н. на своята индивидуалност като индивидуалност. А вече в по-напреднала възраст човек попада и под пресата на т. нар. обществено мнение, от което колкотои да иска да е независим, свободен, все пак в някаква степен не може да не се съобразява, тоест стявя подчинен, несвободен.
Една от най-важните причини за обезличаването на човека трябва да се търси в съвременната държава, в невероятното увеличаване на нейната роля, в доведените до съвършенство нейни механизми, в безотказното изпълнение на нейните функции. В пълното или почти пълното етатизиране на живота, в анонимността и деперсонализацията на могъщите държавни институции потъват индивидуалността, своеобразието, отличителното на личността, които пък открай време са признак на истинска култура, на творчеството, на фантазия, на изкуство, а също и на науката, която без фантазия и инвенция е осъдена на жалко съществуване и ровене в чисто емпиричното.
Средният човек, човекът-маса си въобразява, че дър-жавата е той самият, също както някога от подобналлю-зия е страдал Луи XIV, великият крал-слънце. Но всъщност – тъй мисли Ортега – усредненият човек сам започва да съществува за държавата, за съвършеното действие на нейните механизми и вместо държавата да бъде деликатна форма, съдействаща за развитието на индивидуалността, човекът още повече се обезличава, усреднява, превръща се в маса, за да не пречи на действията на тази всемогъща държава, на това безлико чудовище, на този нов Левиатан. Винаги когато държавата вземе връх над индивида (а така е в почти всички епохи на държавността) и самият индивид се одържавява – още в Римската империя, от III век, от времето на династията на Северите човек е_ вече „одържавен” – и морално, и материално.
Тръгнал от необходимостта, от невъзможността да съществува без държава и извън държавата, човекът, средният човек в крайна сметка се превръща в неин придатък. Всяка политика е колективно явление, а личният живот, индивидуалността – съзнателно или спонтанно, преднамерено или неохотно – се съпротивлява на нивелиращата политика на колективното. Но тази съпротива е успешна само за малцина, докато у мнозинството тя по правило е осъдена на неуспех и затова у него почти не оставя място за индивидуалното, особеното, своеобразното, което пък открай време е било най-дълбокият източник на творческите потенции на духа, на културата, разбрана в най-широкия смисъл.
А и самата държава – този „продукт на обществото” -застава в същото положение спрямо породилото я общество. Държавата взема преднина по отношение на обществото и възникнала първоначално за обществото, тя постепенно го кара то самото да съществува за нея. И тук Ортега стига до хората, които правят държавата и политиката, с която тя се прави, сиреч до професионалните политици. И извън многобройните му разсъждения, щедро пръснати в многобройните му статии, студии и книги, посветени на проблемите на държавата и политиката, през 1927 г. Ортега публикува специално есе в което се опитва да нарисува точен социално-психологически портрет на политика като такъв – в себе си, за себе си и за другите.
В чисто личен план героят на есето – Мирабо – е една от най-неморалните личности, познати на историята, от онези наистина големи хора, на които е било отредено действително да правят действителна история. Този граф не само че не е имал нищо общо с аристократизма, но не се е гнусял от най-вулгарни престъпления. Биографията му е изпълнена с многобройни любовни авантюри, със скандали, неизплатени дългове, бягства от кредитори и всевъзможни мръсни истории, поради което често попада в различни затвори (дори е осъждан задочно на смърт), от които понякога се измъква бежешком. Не по-маловажно е и политическото му двуличие. Един от творците на Френската революция и пламенен оратор на нейната кауза, Мирабо влиза в тайно съглашение с кралския двор, от което извлича и облаги. Показателно е, че дори и посмъртната съдба на Мирабо рефлектира неговото политическо двуличие. Тленните му останки, първоначално приютени в Пантенона, впоследствие са извадени оттам и преместени в гробището за престъпници.
Но всичко това според Ортега съвсем не пречи на политическия гений на Мирабо. Той пръв и сякаш още във въздуха усеща идващата революция и става неин първоинициатор. В очите на кралския чиновник, който от името на краля идва със заповед да разпусне Националното събрание, Мирабо произнася знаменитата фраза, с която всъщност започва Великата френска революция и поради това по-късно влиза във всички книги и учебници за нея: „Ние сме тук по волята на народа и могат да ни разгонят само със силата на щиковете. Кажете това на Вашия господар!”. Политикът като човек, отдаден изключително на практическа дейност, е противостоящ на интелектуалеца като човек, обърнат предимно навътре, към себе си, повече или по-малко затворен в своите интелектуални занимания. Нещо повече. Човекът на практическото действие намира изключително благоприятно за себе си поприще именно в политиката като дейност, противоположна на чистата ин-телектуалност. И затова Ортега открива пълна съвместимост на аморализма с политическия гений, а в някакъв смисъл и степен и тяхната взаимообусловеност и взаимна пред-поставеност. „Импулсивен и размирен нрав, притворство, извратливост, отсъствие на съкровен личен живот, дебела кожа – това са органичните, основни свойства на гениите в политиката. Илюзорно е да търсим едните без другите и в този смисъл е несправедливо да обвиняваме великия човек за пороци, които са негови неотменни черти.” Но според Ортега антиномията интелектуалец – политик не е нито пълна, нито абсолютна. Политикът е все пак по-близко до чисто интелектуалната дейност, отколкото много други хора. Най-напред политикът се различава от обикновената „публична личност”, чийто идеал е да бъде галеник на тълпата – все едно с какво и за какво. Политикът -истинският – трябва да има поне като ясна идея, на която вярва, какво трябва да се направи за държавата, която е система от дефиниции на институции, която той трябва да се стреми да следва и осъществи.
Политическият гений не би могъл да бъде такъв, нито да постигне целите си без определен интелектуален инструментариум – само че той е по-особен. А сред чисто интелектуалните дарби, необходими на политическия гений, Ортега поставя на първо място т. нар. историческа интуиция, чувство за история и за предугаждане на бъдещето, които той открива в невероятно висока степен именно у Мирабо въпреки завършената му безнравственост. Обезличаването на човека и превръщането му в човек-маса стигат едва ли не до последната възможна степен поради невероятното развитие на модерните транспортни и информационни средства. Създадени за удобство, те водят до резултати, които нямат нищо общо с „намеренията” им. Съвременните средства за съобщение намаляват пространството и правят леснопреодолимо довчера непреодолимото, те съкращават времето и откриват пред човека огромни запаси от време. Модерните средства за информация пренасят човека във всяка точка на света и същевременно му „донасят” всяка точка на света. Илюстрованият вестник, списание, или книга, киното, а по-късно телевизията предлагат на средния човек и най-далечните факти, събития, случки, обстоятелства и той започва да гледа на тях като на свой континент. Но и с това господство над света човек става още по-зависим от света, той пътува дотам, докъдето са били много и преди него и където ще бъдат и много след него, той научава онова, което в същия миг вече са научили и хиляди други, той се завърта в същия механизъм, който вече е въртял милиони хора и на който предстои да върти и милиони други. Още от първите десетилетия на века Ортега почувства и разбра бъдещия възход на средствата за масова информация, преимуществата, които те дават, но и за-тъпяващите, унифициращите индивидуалността последици, които те неминуемо носят.
За Ортега предимствата на западната демокрация пред всички останали социални уредби не подлежат на съмнение. Но той вижда и нейната обратна страна, поставяйки точна диагноза на нейните несъвършенства, недостатъци и пороци – и изобщо, и особено през неговия XX век. Сама, по силата на своята вътрешна диалектика демокрацията лесно преминава в хипердемокрация. Властта на масите, която осигурява демокрацията, съвсем не е власт на най-компетентните, на най-можещите и ако някога политиката беше оставена на професионалните политици, днес масите мислят, че могат да превърнат в закон разговорите по улиците и в кафенето. „Разбунтуваната маса е загубила таланта си да вярва и да разбира. Вътре в себе си тя не носи нищо освен политика, една раздута до краен предел, френетична, излязла от рамките си политика, която се стреми да замести познанието, религията, мъдростта – най-сетне единствените неща, които по своята същност са предопределени да заемат централно място в човешкия разум”. Равенството на правата – благородната идея на демокрацията – на практика се изражда в удовлетворяване на апетити и безсъвестни изисквания, на съзнавани и не-съзнавани въжделения, на потиснати комплекси и агресивни нагони. Пак с това демократическо равенство на правата трябва да се обясни и всеобщата нивелировка, присъща на съвременната епоха -масата от хора се интересува от едни и същи неща, купува еднотипни вещи, стреми се към повече или по-малко фиксирани материални и духовни ценности, модите придават допълнителна сила на тези тенденции, а и те самите са техен резултат – бунтът на масите, довел до властта на масите, е тъй или иначе за сметка на личността, индивида, духовността.
Нашият век е и век на безсилие – на безсилие от изобилие. На човека му става все по-трудно да избира адекватно на себе си, а не на другите или на модите – сред морето от предмети и информация трудно му е да избира вещи и стоки, удобства и удоволствия, идеи и програми, партии и движения, които да отговарят на действителната му същност, а не на инерцията на модата или на произвола. Така за човека-маса става много по-лесно да се носи по течението и да бъде носен от него, вместо да избира, да решава и в крайна сметка да твори истински. Но пък, от друга страна, бунтът на масите, довел до тяхната победа, кара всеки отделен човек-маса да отхвърля всяка външна инстанция и авторитет и въпреки обективната му нивелировка – субективно – той започва да се чувства над всички и всичко. Субективното самочувствие компенсира обективната неразличеност на човека-маса – собственото мнение се цени само като собствено, независимо от неговата достоверност, собственият вкус се поставя над~ всички други, само защото е собствен и независимо от стойността му, чувството за превъзходство покрива и най-пош-_лото светоразбиране и т. н. Глупавият започва да се смята за умен, той никога не може да се погледне отстрани и обикновено живее в завидно спокойствие и пълно самодоволство. Човекът-маса знае всичко, отрича съществуването на каквито и да е по-висши инстанции, а това според Ортега означава и липса на морал, защото както той го схваща моралът е и „чувство за подчинение, съзнание за дълг”. И реакционерът, и революционерът всъщност не признават нищо, те искат да стоят над всичко – единият, защото е против всяка ерес, а другият защото е срещу всяка социална несправедливост – и еднакво мислят, че имат право да се опълчват против всичко и всички и дори – в крайните форми – да унищожават всичко. В това е същността на дълбоката морална криза, която според Ортега изживява съвременната му Европа. Защото „по-ниската или по-високата култура се определя от по-голямата или по-малката яснота на нормите”. В това отношение за Ортега са показателни три примера на съвременната европейска практика: фашизмът, синдикализмът и болшевизмът – обхванатите от и в тези движения поставят целите над средствата, резултатите над принципите и следователно показват най-низката степен на респект към нормите, сиреч към морала. А също и към историята – с нежеланието или невъзможността да се поучат от предците, от опита и заблужденията им, с фалшивото съзнание, че от тях и само от тях започва новото, истинското, действителното летоброене, докато всъщност са само знамение на дълбока ретроград-ност, анахронизъм и истинско възвръщане към варварството.
И все пак Ортега не проявява и моментно колебание в това, че именно либералната демокрация, снабдена с творческа техника, е най-висшата от всички известни форми на обществения живот. Каквито и да са недостатъците огранични и неотстраними на парламентарната демокрация, човечеството и до днес не е измислило нищо по-добро и няма никакви признаци, че в близко бъдеще ще го измисли. Тъкмо тук и за защита на тъкмо този възглед Ортега използва в целия й блясък възможностите на своята реторика: „Говори се, че Парламентът не е ефикасен. В такъв случай трябва да попитаме: Защо не е ефикасен? Ефикасността е свойството на инструмента да произвежда нещо добре. В случая целта е разрешаването на обществените проблеми на всяка нация. Затова искам онзи, който провъзгласява неефективността на парламентите, да е съвсем наясно как настоящите обществени проблеми могат да се разрешат. В противен случай е безсмислено институционните средства да бъдат обвинявани в неефективност, след като в нито една страна днес, дори и теоретично, не е ясно какво трябва да се направи. По-добре е да припомним, че в историята никога никоя институция не е създавала по-силни, по-ефикасни държави от парламентарните държави на XIX век. Фактът е толкова безспорен, че неговото пренебрегване означава пълна тъпота. И нека декларациите за безполезността на законодателните събрания не се смесват с възможността и спешната необходимост те да бъдат дълбоко преобразувани, за да станат „още по-ефикасни”.
Това, което е вярно за отделния човек-маса, не може да не е вярно и за нацията-маса. Така Ортега обяснява невиждания взрив на национализма през XIX и началото на XX век, на който в значителна степен се дължат и локалните, и Първата, и Втората световни войни. Смисълът на национализма е в запазването и изкуственото усилване на остарели принципи. Но те водят до задънена улица, зад която са катастрофата (военна, психологическа, културна), окончателната деморализация на Европа и пълното погубване на исторически дадените й сили.
Според Ортега единственото спасение е изграждането на велика единна европейска нация – Европа трябва да стане велика национална държава, Европа ще бъде ултра-нация. „Сега за европейците настъпва времето, в което Европа може да се превърне в национална идея. Колкото по-вярна остане на своята истинска същност, толкова по-бързо западната национална държава ще прерасне в огромна континентална държава”.