Чатерджи и Датта - ИСТОРИЯ НА ИНДИЙСКАТА ФИЛОСОФИЯ

ИЗТЕГЛИ

Индия – Ведически
период и Будизъм




Ведическата култура обхваща времето до VIII в. пр.н.е. Заслугата за създаване на Ведите принадлежи на ариите, но тези изключителни литературни паметници са резултат на дълго развитие, през което изконната арийска култура се обогатява с много от достиженията на тогавашния културен свят, а в не по-малка степен и от тези на завареното в Индия население.


По време на създаването на Ригведа между 1500-1000 г. пр.н.е. ариите вече били достигнали висока степен на развитие в областта на знанието, на силата и социалната си организация. И ведическата литература не бележи началото на тази цивилизация, а нейното най-високо развитие и в известна степен - началото на нейния упадък. Ведическата литература включва четирите велики сборника Ригведа, Яджурведа, Самаведа и Атхарваведа. Всеки от тях съдържа три главни раздела: самхити, или мантри, брахмани и араняки. Прочутите Упанишади са предимно завършващи глави на араняките.


Образованието през ведическия период, а по традиция и по-късно не било задължително, в смисъл законово уредено, обаче съгласно предписанието на Ведите всеки трябвало да получи образование. То не било отговорност на държавата, но царете, богатите хора, пък и обикновените граждани според възможностите си правели дарения под формата на земя, крави, средства за препитание. Първоначалното обучение на децата се осъществявало от бащата в дома, а след това момчетата, а и момичетата от заможните семейства били изпращани да живеят при учител в специално обзаведени училища — ашрами (обители), които най-често се намирали в живописни местности извън градовете и селата. Там учениците били третирани като членове на семейството на учителя и получавали пълна издръжка, в замяна на което извършвали определена работа — в определено време събирали дарения.


Обучението при учителя започвало с церемония, наречена упанаяна — траело дванадесет години. Онези, които искали да се отдадат на задълбочено изучаване на ведите и на духовни занимания, можели да продължат образованието си в по-горна степен на ашрама, съответстваща по съвременните представи на университет.


Упанишадите са последната част на всяка от четирите Веди. Те не са систематични философски трактати. Създадени са във време, когато ритуализмът в религията цъфти с пълна сила, и докато брахманите тълкуват системата от жертвоприношения, заложена в основните ведически текстове, Упанишадите интерпретират тяхната философия. Целта им е да помогнат на жертвоприносителя да разбере своята истинска природа, мястото, което той заема в този свят, целите, които преследва по своя духовен път. В Упанишадите съществуват две основни гледища. Според едното Брахман е основата на появата и съществуването на Вселената. Това е т. нар. „космически възглед“. Според другото той е основата на илюзорната поява и съществуване на света. И това е акосмическият възглед. Според първия Брахман е субстанцията, от която произлизат множеството форми, съставящи света. В този смисъл той е носител на определени свойства. Според втория Абсолютът е субстрат с неразличими свойства, от който произтича илюзорното съществуване на света.


Брахман не е демиургът, творецът, който стои извън света, докато го твори и пуска в ход. Няма външна по отношение на него материя или хаос, от която той създава света. В случай, че има такава, той би бил ограничен от нея, а ограниченият бог е логическо противоречие. Според разбирането на Упанишадите няма нищо друго освен Брахман. Светът е само манифестация на част от него. Брахман е едновременно материална и волева причина на света. Той, Абсолютът, пожелава: „Да бъда много! Да породя!“ Той създава от самия себе си всичко, трансформирайки част от себе си и влизайки в създаденото, без да губи своята цялост. Много важна за схващането на истинската природа на Брахман е концепцията, че от него всички същества се раждат, чрез него живеят и към него се връщат при своята смърт.


Твърде опростено би било да приравним към пантеизма космическото разбиране за Брахман. Според него бог създава Вселената, като се трансформира в нея. Тя логически става бог. Тъй като тя е реална, а също и безкрайна, няма място за бог независимо от нея. Бог и Вселена стават синоними, а идеята за бог се запазва само за да не се скъсва с традицията.


Разбирането за първата причина е непонятно, тъй като съдържа логическо противоречие. Описанието на Брахман като причина на света е отстъпка пред емпиричния навик на човешкия ум. То не може да бъде прието като безспорна истина. Ето защо в Упанишадите има твърдение, че Брахман не може да бъде характеризиран като „това“ или „онова“, че той никога не се е преобразявал във Вселена и че светът е само една видимост на Брахман, при това илюзорна. Според това разбиране нашите емпирични категории и ограничаващи концепции са неприложими към Брахман. Неприложими са нашите усещания за звук, допир, цвят, вкус и мирис, неприложими са пространствено-времевите разграничения като начало и край, горе и долу. Той може да бъде определен само като „не-това“, „не-онова“. Но това не означава, че Брахман е нищо, нито пък че е непознаваем. Той не може да бъде видян, чут, мислен или изучаван, защото всяко познание е отношение субект — обект, а вън от него няма никой, който да го гледа, мисли и изучава. И тъй като няма нищо извън него, няма и нищо, което той да види, да чуе да познае. Но ако Брахман е единствената реалност, светът на множествата, видимият свят не може да бъде реален. Щом е така, няма никакъв смисъл да се поставя въпрос за някакво единство на Брахман и света.


Учението на Упанишадите за Вселената. Подобно на душата тя се смята за безначална, но не в същия смисъл. Душата е безначална и безкрайна в абсолютния смисъл, тъй като е нематериална, и поради това се намира извън времето, пространството и причинните отношения, в които съществува всичко материално. Тъй като се приема, че Вселената съществува реално, признава се и нейната материалност. Но щом е материална, тя трябва да има начало. Въпреки това Ведите говорят за нея като за безначална, защото ние не можем да проследим нейното начало. Това на пръв поглед противоречие намира своето обяснение в разбирането на ведическите мъдреци за цикличното създаване и разрушаване на Вселената, разбиране, до което науката стига много по-късно. Те оприличават процеса на създаване и разрушаване с кръговрата на семето и дървото. Дървото предполага семето, но не може да има семе без дърво. Ретроспективно Вселената представя една безкрайна верига от зараждане, развитие и разрушаване, и когато говорим за нейното начало, това означава, че имаме предвид началото на един цикъл (калпа).


От този именно Атман, който е идентичен с Това (Брахман), е произлязъл етерът, от етера - въздухът, от въздуха - огънят, от огъня - водата, от водата - земята. По-късните философи обясняват, че етерът (акаша) има само едно свойство - звук, въздухът още едно - допир, огънят притежава допълнително и цвят, водата четвърто - вкус, земята заедно с тези и мирис, че всяко от свойствата се появява като причина на следващото. Горните елементи, комбинирани в различни пропорции, пораждат телата, а също и ума. Разрушаването на Вселената става по обратен ред, като всеки следващ елемент се разтваря в своята причина, предходния елемент, докато не остане никаква следа от проявената Вселена. Остава само Брахман. Така светът се проявява и се връща към Абсолюта. И това е безкрайната игра на последния, наричан също бог.


Ако Брахман е вечната Реалност и ако ние не сме различни от него, раждането не може да бъде наше начало, нито смъртта - наш край. Душата е вечна, макар да изглежда, че се ражда и умира. Раждането всъщност е съединяване на елементите, които съставят нашето тяло, а смъртта - тяхното разпадане. Растежът и остаряването са промени, които засягат тялото. Но между душата и тялото има определена зависимост. Начинът на раждане, който душата приема, и видът на нейното съществуване са определени от нейното минало. Това пък е т.нар. „закон на карма“. Карма означава работа, дела и резултатите от тях. Законът на карма почива върху допускането, че сферата на морала е нещо установено. Той е морален еквивалент на физическия закон на причинността. Нашето настояще произтича от нашето минало и нашето бъдеще зависи от нашето настояще. Докато концепцията за прераждането ни казва, че този ред на промяна е предопределен, законът на карма ни учи как да овладеем тази промяна.


Тези, които живеят чист живот, отдаден на медитация и праведност, вървят по първия и след известен брой прераждания достигат блажения свят на Брахман, стават съвършени и накрая се сливат с него, като превъзмогват всички светове. Това се нарича крама-мукти или постепенно освобождение. Тези, които са извършили някакви добри дела, са поели по втория път. Те достигат света на Луната, или средната сфера, и след преживяване на даденото им според делата блаженство се завръщат на земята, за да се преродят. Тези, които имат зад гърба си повече добри дела, се раждат в добри семейства, а тази с не дотам добри — в семейства с по-нисък социален статус или като животни. Неизвършилите нищо добро остават на земята, като се прераждат много ниско в скалата на живота. Но има хора, които горят от желание за освобождение и за които крама-мукти е твърде дълъг път. Те се отдават на строга дисциплина и живеят живота на светци. За тях Упанишадите предписват много по-бърз път, който може да бъде преминат в един човешки живот. Средствата за следването му са различни, но целта е една: индивидът да осъзнае с цялото си същество своето единство с Брахман, така че цялата видима вселена да изчезне за него. Крайното освобождение, освобождението от по-нататъшни прераждания, независимо по кой от описаните начини е придобито, се нарича мокша.


Така концепцията за прераждането е напълно рационална и заедно със закона на карма, който учи, че „каквото посееш, това и ще пожънеш“, дава на хората възможност да организират по определен, високонравствен начин своя живот, вместо да бъдат оставени на милостта на външните и случайни сили. За своето бъдещо, пък и сегашно положение човек може да благодари или да обвинява само себе си. Той не може да избяга от тази отговорност. Моралният закон е неумолим.




Будизъм




Oсвен популярната представа в научните среди и до днес съществуват две противоположни схващания за будизма. Според едното Буда не е създател на нова религия, а само реформатор на съществуващата преди него брахманистка религия. Според другото Буда не е реформатор, а създател на нова религия, макар да е черпил много от индийската философия и етика. Преобладаващо е второто схващане. Общопризнат е фактът, че главните доктрини на будизма са близки до философската система Самкхя и късните Упанишади. Периодът на композиране на Упанишадите сред някои духовни водачи, а и сред широки слоеве от населението се формира силна реакция срещу изпълнените с жестокост ритуали на жертвоприношение. В края на краищата се стига до разбирането, че чрез тях не може да се постигне крайната цел на духовно реализиране. На мястото на т. нар. „дхарма-марга“ (път на ритуала) идва джняна-марга (път на знанието).


Буда смята, че основна причина за преражданията, от които човек търси изход, е авидя (незнанието). Подобно на тях той поддържа, че страданието се дължи на кама (желанието), което никога не може да бъде задоволено или изчерпано чрез насладата от желаните обекти. Тази идея идва още от Ведите. И будизмът приема, че прекратяването на желанието е възможно само чрез премахване на незнанието и получаване на съвършена мъдрост. Но истинското знание у будизма е категория, която е доста различна от тези в другите учения. Освен това то е предпоставка за нещо много съществено — за изпълнен с изключителна морална стойност живот.


Онова, с което будизмът печели изключителна популярност, е неговата теория за бодхисаттва, т.е. теорията, че всеки може да стане буда, че всеки, който всеотдайно се стреми към това, е бодхисаттва, че последният търси прекратяването на страданията — нирвана, не първо за себе си, а за другите. По времето на Буда индийското общество достига висока степен на развитие. Утвърдена е окончателно кастовата система. Значително развитие получава индийската държавност и тъкмо в този период — VI в. пр.н.е., се очертава категорично стремежът за обединение на многобройните самостоятелни държави на полуострова. Ранните будистки и джайнистки текстове говорят за съществуването на десет републикански и олигархични държави, между които най-известни са тези на шакиите и на личавите.

Будизъм

Основателят на будизма — Гаутама, наречен още Сиддхартха, се родил в селището Лумбини на границата между Непал и Индия, недалеч от столицата на шакиите — Капилавасту. Баща му Судходана бил кшатрия по каста и глава на племето на шакиите. Майка му умряла седем дни след неговото раждане и той бил отгледан от нейна сестра. Бил оженен на 16-годишна възраст, а на двадесет и осем му се родил син. Дотогава Гаутама живял в аристократична среда, далеч от проблемите на обикновените хора, но неговият ум бил завладян от преобладаващите духовни вълнения. В приказен дух легендата разказва, че бъдещият мъдрец бил разтърсен от три човешки нещастия. Случило се последователно да срещне извън двореца един стар и немощен човек, един сакат и да види мъртвец. От този момент той приел тревогите на света като свои и на двадесет и девет годишна възраст се отказал от очакващата го държавническа кариера и напуснал палата, привлечен от един аскет. Най-напред станал ученик на известния тогава аскет шраман Арада Калама, който живеел със свои ученици в горите край град Вайшали. Гаутама до такава степен овладял неговото учение, че Калама започнал да го третира като свой приемник. Бъдещият създател на будизма обаче не бил удовлетворен от учението, което по мнение на много учени било близко до ведическата философска школа на Самкхя. Не приемал главно крайния аскетизъм като средство за постигане на истината или освобождението.


След единадесетгодишно монашество, на четиридесетгодишна възраст и след 49-дневна непрестанна медитация под едно смокиново дърво край селището Урувела той постигнал просветление, крайната истина, а заедно с нея и пълния образ на своята доктрина. Той станал Буда (буддха — просветлен). Голямото разцепление на будизма станало след Четвъртия събор по време на управлението на императора Канишка, вече въз основа на сериозни идейни различия. Тогава се оформили двете главни секти, просъществували през цялата по-нататъшна история на будизма - Хинаяна и Махаяна. Онези последователи, които защитавали оригиналното учение на Буда, стхавиравадините и близките до тях съставили сектата Хинаяна - Малката колесница. Останалите, които се отдалечили повече от Буда, но в същото време развили и обогатили учението му, образували сектата на Махаяна - Голямата колесница. Към тези две по-късно се прибавя тантрическият будизъм, известен като Ваджраяна или Гръмотевичната колесница.


Оригиналните будистки религиозни текстове са съставени на пали (pali) и са известни като Трипитака (Три кошници). Първата част формулира правилата за поведение на монасите и организация на будистката църква. Втората включва религиозните беседи на Буда, а третата — изложението на философските принципи на будизма. По-късно Махаяна и тантрическата секта създават свои текстове. Класическата будистка литература включва и редица наложили се с времето коментари на свещените текстове, както и голям брой разкази, отнасящи се до различните прераждания на учителя, преди да стане Буда.


Пали-канонът не е книга, която се появява изведнъж. Това е корпус от текстове, съставени в продължение на пет века, от времето на Буда до първото им цялостно събиране към средата или края на I в.пр.н.е. Те не са лишени от различни размествания и комбинации, прибавки и промени, от преповтаряния и усложнения. Въпреки това традицията ги приема като Буддха-вачана (Словото на Буда).


Крайната цел на човешкото съществуване според будизма е постигнато на нирвана — неизменно състояние на мир и блаженство, свободно от печал и желание, от болести и остаряване и, разбира се, от по-нататъшно раждане и смърт. Цялото учение на Буда е отговор на въпроса как да се постигне нирвана, и в това е неговото своеобразие. Правилният път, според основателя на религията, е „средният път“, този, който избягва крайностите на самозадоволяването и самоунищожаването. Но, което е още по-важно, той е и „осемкратният път“, този, който осигурява усъвършенствуване на човека в осем аспекта: правилна реч (въздържане от лъжа), правилно поведение (спазване принципа на неувреждане на други същества), правилни, т.е. честни начини на препитание; правилно усилие (недопускане на егоистични помисли и действия); правилна гледна точка (да не се насочва вниманието към собствената личност като средоточие на всичко останало), правилни възгледи (овладяване на четирите благородни истини); правилен стремеж (подчиняване на всичко за постигане на нирвана); правилна медитация (постигане състояние на пълно откъсване от предметния свят).


Буда не се ангажира с метафизични размишления като тези за произхода и края на Вселената. Има десет въпроса, които той оставя без отговор, или въпроси, съзнателно оставени настрана: дали Вселената е вечна или не; дали е крайна или безкрайна; дали живот и тяло са едно и също нещо и други. Те не са обяснени, защото нямат отношение или не принасят полза за един свят живот, нито водят до отказ от света или нирвана. Човек умира, преди да получи точен отговор на тези въпроси, тъй както раненият с отровна стрела не изпитва нужда да узнае височината, цвета или кастата на оня, който е изпратил стрелата.


Философията на Буда може да бъде събрана в три думи: атман, анитя и дукха. Не съществува човек или живо същество, или жива същност, която може да бъде наречена безсмъртна душа. Представата за Атман е общоприета условност. Освен нирвана, която е абсолютна, всички неща са преходни (анитя) и като такива са страдание (дукха) и лишени от постоянна същност. Онова, което наричаме човек или индивид, не е нищо друго освен нама (име, нематериална част) и рупа (материална форма), които се променят всеки миг. Двете части имат своите елементи: материалната включва физическите характеристики на организма — неговите части, функции, а другата — менталните свойства на личността — съзнанието, емоциите, възприятията. Външните предмети и явления, които са също толкова изменчиви, въздействуват върху менталните свойства и предизвикват впечатления, спомени, въображение и други психически явления, които отразяват опита, възникнал от общуването с околния свят. Така ранният будизъм, като отрича постоянната същност на човека и разчленява неговата психика на редица състояния, говори за различните пластове на цялото, но не и за цялото, говори за променливото, но не и за неговата постоянна същност. Това схващане почива върху приемането на всеобщия закон за относителността, според който няма нищо абсолютно постоянно, всичко се променя и се подчинява на принципа на причинността.


Буда и неговите ранни последователи не отричат човека изобщо и индивида като конкретно явление, но искат да докажат неговия условен характер. Щом цялото е в непрекъсната промяна, щом във всеки момент демонстрира различни качества и състояния, в крайна сметка то е илюзия. Будистите въвеждат понятието анатман (не-душа). Буда не приема разбирането на ортодоксалната религия за единната и цялостна душа, нито това на джайнистите за нейната постоянна индивидуална природа тук и в отвъдното. И това той прави въз основа на закона за мигновеността. Нещо повече, неизменността на душата е по-незащитима от неизменността на тялото, защото то се променя външно много по-бавно, докато психическото състояние на човека се променя всеки миг.


Интересна е крайната мотивация на Буда за отричане на душата. Както трябва да се очаква, това не е преследването на научната истина в съвременния смисъл, а обслужването на крайната цел. Несъмнено той е познавал добре брахманисткото разбиране за душата. Литературата свидетелствува, че възразявайки на своите опоненти, Буда излага шестдесет и две концепции за природата на душата. Той обаче стига до извода, че вместо да бъде причина за освобождението, както се поддържа от последователите на Упанишадите, понятието душа, личното Аз е реална пречка за това. Понятията „аз“ и „мое“ са истинската причина за привързаността към този свят и трябва да бъдат изоставени. Докато традиционните мислители проповядват, че освобождение може да се постигне само чрез познаване на истинското Аз на душата, Буда учи, че понятията „аз“ и „мое“ във всекидневния живот не могат да изчезнат, ако съществува понятието за личното Аз като синоним на душата. Това го довежда до отричане на душата. Има още нещо. При наличието на единна и непроменяща се душа трансформацията на същество, което в миналото си раждане е било животно, а сега човек, би била неосъществима.


За да изкорени желанието (кама), будистката доктрина прави усилия да докаже, че в действителност не съществува нито субект, нито обект на желанието. Будистите създават цяло учение за анатман, според което не само не съществува личното Аз, но и нещата около нас нямат свой атман или независима същност, тъй като тяхното съществуване зависи от определени причини и условия. Как може това, което няма своя природа, да бъде в природата на друго — питат те. Ето защо видимите неща също не съществуват в действителност. Преражданията и съпътствуващите ги факти на външно съществуване според ранните коментатори на канона са само резултат от вътрешната активност на индивида, на неговите непотушени желания.


Будизмът приема някои от брахманистките представи за света на боговете, но не забравя, че това е отстъпка пред обикновените вярващи, възпитани в традицията. Боговете не съдействуват за постигането на крайната цел. Те са могъщи само в ограничената сфера на светското битие. Създателите на канона отричат под каквато и да е форма идеята за Бога - създател на Вселената. И един от главните доводи за това е несъвършенството на света. Ако този свят е създаден от Бог, тогава или творецът не е бил всесилен, или е бил изпълнен със зла воля, щом е захвърлил съществата в пълната с нещастие самсара и не ги освобождава от нея. Но главната причина за отричане на идеята за твореца е, че тя не оставя място за морална отговорност на индивида.


Така идеята за Бога-творец противоречи на самата будистка доктрина. Щом така нареченото върховно същество не се е заело досега да спаси човека, щом с това се е заела будистката доктрина, никакъв творец не може да застане на пътя й. По-друго е отношението към останалите ведийски божества. Подчертава се необходимостта те да бъдат почитани. От това човек не може да загуби нищо в морален план. Но той трябва да помни, че те се подчиняват на закона за карма и стоят по-ниско от архатите, от постигналите приживе нирвана. Боговете са също такива същества като хората, но са на по-висок стадий на духовно въздигане, притежават по-голяма власт, не се поддават на болести, помнят предишните си прераждания, но по закона на карма те могат отново да се превърнат в хора. Могат да достигнат и нирвана.


Ранният будизъм формира някои главни черти, които се оказват решаващи за бързото и широко разпространение на тази религия. Това са: установяването на църковна организация (сангха), допускане на жени в нея, равни права на всички членове в сангхата независимо от класи и касти, религиозни беседи на езика на обикновените хора. Будизмът на Махаяна се оформя през първите векове на новата ера. Тогава всъщност получава името си и другата голяма секта - Хинаяна - и в него е отразено пренебрежителното отношение на махаянистите към тази секта, която се смята за правоприемник на ранния будизъм. Махаянистите наричат своята секта Голямата колесница, защото смятат, че тяхното учение извежда привържениците им до най-високата цел, до превръщането им в буди, докато учението на Хинаяна, Малката колесница, може да доведе последователите си до степен на архат, степен, по-ниска от тази на буда.


Хинаяна според махаянистите е предназначена за хора с обикновени възможности, способни да постигнат съвършенство само посредством слушане на беседи и практикуване на религията, разкрита от интелектуално съвършеното същество. Учението на Махаяна, смятат те, е насочено към онези, които могат да постигнат своето спасение без чужда помощ и които помагат на другите да постигнат нирвана. Въз основа на казаното от Буда непосредствено след просветлението — че не е склонен да предава дълбоките философски учения на широк кръг хора — махаянистите твърдят, че са получили своите доктрини и философия директно от Учителя, който ги предал тайно на няколко избрани от него, на бодхисаттвите, а популярното етическо учение дал на духовно по-ниско стоящите. Така тази секта си проправя пътя за развитие и задълбочаване на ранния будизъм и за превръщането си едва ли не в нова религия.


И наистина, с време двете секти се отдалечават значително. Махаянизмът, или както още е известен, „северният будизъм“, не само че става неузнаваем в сравнение със своята първооснова, но и завладява своя територия, която включва Тибет, Китай, Монголия, Корея, Япония, както и други страни от Централна Азия и Далечния Изток, докато в страните на Югоизточна Азия и други райони на юг се разпространява Хинаяна. Именно будизмът на Махаяна като вътрешно възприемчив към нови идеи се обогатява с различните култове и религии на другите страни и в своите най-крайни форми се превръща в тибетски ламаизъм или в дзен-будизъм — широко разпространен в Китай и Япония. Махаяна създава изключително богатата, разнообразна и практически необхватна литература на будизма. Все тя в края на краищата поражда Ваджраяна, или тантрическия будизъм.


Според традиционните принципи на класификация, възприети от повечето ортодоксални индийски мислители, школите или системите на индийската философия се разделят на два големи класа – ортодоксални (астика) и неортодоксални (настика). Към първата група спадат шестте главни философски системи (известни като шад-даршана): Мимамса, Веданта, Самкхя, Йога, Няя, и Вайшешика. Те се считат за ортодоксални не защото допускат съществуването на бога, а защото признават авторитета на Ведите. Така например, макар школите на Мимамса и Самкхя да отричат съществуването на бога като творец на света, те все пак се разглеждат като ортодоксални, тъй като признават авторитета на Ведите.


При ортодоксалните школи, които следват Ведите и Упанишадите, ние намираме т.нар. сутри, полагащи началото на систематичното философско мислене. Думата сутра етимологически означава „нишка“ и в този смисъл тя представлява кратък мнемоничен текст. Доколкото повечето от философските спорове са се водили във вид на устна беседа и учителите са предавали на учениците си своите мисли също в устна форма, изглежда, е възникнала потребност от съгласуване и свързване на основните мисли в единна ръководна нишка за изучаващите чрез кратки формулировки на различните проблеми, решенията на тези проблеми, техните възможни възражения и отговорите на тези възражения. Сутрата като произведение представлява сбор от кратки сутри, т.е. своеобразни афоризми, организирани в съответните глави и раздели на това произведение.


Изтъкнатият датски философ Харалд Хьофдинг определя религията като „вяра в запазването на ценностите“. Именно тази вяра издига индийските системи, като будизма и джайнизма, до равнището на религия, въпреки че в тях липсва вярата в бога. Именно тази вяра във „вечния нравствен ред“ поражда у човека оптимистични възгледи и го прави господар на собствената му съдба. Тази вяра кара индийския мислител да разглежда съществуващото зло като следствие на неговите собствени постъпки и да се надява на по-добро бъдеще, което трябва да дойде в резултат на самоусъвършенствуването му сега. Затова има простор за свободната воля и личните усилия.


Другият общ възглед, към който се придържат всички индийски мислители, се състои в това, че незнанието е причина за нашата зависимост и страдания и че освобождението от това състояние не може да бъде достигнато без знанието за истинската реалност, т.е. за реалната природа на света и на самия себе си. С думата „зависимост“ обикновено се означава процесът на раждане и прераждане, а също така по-нататъшните нещастие и страдание, на които е осъден индивидът. Оттук „освобождението“ (мукти или мокша) означава прекратяване на този процес. Освобождението е състояние на съвършенство. За да се направи разбирането на реалността устойчиво, а също така и ефективно в живота, е необходимо да се изпълнят две изисквания – непрекъснато да медитираме върху установените истини и да се контролираме в практическия живот.


Що се отнася до описанието на времето, то индийските мислители, подобно на съвременните учени, се чувствуват неспособни да изразят неговата огромност чрез обикновените, известни на човека единици за измерване. Единицата, приета за измерване на космическото време, е един ден на твореца Брахма. Всеки ден на твореца е равен на 1 000 юги или 4.32 милиона човешки години. Това е и продължителността на периода на всяко сътворяване на космоса. Нощта на твореца, или спирането на неговата съзидателна дейност, означава разрушение или хаос.




Системата Чарвака





В индийската философия думата „чарвака“ означава материалист. Последователите на Чарвака смятат, че възприятието е единственият валиден източник на знание. Те посочват, че всички опосредствувани, неперцептивни средства на познанието, като извод, свидетелство на други лица и т.н. не са сигурни и често водят до заблуждение. Затова трябва да вярваме само в това, което познаваме непосредствено чрез възприятието.


Възприятието ни разкрива само материалния свят, съставен от четирите елемента на материята (бхута): въздух, огън, вода и земя, в чието съществуване можем да се убедим чрез нашите усещания. Всички предмети на възприемания от нас свят са изградени от тези елементи. Няма доказателства, че съществува нещо като нематериалната душа на човека. Човекът също изцяло се състои от материя. Разбира се, човекът притежава съзнание, но съзнанието е качество на живото тяло, което на свой ред е продукт на материята. Съществуването на бога е също мит. Бог не може да се възприеме. Светът не е божествено творение, а самоуправляема комбинация от материални елементи. Заради това е глупаво да се изпълняват каквито и да било религиозни обреди.




Системата Джайна





Произходът на Джайна се отнася към далечните праисторически времена. Тази вяра се предава на потомството чрез двадесет и четирима тиртханкари (букв. прокарващи бродове), т.е. достигнали освобождение проповедници на вярата, последният от които е съвременник на Гаутама Буда – Вардхамана (наричан също Махавира).


Привържениците на системата Джайна отхвърлят възгледа на Чарвака, че възприятието е единственият достоверен източник на познанието. Те посочват, че ако се отхвърли възможността от получаване на достоверни знания посредством извода или свидетелството на други лица само защото понякога те са подвеждащи, то под съмнение следва да се постави също и непогрешимостта на възприятието, тъй като самото възприятие понякога се оказва илюзорно. Освен възприятието последователите на Джайна приемат като източници на достоверното знание логическия извод и свидетелствата. Достоверно изводно знание ние получаваме тогава, когато то се подчинява на определени логически закони. Свидетелството също е достоверно, когато представлява съобщение, изхождащо от надежден авторитет. Фактически джайнистите твърдят, че само основавайки се на авторитета на учението на всезнаещите, на достигналите освобождението светци (джини или тиртханкари) ние можем да получим безпогрешно знание по някои духовни въпроси, които не могат да се разкрият от нашето ограничено сетивно възприятие и разсъждение.


На основата на тези три източници на познанието системата Джайна изгражда своето разбиране за вселената. Възприятието разкрива реалността на материалните субстанции, състоящи се от четири различни елемента, същите, които фигурират и в системата на Чарвака. По пътя на извода философите от Джайна стигат до убеждението за наличието на пространство (акаша), доколкото материалните субстанции трябва да съществуват някъде, и време (кала), доколкото измененията, т.е. серията от състояния на субстанцията, не могат да бъдат разбрани без него. Те са убедени, че съществуват причини за движението и покоя, тъй като без тях е невъзможно да се обясни движението и преустановяването на движението в нещата.


Възприятието и изводът говорят също така за съществуването на души във всички живи тела. Душа, според мнението на Джайна, имат не само животните, но и растенията, даже прашинките. Съществуването на най-дребните живи същества (такива, като микробите) в прахта и в другите изглеждащи невидими неживи материални неща се допуска също и от съвременната наука. Душите притежават различна степен на съзнателност. Някои от тях, като например душите на растенията или на прашинките, притежават само осезание и следователно имат само осезателно съзнание. Низшите живи организми имат два вида сетива; по-развитите – три; някои притежават четири сетива. Човекът и някои висши животни притежават пет сетива, чрез които те познават нещата. Но колкото и да са развити сетивата, душата, живееща в тялото, е ограничена във възможностите си за познание; тя е ограничена също така по сила и е подложена на всички видове страдания.




Системата на Буда





Зародишите на философските теории, съдържащи се в учението на Буда, са развити по-късно от неговите последователи в Индия и извън нея; по този начин възникват редица будистки школи. В индийската философия най-известни са следните четири школи:


Школата на Мадхямика, или Шунявада. Според нея светът е празен (шуня); всички феномени, както духовните, така и недуховните, са илюзорни. Този мироглед получава названието нихилизъм (шуня-вада). Школата на Йогачара, или Виджпанавада. Тя се придържа към възгледа, че външните обекти са нереални. Това, което ни се представя като външно, в действителност е само идея на нашия ум. Но умът трябва да бъде признат за реален. Твърдението, че умът е нереален, само опровергава себе си, тъй като мисълта не е нещо друго освен проява на дейността на ума. Този възглед получава названието „субективен идеализъм“ (виджпана-вада — букв. учение за познанието).


Школата на Саутрантика поддържа, че двата свята, както менталният, така и екстраменталният, действително съществуват. Ако всичко, което възприемаме отвън, е нереално, то нашето възприятие на обектите ще зависи не от нещо, намиращо се извън ума, а единствено от самия ум. Но ние знаем, че умът не е в състояние да възприема всеки обект (например, тигъра) навсякъде, където пожелае. Това доказва, че образът на тигъра в този момент, когато го възприемаме, зависи от екстраменталната реалност – от самия тигър. Като се има предвид този образ или представа за тигъра, ние стигаме до заключението за съществуването на причина за дадената представа – това е тигърът извън нашия ум. Следователно външните обекти могат да бъдат изведени като съществуващи извън ума. Този възглед може да бъде наречен „репрезентационизъм“ или учение на изводимостта на външния обект (бахянумея-вада).


Школата на Вайбхашика е съгласна с предишната по въпроса за реалността както на вътрешните, така и на външните обекти, но се различава по начините за познание на външните обекти. Според Вайбхашика външните обекти се възприемат непосредствено, а не се извеждат от техните идеи и представи в нашия ум. Защото след като външните обекти не се възприемат като кореспондиращи с определена идея, то съществуването им няма да може да се изведе от която и да е идея. Това учение може да се нарече „директен реализъм“, доколкото според него външният обект се възприема непосредствено (бахя-пратякша-вада).




Системата Няя





Системата Няя е създадена от великия мъдрец Гаутама. Това е реалистична философия, основаваща се главно на законите на логиката. Тя признава съществуването на четири самостоятелни източници на истинното познание: възприятие, извод, или заключение, сравнение и свидетелство, или слово.


Възприятието е непосредствено познание на обектите, получено в резултат на тяхната връзка с нашите сетива. То може да бъде външно, ако се отнася до такива сетива като зрението и слуха, с чиято помощ ние получаваме възприятието отвън, или вътрешно (антара), когато се отнася до ума (манас).


Изводът (или заключението) е познание на обекта не чрез възприятие, а чрез схващането на някакъв признак (линга), който неизменно е свързан с изводимия обект. Неизменната връзка между пробандума и пробанса се нарича вяпти. Изводът, или заключението, трябва да имат най-малко три съждения и най-много три термина: пакша или малък термин, вследствие на който ние извеждаме нещо – садхя, или голям термин, доказуемото, и линга, т.е. среден термин, който винаги е свързан с големия и в същото време се съдържа в малкия. Ще приведем пример: „Хълмът е огнен, защото той дими, а всичко което дими, е огнено“.


ССравнението е познание на връзката между имената на нещата и самите неща, наричани така въз основа на даденото описание на тяхното сходство с някой вече известен обект. Например, казват на един човек, че гавая прилича на крава. И когато този човек намери в гората животно, приличащо много на крава, той стига до извода, че това животно трябва да бъде гавая. Такова знание се извлича чрез упамана, т.е. сравнение.


Шабда (слово) е знанието, получавано от твърденията на авторитетни лица. Ученият ни съобщава, че водата е съединение на водорода и кислорода в известна пропорция. Макар че сами не сме доказали тази истина, ние я признаваме, съобразявайки се с авторитета на учения. Нашето знание в този случай произлиза от свидетелството на учения. Всички останали източници на познание се свеждат до тези четири.


Бог е първопричината за сътворяването, поддържането и разрушаването на света. Той сътворява света не от нищо, а от вечните атоми, пространството, времето, ума и душите. Този свят е сътворен, за да може индивидуалната душа (джива) да се наслаждава на удоволствието или да изпитва страдание в съответствие със своето достойно или недостойно поведение в предишния си живот в други светове. Най-популярният аргумент в полза на божието битие гласи: „Тъй като всички неща на света, като например планините и морето, слънцето и луната, са създадени от части, те са следствие. Затова те трябва да имат създател.”




Системата Вайшешика





ССистемата Вайшешика е основана от мъдреца Каоада, наричан също Улука, свързана е със системата Няя и има еднаква крайна цел с нея – освобождението на индивидуалното Аз. Тя свежда всички обекти на познанието, целия свят до седем категории: субстанция, качество, действие (карма), общо, особено, присъщност и небитие.


Субстанцията е субстрат на качеството и на дейността, но тя се различава и от едното, и от другото. Съществуват девет вида субстанции: земя, вода, огън, въздух, акаша, време, пространство, душа и манас. От тях първите пет се наричат физически елементи и имат съответно специфичните качества мирис, вкус, цвят, допир и звук. Първите четири се състоят от четири вида атоми – на земята, водата, огъня и въздуха, които са невидими и неделими частици на материята. Атомите са несътворени, вечни същности, представа за които можем да получим чрез раздробяването на материалните обекти на все по-малки и по-фини частици, докато процесът не може повече да се извършва. Акаша, пространството и времето са невъзприемаеми субстанции, всяка от които е единствена, вечна и всепроникваща.


Манас е вечна субстанция, притежаваща размерите на атом. Това е вътрешното сетиво, което пряко или косвено кореспондира с всички психични функции като познание, емоции, воля. В качеството си на атомистичен манас не може да пресява повече от едно преживяване в едно и също време.


Душата е вечна и всепроникваща субстанция, представлява субстрат на явленията на съзнанието. Индивидуалната душа се осъзнава вътрешно, от манас, когато например казват: „Аз съм щастлив“. Върховната душа, или бог, се смята за творец на света и всичко съществуващо. Бог сътворява света от вечните атоми. Произходът и разпадането на агрегатите се обяснява със съединението и разединението на атомите. Но атомите не могат да се движат и действуват самостоятелно. Първоизточникът на техните действия е волята на бога, насочваща техните премествания в съответствие със закона на карма. Целият свят е образуван от атоми в съответствие с невидимите морални заслуги на индивидуалните души и има за цел тяхното морално изкупление. Такава е атомистичната теория на Вайшешика. Това е по-скоро телеологична, отколкото механистична или материалистическа теория, каквито са други атомистични теории.


Качеството е това, което съществува в субстанцията и само по себе си няма собствени качества, нито действия. Докато субстанцията може да съществува сама по себе си, качеството не може да съществува извън някаква субстанция. В качествата няма действие, т.е. движение. Наброяват се общо двадесет и четири качества: цвят, вкус, мирис, допир, звук, число, мяра, отделност, съединение, разединение, отдалеченост, близост, флуидност, лепкавост, познавателна способност (буддхи), удоволствие, страдание, желание, отвращение, усилие, тежест, нагласа, добродетел (дхарма), и порок (адхарма). Паратва означава отдалеченост както в пространството, така и във времето, а апаратва – съответно близост в пространството и във времето, Нагласата в действителност включва три качества: скорост, еластичност и впечатление.


Действието е движение. Както и качеството, то е присъщо само на субстанциите. Съществуват пет вида действия: хвърляне нагоре, хвърляне надолу, свиване, разширяване и ходене. Всички крави имат някаква обща природа, според която те се групират в един клас, изключвайки се от другите класове. Тя се нарича „кравост“ (готва) и е всеобща. Доколкото тази кравост не възниква при раждането на някаква крава и не се унищожава със смъртта на никоя от тях, тя е вечна. По този начин общото е вечна същност, обща за всички индивиди от дадения клас.


Особеното е основа на последните разлики между нещата. Обикновено ние различаваме едно нещо от друго чрез отделяне на особеностите, присъщи на неговите части и различни от другите качества. Но как да се различат най-простите и вечни субстанции на света, например, два атома на земята? Изглежда, трябва да съществува някакво първично различие, особеност, присъща на всеки от тях, иначе те няма да могат да се различат един от друг, доколкото и двата имат всички качества на земята. Особеното означава специфичност или индивидуалност на вечните същности на света. Доколкото на категорията вишеша се отделя особено внимание, то и самата философска система получава названието Вайшешика.


Присъщността е постоянната, вечна връзка, която обединява цялото с неговите части, качеството или действието – със субстанцията, всеобщото – с особеното. Платът като цяло винаги съществува в конците; качествата – такива като зелено, сладко, ароматно и различните родове движение – се намират в дадени субстанции. Кравостта е притежание на всички крави. Тази постоянна връзка между цялото и неговите части, всеобщото и неговите особености, между качествата, действията и техните субстанции е известна като присъщност.


Небитието означава всички отрицателни факти. „Тук няма змия“, „Тази роза не е червена“, „Чистата вода няма мирис“ – това са изречения, изразяващи съответно небитието на змията, на червеността и мириса на известните неща. Всички такива случаи на небитие се отнасят към категорията абхава, имаща четири вида: прагабхава, дхвамсабхава, атянтабхава (които, взети заедно, се наричат самсаргабхава - отсъствие на връзка между две същности) и анйонябхава. Първият вид абхава означава небитието на нещото до неговото пораждане, например, небитие на гърнето в глината, докато не го е направил грънчарят. Вторият вид – небитието на предмета след неговото разрушаване, например небитието на гърнето, след като са го счупили. Третият вид – абсолютното небитие, т.е. пълното отсъствие на връзка между две неща, например, безцветността на въздуха в миналото, настоящето и бъдещето. Последният вид абхава се представя като различие на едно нещо от друго. Когато две неща (да кажем, гърне и плат) се различават едно от друго, това е небитието на едното нещо като друго. Гърнето не е плат и платът не е гърне. Това взаимно небитие на две различни неща се нарича анйонябхава.




Системата Самкхя





Самкхя е философия на дуалистичния реализъм, чието създаване се преписва на мъдреца Капила. Тя признава две независими една от друга реалности: пуруша и пракрти. Пуруша е някакво разумно начало, чиято съзнателност не е атрибут, а негова същност. Пуруша – това е Азът, съвършено различен от тялото, сетивата и ума (манас). Намирайки се извън света на обектите, той е вечното съзнание, свидетелят на извършващите се в света промени и действия, защото съзнанието не действува и не се изменя. Физическите неща – столовете, леглата и т.н. – съществуват по-скоро за другите, отколкото за самите себе си. Затова трябва да съществува пуруша, или Азът, различаващ се от пракрти, или първичната материя, но наслаждаващ се на продуктите на пракрти. Съществуват много различни Азове, свързани с различните тела, вследствие на което едни хора са щастливи, други са нещастни, едни умират, други живеят.


Пракрти е първопричината на света. Тя е вечното, несъзнателно начало (джада), което, постоянно изменяйки се, служи изключително за удовлетворяване на Азовете. Саттва, раджас и тамас са съставните части на пракрти, намиращи се в състояние на покой, или равновесие. Тези три съставни части се наричат гуни. Те не са нито качества, нито атрибути в какъвто и да е смисъл. Те са по-скоро трите субстанциални елемента, съставящи пракрти, подобно на това както три нишки, взети заедно, усукват въже.


Еволюцията протича по следния начин. От пракрти възниква великият зародиш на тази огромна вселена, който затова се нарича велико начало (махат). В него се отразява съзнанието на Аза и това го прави да изглежда съзнателен. Махат е пробуждането на природата от космическия сън и първа проява на мисълта и затова се нарича също интелект (буддхи). По-нататъшната трансформация на буддхи поражда втория продукт – ахамкара. Функция на ахамкара е чувството за „аз и мое“. Като отъждествява себе си с това начало, Азът се представя за деятел, макар че в действителност не е такъв.


От ахамкара, с преобладаване на елемента саттва, възникват петте органи на познанието, петте органи на действието и манас, който е орган на познанието и дейността, т.е. и на двете. Когато преобладава елементът тамас, ахамкара поражда петте фини елемента, които представляват потенциали на звука, допира, цвета, вкуса и мириса. От тези пет фини елемента възникват петте груби елемента: акаша, въздух, огън, вода и земя в същия този ред. По този начин в системата на Самкхя се наброяват двадесет и пет начала. Всички те, освен пуруша, се съдържат в пракрти, която е първопричина и първоизточник на всички останали физически обекти, включително манас, грубата материя и живота. Пракрти е причина на причините на всички обекти. Седемте начала – махат, ахамкара и петте тънки елемента - пораждат определени следствия и на свой ред сами са следствия на определени причини. Единадесетте сетива и петте физически елемента са следствия на определени причини, но сами не са причини на нещо субстанциално различно от тях. Пуруша, или Азът, не е нито причина (пракрти), нито следствие (викрти) на каквото и да е.


Макар че Азът сам по себе си е свободен и безсмъртен, под влиянието на незнанието (авидя) той се смесва с тялото, сетивата и ума (манас). От неразличаването (авивека) на това какво е Азът и не-Азът възникват всички наши скърби и страдания. Ние се чувствуваме болни и нещастни, когато нашето тяло се оказва поразено от болести или неразположено, защото не умеем да правим разлика между Аза и нашето тяло. По подобен начин изпитваните от нас удоволствия и страдания въздействуват на Аза само защото ние не осъзнаваме разликата между ума и Аза. Щом придобием различителното знание за Аза и не-Аза, включващ тялото, сетивата, ума, интелекта и личността, нашето Аз се изтръгва от влиянието на радостите и скърбите, подемите и спадовете в живота. Тогава то намира покой в самото себе си, като става безпристрастен наблюдател на събитията от външния свят и не се намесва в тях.


Що се отнася до съществуването на бога, философията на Самкхя отхвърля всяка вяра в божеството. Според тази система битието на бога не може да бъде доказано по никакъв начин. На нас не ни и трябва бог, за да обясни света, тъй като пракрти е достатъчно основателна причина за света като цяло. Бог като вечен и неизменен дух не може да бъде творец на света, тъй като пораждането на някакво следствие означава, че причината трябва да се измени и да се превърне в това следствие.




Системата Йога





Основателят на философията на Йога е мъдрецът Патапджали. Йога е тясно свързана със Самкхя. Тя приема теорията на познанието и метафизиката на Самкхя с нейните двадесет и пет начала, но заедно с това признава и битието на Бога. Особен интерес тази система предизвиква със своеобразния характер на практикуването на йога – средството за достигане на вивека-джпана, т.е. на разграничаващото познание, което се признава и от Самкхя като съществено условие за освобождението. Според тази система йога означава потискане на модификациите на съзнанието. Съществуват пет равнища на съзнание.


Първото се нарича разсеяно съзнание, при което умът се плъзга от един обект към друг. Второто равнище е притъпено съзнание, както например в съня. Третото се нарича относително умиротворено състояние. Йога не е възможна нито в едно от тези състояния. Четвъртото и петото равнище се наричат съответно състояние на съсредоточеност на ума върху някакъв обект, използуван като предмет за размишление и състояние на потискане дори на съзерцанието. Последните две състояния на ума водят към йога. Съществуват два вида йога - в първия случай йога е пълна съсредоточеност на ума върху обекта на съзерцание и затова довежда до ясното разбиране на дадения обект; във втория се наблюдава пълно прекратяване на всички съзнателни модификации , следователно, пълно отсъствие на познание, в това число и на знанието за обекта на съзерцание.


В практикуването на йога има осем степени: обуздаване, нравствени закони, положение, контрол върху дишането, изключване на сетивата, внимание, съзерцание и самадхи (медитация). Обуздаването се състои във въздържане от нанасяне на вреда на което и да е живо същество, от лъжа, кражба, прелюбодеяния и алчност. Нравствените правила се състоят във възпитанието на добри навици, като пречистване, удовлетворение, аскетизъм, изучаване на Ведите и размисъл за бога. Положението трябва да е устойчиво и удобно. Контролът върху дишането се състои в регулиране на процесите на дишането. Контролът върху сетивата се състои в отдалечаването на сетивата от техните обекти. Категорията внимание обозначава съсредоточаване на вниманието върху обекти, намиращи се във или извън организма, като например края на носа, луната и т.н.; съзерцанието е неотклонен и непрекъснат размисъл за обекта. Медитацията е такова състояние, при което съзерцаващото съзнание се губи в съзерцавания обект и престава да осъзнава самото себе си.


Системата на Йога се нарича. Философията на Йога приема Бог като висш обект на размисъл за съсредоточаване и самореализация. Бог е съвършено същество, вечно, всепроникващо, всезнаещо и напълно свободно от всякакви недостатъци. Йога привежда следните аргументи в полза на битието на Бога: всичко, което има степени, трябва да има и някакъв максимум. След като съществуват различни степени на познанието, следва да има и съвършено знание, всезнание. Този, който притежава всезнанието, е бог. Съединението на пуруша с пракрти полага основата на по-нататъшната еволюция на света, а прекратяването на това съединение води до неговото разпадане. Нито съединението, нито разединението не са присъщи на самите пракрти и пуруша. Затова трябва да съществува такова върховно същество, което е в състояние да установява отношения между пракрти и пуруша в съответствие с моралните заслуги на индивидуалните души.




Системата Миманса





Мимамса е основана от Джаймини. Нейна първоначална цел е защитата и оправданието на ритуализма на Ведите. Разбира се, този опит трябва да намери философска подкрепа, обосноваваща мирогледа на ритуализма. Ритуализмът се гради на авторитета на Ведите и затова школата на Мимамса издига теорията, че Ведите не са произведение на определено лице и затова са свободни от присъщите на хората грешки. Според Мимамса Ведите са вечни и съществуват самостоятелно; написаните или устно разпространявани Веди са само тяхното временно разкриване от избрани пророци. Като доказателство за обосноваността на Ведите школата на Мимамса предлага старателно разработена теория на познанието, която преди всичко трябва да покаже, че достоверността на всяко познание е самоочевидна. Когато са налице достатъчно условия, знанието възниква. Когато сетивата са здрави, обектите са дадени и са налице всички допълнителни условия, се извършва възприятието. Когато има достатъчно данни, се прави извод.


Ако съществува някаква причина за съмнение, знанието не възниква, тъй като отсъствува вярата. При четенето на Ведите ние получаваме едновременни и знание, и вяра за това, което е казано в тях. Достоверността на познанието на Ведите е също така самоочевидна, както и на всяко друго познание. Ако възникват някакви съмнения, то те се отстраняват с помощта на аргументи; след отстраняването на пречките Ведите сами разкриват на читателя своето съдържание. Авторитетът на Ведите по този начин става неоспорим.


Душата трябва да се разглежда като безсмъртна, вечна субстанция, тъй като ако допуснем, че душата умира заедно с тялото, то предписанията на Ведите, изискващи изпълнението на известни обреди за достигане на небесно блаженство, ще бъдат безсмислени.


Школата на Мимамса вярва в реалността на физическия свят, като тръгва от неговата възприемаемост. Затова тя е реалистична школа. В същото време философите от тази школа вярват, както вече видяхме, в реалността на душата. Но те не признават съществуването на върховната душа, бога, сътворил света. Обектите на света се образуват от материята в съответствие с кармите на душите. Кармическият закон е спонтанен морален закон, който управлява света.




Системата Веданта





Тази система израства от Упанишадите, затова тя се нарича Веданта, или край на Ведите. Веданта е събрала в едно всички философски мисли, разпръснати из Упанишадите. Нейните основни положения са изложени в Брахма-сутра на Бадараяоа, която систематизира учението на Упанишадите, и в коментарите към тези сутри, съставени от по-късни автори, в това число от добре известните Шанкара и Рамануджа. От всички индийски системи Веданта оказва най-голямо влияние върху индийския живот и продължава да съществува в една или друга форма в различни части на Индия.


В Упанишадите единството на всичко съществуващо намира израз в концепцията за единната безлична реалност или в концепцията за единната душа, единния Брахман. Светът, се казва в Упанишадите, води началото си от тази реалност, основава се на нея и се връща към нея при своето разрушаване. Реалността на множеството отделни обекти, възприемани във вселената, се отрича и се утвърждава тяхното единство в единната реалност. Всичко е Бог. Душата е Бог. Няма множественост. Тази душа, или Бог, е реалността; тя е неограничено знание и блаженство.


Бог е единна реалност не само в смисъл, че няма нищо друго освен Бог, а и в смисъл, че даже в Бога няма множественост. Отрицанието на множествеността, единството на душата и бога, твърдението, че с познанието на Бога се познава всичко. Като признаваме съществуването само на една реалност, ние трябва да обясним света не като реално творение, а като видимост, която Бог предизвиква в нашето въображение чрез необяснимата сила на мая. За да се направи концепцията за мая по-разбираема за обикновения читател, той я обяснява, сравнявайки я с илюзиите, срещани във всекидневния живот, когато например връвта изглежда като змия, или някаква блестяща повърхност – като сребро. Във всички случаи на такава илюзия е налице субстрат, реалност (връв, блестяща повърхност), която вследствие на нашето незнание за субстрата ни изглежда, поради наслагването на същности, като нещо повече – змия или сребро. По подобен начин може да се обясни възприятието ни на обектите на света. Ние възприемаме много обекти в единния Бог (Брахман) вследствие на нашето незнание, което скрива от нас реалния Брахман и го кара да изглежда като много обекти. Когато фокусникът по време на представлението илюзорно прави от една монета много монети, то от гледна точка на фокусника причината за това е неговата магическа сила; от наша гледна точка причината за възприеманите от нас много монети се състои в нашето незнание за тази една реална монета. Прилагайки тази аналогия към явленията от външния свят, можем да кажем, че дадените явления се раждат от магическата сила на мая, съдържаща се в бога, а също и от нашето незнание. Мая и незнанието в този случай са две страни на едно и също явление, разглеждано от две различни гледни точки. За мая също така може да се каже, че тя е причината на незнанието.


Разграничават се две гледни точки: обикновена, емпирична и трансцендентна, висша. Първата е гледната точка на непросветените лица, разглеждащи света като нещо реално. На тази гледна точка се крепи цялата практика на нашия живот и затова тя справедливо трябва да се нарече практическа. От тази гледна точка светът изглежда реален, а Бог – всемогъщ и всезнаещ творец, вседържател и разрушител. По този начин Бог изглежда като притежаващ много свойства. От тази гледна точка Азът изглежда ограничен от тялото, което се държи като смъртно Ego.


Втората, висша гледна точка принадлежи на просветения, който е разбрал, че светът е само видимост и че не съществува нищо друго освен Бог. От тази гледна точка светът е нереален, Бог престава да се разглежда като творец или като притежател на такива свойства като всезнание и всемогъщество. Бог се схваща като единен – без каквито и да е отличителни особености, без каквито и да било свойства. Бог от тази метафизическа гледна точка е неопределим и няма отличителни признаци. Тялото също трябва да се признае за видимост, и нищо не отличава душата от бога.