Япония




ДОПЪЛНИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА
Людмила Холодович - Хайку; Антология; Японски тристишия

ИЗТЕГЛИ

ДОПЪЛНИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА
Сто дзенски коана - Желязната флейта

ИЗТЕГЛИ

ДОПЪЛНИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА
Д. Т. Судзуки - Увод в дзен-будизма

ИЗТЕГЛИ

Духът на будизма се спуска от своите метафизически висоти, за да стане практична наука за живота. Дзен е резултат на този процес, дзен - това е систематизация, или по-скоро кристализация на всички философии, религии и самият живот на Далечния Изток, и особено на Япония.




Какво е Дзен?





Явява ли се дзен, както и повечето будистки учения, философска система, която носи високо интелектуален и дълбоко метафизически характер? Дзен решително не е система, основана на логическия анализ. По-скоро, той се явява антипод на логиката. Дзен не е лишен от умствен елемент, той е дзен - това е умът в цялост и в него откриваме много неща; но този ум не представлява нещо съставно, разделящо се на множество качества и не оставящ нищо след себе си след това разделяне. Дзен не ни учи на нищо, в смисъл на умствен анализ, а също така не предлага никаква определена доктрина в качеството на ръководство за своите последователи.


В дзен няма обект, върху който бихме могли да съсредоточим мисълта и. Дзен е облак, скитащ по небето. Него нищо не го задържа или спира, той се движи натам, накъдето си поиска. В дзен е достатъчно да чувстваш, че огънят е горещ, а ледът - студен, както когато ни е студено, се радваме на огъня.


Произходът на дзен будизма е приписван на Цветната проповед, най-ранният известен източник за която е от 14 век. Според тази легенда, че Буда Гаутама събрал един ден своите ученици за разговор. Когато се събрали заедно, Буда мълчал и някои решили, че той може да е уморен или болен. Буда мълчаливо въртял в ръцете си едно цвете и примигвал с очи. Няколко от неговите ученици се опитали да познаят какво означава това, но никой от тях не успял. Един от учениците на Буда, Махакашяпа, мълчаливо се вгледал в цветето и се усмихнал широко. Тогава Буда признал прозрението на Махакашияпа.


По този начин чрез дзен се развива метод, който се концентрира по-скоро върху директното преживяване, отколкото върху рационалните вероучения или разкрити писания. Според дзен мъдростта се предава не чрез думи, а чрез поредица от преки предавания на мисълта от учител на ученик. Последователите на дзен смятат, че тази поредица продължава непрекъсната от Буда до наши дни.




Театър Но




В началото на 14 век театрални трупи от различни театрални движения обикалят страната и под закрилата на висшата класа дават представления в храмове, параклиси и на фестивали. Стилът на игра саругаку често бива прилаган в тези представления. Великолепните драматурзи и актьори Канами (1333-1384) и синът му Дзеами (1363-1443) трансформират този стил и създават но. В общи линии начинът на игра се запазва и до днес. Канами въвежда музиката и танците от популярното представление кусемай в саругаку и така привлича вниманието и покровителството на шогун Ашикага Йошимицу от рода Муромачи (1358-1408).


След смъртта на Канами, Зеами оглавява трупата Кандзе. Покровителството на Йошимицу му предоставя възможността да доизчисти естетичните принципи на но - мономане (имитация) и юген (естетичен идеал под влиянието на Дзен Будизма, който поставя ударение върху тайнството и смъртта). Освен че написва някои от най-известните пиеси от репертоара на театър но, Зеами пише и поредица от есета, в които определя стандартите за игра на пиеси но. Тези стандарти се спазват и през следващите няколко века. След падането на шогуната Муромачи но получава признание и закрила от военния лидер Тойотоми Хидейоши и през 17 век театър но става „законна собственост” на шогуната Токугава. През тези години играта става дори още по-бавна и тържествена отколкото по времето на Зеами. След падането и на този шогунат, през периода Мейджи (1868-1912) театър но се запазва благодарение на всеотдайни актьори като Умевака Минори I (1828-1909) и покровителството на висшата класа.

Сцената на театър но, която обикновено е била поставяна на открито, а днес е част от една по-голяма структура, сама по себе си е истинско произведение на изкуството. Главната й част е с размери 6 м на 6 м, построена е от полиран японски кипарис (хиноки) и е закрита от пищен покрив в шинтоистки стил. Към главната сцена има така наречени мост (хашигаку), който отвежда към центъра й. В дясната задна част на главната сцена е отделено място за музиканти и хор. На задната стена на сцената е нарисуван бор и той е единственият декор за пиесите. Хорът и актьорите описват с думи обстановката в отделните действия.


Трима или четирима музиканти (хаяшиката) седят зад сцената и свирят на флейта, малък барабан (коцудзуми) и голям барабан (оцуздуми). Когато пиесата го изисква, в музикалния съпровод се включва и голям барабан, поставен на пода (тайко). Хорът (джиутай), чиято главна задача е да пее думите и мислите на главния герой, седи от дясната страна на сцената.


Различните маски се разделят на няколко основни типа: млада жена, стар мъж, демон. Дори маските, които се използват за една и съща роля, имат няколко почетни нива (курай). Тези нива определят развитието на ролята и пиесата. Радост и тъга могат да се изразят с една и съща маска чрез лека промяна на сенките, които падат върху нея. Обикновено маска носи само главният герой (шите), въпреки че в някои пиеси и придружаващите го актьори (цуре) са с маски. Поддържащите актьори (ваки), техните придружители (вакидзуре) и детските герои (коката) не носят маски. Освен с маските, театър но е известен и с пищните си костюми, които силно контрастират с голата сцена и ограничените движения на актьорите. Костюмът на шите (б.пр. главния герой) е от пет слоя и външна украса от брокат. Той създава внушително впечатление на сцената, а понякога ефектът бива подсилен от великолепни червени или бели перуки. Способността на шите и ваки да създават впечатление за обемност с едно движение се подчертава от различните умения на ръцете, от които най-важно е сгъването на ветрило (чикей). Ветрилото се използва както за представяне на предмет, например кама или черпак, така и за различни действия - повикване или наблюдаване на луната.




Чайна церемония





Чайната церемония (чадо или садо) е ритуализирана подготовка и поднасяне на зелен прахообразен чай в присъствието на гости. Една пълна официална церемония обхваща хранене (чакайсеки) и два чая (коча и усуча) и трае около четири часа. Церемонията носи смирение като фокусира вниманието върху дълбоката красота на простите прояви на природата като светлината, звука на водата, отблясъците на дървесните въглища неща, върху които се акцентира при строежа на чайните. Чайните церемонии представят също и проявите на творческата сила на вселената в човешките стремежи, като например изработването на красиви предмети. Разговорите в стаята са ориентирани към тези неща. Гостите не обсъждат ежедневието или клюките, а ограничават разговора си до произхода на приборите и възхваляват красотата на природните дадености. Идеята на чайната церемония идва от Дзен Будизма, да живееш единствено в настоящия момент и целият ритуал е така конструиран, че да ангажира сетивата на човека така, че той да бъде изцяло въвлечен в церемонията и да се освободи от ежедневието си.


С времето ученикът, овладяващ церемонията се учи не само как да прави чай, но и как да накладе идеалния огън, как да се грижи за приборите, как да приготвя прахообразен зелен чай, как да цени изкуството, поезията, глинените и лакираните съдове, майсторската дърворезба, градините, как да се учи да разпознава всички диви цветя и кои кога цъфтят. Те се научават също и как да влизат в стая с татами (тръстикова рогозка) и винаги да мислят първо за другите.Учителите не одобряват ученето от книги и правят всичко възможно движенията да се запомнят от тялото, а не от мозъка.


След внасянето на зеления чай от Китай, от около 12 век той навлиза в употреба в манастирите и именията на аристократите и на управляващия военен елит. Чаят първо се е пиел като лекарство и в манастирите се е ползвал като средство, което да държи будни монасите по време на медитация. Ранните форми на чайна церемония в много случаи са били използвани като повод за суетна показност на скъпи прибори в големи зали или за тържества, по време на които гостите са се опитвали да познаят произхода за различните чайове.


В последствие през 14 и 15 век под влияние на Дзен Будистките учители церемонията по поднасяне на чай на гостите се развива като духовна форма, която днес милиони хора практикуват в най различни школи. През 15 век един будистки учител - Мурата Джуко (1422-1502) разрушава всички представи за чайна церемония като изпълнява ритуала пред аристократичната публика в скромна стая с големина четири татами. Този, който усъвършенства чайната церемония е майсторът Сен но Рикю (1522-1591). Рикю е син на богат търговец от гр. Сакай, близо до Осака и най-голямото търговско пристанище в Япония през 16 век. Благодарение на потеклото си той има достъп до чайните церемонии, предназначени за аристокрацията, но бива заинтригуван повече от подхода на свещениците към чайния ритуал като въплъщение на принципите на Дзен Будизма, оценяване на свещеното в ежедневието. Вземайки пример от Джуко, Рикю премахва всичко ненужно от помещението за чайна церемония и изчиства стила на приготвяне на чая. Така той развива чайния ритуал като церемония, в която няма излишно движение или ненужен предмет. Вместо да използва скъпи вносни прибори в разкошна приемна зала, той прави чайни церемонии в сламена колиба и използва желязно бакърче, обикновен лакиран съд за чая, чаян черпак, четка издялана от бамбук и обикновена купа за ориз като чаша за чая. Единствената украса на стая, предназначена за чайни церемонии в стил Рикю е разгънат свитък или ваза с цветя, поставена в нишата. Поради бедната украса, участниците в церемонията започват да обръщат внимание на детайлите и се събуждат за красотата около и в тях.


Най-важният елемент в чайните церемонии на Рикю е уаби. Буквално „уаби” означава „пустош”. Във философията на Дзен Будизма думата се разглежда в положителен смисъл, а именно най-голямото богатство може да се намери в пустошта и нищетата, защото когато нямаме допир с материалния свят ние се обръщаме към себе си и там откриваме духовното си богатство. Чайните церемонии на Рикю се наричат вабича. След смъртта на Рикю, внукът му и неговите синове продължават да практикуват стила му за правене на чайни церемонии. Междувременно се развиват и вариации на уабича, под влияние на някои самурайски господари, чието житейско положение изисква по-сложно облекло и по-изискани маниери и движения от тези при ваби-ча. Развиват се нови школи, но въпреки това духът на вабича остава основен.




Градина Дзен





Най-древните градини датират от периода Асука (593-710 г.) и периода Нара (710-794г.). В областта Ямато (сега в префектура Нара) градинарите на императорското семейство и на влиятелните кланове създали имитация на океански пейзаж, който включвал големи езера с острови, обградени от "крайбрежие". Това било по времето, когато будизмът навлизал в Япония от Азия през Корейския полуостров. Имигранти въвели допълнителни континентални елементи като каменни фонтани и мостове в китайски стил.


Класата на воините започва да придобива все по-голямо влияние през периода Камакура (1185-1333 г.). Влиянието на Дзен свещеници от Китай също се отразява на жилищното строителство и градинарството. Не било прието военният елит да организира великолепни градински приеми. Аристократите предпочитали да се радват на градините си седейки вкъщи. Градините били проектирани преди всичко за съзерцание. В този период се появили градинари-свещеници ишитатесо („монаси поставящи скали”). Счита се, че златният век на японската градина настъпва през периода Муромачи (1333-1568 г.). Тогава се появява нов стил - каресансуи (пресъхнал планински поток), създаден от опитни майстори градинари, наречени сензуи каварамоно (ваятели на планини, потоци и реки). Силно повлияни от дзен будизма, тези градини се характеризират с доведените до крайност абстракции: групи скали представляват планини или водопади, а белият пясък изобразява течаща вода. Стилът на тези градини, които не могат да се видят никъде другаде по света, вероятно е повлиян от китайските гравюри, изобразяващи пейзажи с голи планински върхове и сухи речни корита. Примери на този стил са скалните градини в храмовете Рьоанджи и Дайтокуджи в Киото. Скалната градина Дайтокуджи се състои само от 15 скали и бял пясък върху равна земя и е типичен пример за равнинна градина. Те пресъздават градински теми, свързани с морето. Езерата са оформени с помощта на камъни, дървета, каменни светилници, водни басейни и кладенци. Освен това градините от този период са повлияни от архитектурния стил, наречен шоинзукури, който включва токонома (алков), чигайдана (шахматни рафтове) и фусума (хартиени плъзгащи се врати) и е първообразът на съвременните японски къщи в традиционен стил. При стила каншо или закан (съзерцание) зрителят се намира в шоин, стая в сградата шоинзукури, която е композирана като картина и предразполага към продължително съзерцание. Чайната градина, олицетворяваща тишина и спокойствие, се развива заедно с чайната церемония, основана от Сен но Рикю (1522-1591 г.). При създаването на чайната градина се избягва всичко изкуствено и се запазва естествената природна гледка.




Градината на Рьоанджи





„Градината с камъните”, „Философската градина”, „Градината на Рьоанджи”... Десетки имена има главната забележителност на японския град Киото и може би най-голямата му ценност. И по десетки начини се тълкува същността, която е вложил преди векове мъдрият монах Соами в петнайсетте необработени и различни по големина черни камъка, пръснати по белия пясък. Дзен-градините са “направени” от камъни и пясък. В градината са разположени петнайсет камъка. А в действителност се виждат само четиринадесет. Петнадесетият не се вижда. Скриват го съседните. Прави се крачка по дървената галерия около пясъчния правоъгълник и отново се виждат четиринайсет камъка. Петнадесетият – същият, който досега е оставал скрит, сега се оказва сред тях, а изчезва друг. Следваща крачка – същият гениално планиран хаос се осъществява отново – оказва се, че откъдето и да погледнеш, един от камъните винаги остава скрит. Това е нагледен модел на познанието и езотерична метафора. Колкото и да търсим, непременно нещо ще остане неизвестно, непресметнато, несъобразено. Сигурни сме, че виждаме всичко, и не ни и идва наум, че има още нещо, което не виждаме. Можете да попитате пълната с хора галерия от противоположната страна на градината – те виждат абсолютно еднакъв брой камъни. Но всеки вижда своите четиринайсет камъка.


Може би Соами е искал да каже, че работата не е в камъните, а в хората, които идват в градината? Може би смисълът на градината е в това, че хората възприемат едно и също нещо по различен начин, всеки – по свой? И при това на никой от източните хора не му идва наум да твърди: „Аз виждам света правилно, а останалите – не.” Може би ключът към заложената в „Градината с камъните” идея е конституцията, съставена, както твърдят японските хроники, от принц Сьотоку още през VII век, която и до ден днешен поразява с дълбочината си? „Всеки човек има сърце. А всяко сърце има свои наклонности. Той смята това за добро, а аз – за лошо. Аз смятам това за добро, а той – за лошо. Но съвсем не е задължително аз да съм аз да съм мъдрец, а той – глупак. И двамата сме обикновени хора.” А когато нещо, което прочетете или чуете ви  се стори спорно, спомнете си за „Градината с камъните”, където всеки вижда своите четиринайсет камъка.




Хайку





Формирането на силно централизирано управление в Едо (днес Токио) след около сто годишни размирици, растежа на пазарната икономика въз основа на уеднаквената валута води през периода Едо (1600-1868) до формиране на класата на богатите граждани. Общото благоденствие създава условия за ограмотяване на хората и литературните творби се превръщат в универсална търговска стока, което води до разцвет на книгоиздаването. Хумористичните белетристични проучвания на съвременното общество като Кошоку ичидай отоко(1682 г.; „Животът на един влюбен човек”) от Ихара Сайкаку имат огромен търговски успех, а книгите в проза, често изящно илюстрирани, стават основа на литературата през периода Едо. Създават се търговски театри, в които се играят куклени пиеси (джорури) и пиеси кабуки. Сюжетите на пиесите често описват конфликти, произтичащи от строго йерархичния социален ред, наложен от шогуната Токугава. Големият поет Мацуо Башо издига седемнадесетсричковата лека стихотворна форма хайкай (по-късно позната като хайку) на най-високо литературно ниво като темите са взети от природата и живота на обикновените хора.

Сокан  (1465–1553 г.)
Леден вятър.
През разскъсаните шоджи
зимата се вижда.
Моритаке (1473 –1549 г.)
Отронен цвят
завърна се на клона.
Я, гледай - пеперуда!
Тейшицу (1571-1653 г.)
Среднощна луна -
къс чиста
прохлада!
Шигейори (1442 –1497 г.)
Малко почакай!
Не удряй камабаната -
Вишна цъфти.
Райдзан (1654–1716 г.)
Зелено, зелено -
зелени стръкчета са се подали,
а сняг белее по полето!
Кьорай (1651–1704 г.)
На върха на скалата -
самотен
гост на луната.
Оницура (1661 -1738 г.)
Разсъмва се.
Житни кълнове
надничат под сланата.
Сокан (1465–1553 г.)
Ах, тази буря!
Открадна дъха на цветята
и бяга.



Икебана





Голямо влияние оказва също и въвеждането през 6 век на Будизма от Китай и заедно с него обичаят да се поднасят цветя (куге) на Буда и на душите на мъртвите. Първоначално букетите са били с проста симентрична композиция от три стръкчета, но в началото на 17 век се появява стилът рикка (буквално "изправени цветя"). Той е въведен от будистките монаси от школата Икенобо - най-старото училище за Икебана. Училището е създадено от свещеник от храма Рокакудо — Шиун Джи в Киото, който бил толкова сръчен в подреждането на цветя, че бил търсен от други свещеници за помощ. Живял до река името, на която било Икенобо, името на реката се използвало за наречие на свещеници, които били специализирани в този вид олтарски подреждания на цветя. Храмът Рокакуд бил издигнат през 587 г. от принц Шотоку. Казано е, че принц Шотоку търсел материали, за да построи храма Шитено. По време на това търсене един ден отишъл да се изкъпе в едно езеро, където закачил един Будистки амулет върху едно дърво. След като се изкъпал, пробвал да премахне амулета, но не успял. Същата вечер принца видял Буда в своят сън. Буда му рекъл да издигне храм до езерото при кедровото дърво под розов облак. От дървото Рокакудо храма бил построен да съхранява статуята на богинята Канон (Куан-Ин).

Тази претенциозна подредба на стръковете се е правила във високи бронзови вази и за нея е била необходимо голямо техническо умение. Основният елемент символизира небето или истината и обикновено е асиметричен като сочи надясно или наляво. По-късно той заема централно и вертикално положение. Останалите многобройни клончета, всяко от които има собствено символично значение и декоративна функция, се поставят в центъра и образуват сърцевината на своеобразна сфера. Като цяло рикка е микрокосмос, който представя цялата вселена под формата на природна картина. Основните елементи на този стил - асиметрия, символизъм и пространствена дълбочина, оказват силно влияние на по-късните форми на икебана.

Пълна противоположност на рикка е опростената чабана (буквално „чайни цветя”). Тя възниква през 16 век като част от чайните церемонии (чаною). Композицията се състои от едно или две клончета или цветя, поставени в малък съд. Чабана дава основата на друг стил - нагеире (със значение „вмъквам”), при който малко на брой елементи се подреждат във висока ваза. При този стил се използват едва доловими технически средства, които предизвикат поетическо вдъхновение от естествената красота. Стиловете рикка и нагеире предопределят последвалото развитие на икебана. От една страна се набляга върху сложните техники, размаха на композицията, символизма и фиксираните стилове, а от друга на спонтанността, опростеността, многозначността и почитта към естествения характер на самите материали. Противоречието на двата стила поставя началото на бъдещото развитие на изкуството.

През периода Едо (1600-1868), Япония се радва на мирни години и стабилен икономически растеж. Икебана, първоначално занимание на будистките монаси, представителите на двора и аристокрацията, започва широко да се практикува от самураи, богати търговци, както и от други съсловия, включително и от жени. През този период стилът рикка става все по- скован и формален и възниква нов по- опростен стил наречен сейка или шока (от китайски – „живи цветя”), който добива широка популярност. Този стил е официален и композицията е съставена от три клончета, поставени така, че да образуват разностранен триъгълник. Много школи налагат свои стилове в подредбата, но трите клончета стават известни като съответно тен (небе), чи (земя) и джин (човек). Различни варианти на този стил се преподават като въведение в икебана дори и в съвременните школи.