ИСТИНА





Истина

Преди повече от 550 години Николай от Куза бил убеден, чо истината не може да бъде повече или по-малко, защото същността й се изразява в нещо неделимо. Подобно становище трудно да се обори и тъкмо поради това печели привърженици от древността до наши дни. Очевидно е, че щом познанието не е тъждествено с действителността, а си изработва подходящ език, за да я имитира, най-малките съставки на този инструмент, които са неразложими по-нататък в неговите рамки, би следвало да запазят способността си да изразяват истината. В противен случай езикът не би бил средството, с чиято помощ регистрираме истината.


Аргументирано по подобен начин, становището на Николай от Куза ни насочва към специфичната „образност” на езика, без която е немислимо функционирането му като инструмент на истината. Ако на определен фрагмент в познанието съответства определен фрагмент от действителността, говорим за образност.


Още преди появата на най-старата теория за истината, философите уверено са разграничавали вярното от невярното познание. „Приемайки при всеки отделен случай едно словесно положение, което преценявам, че е най-стабилно - пише Платон - това, което сметна, че е в съгласие с него, приемам за вярно - и във връзка с причината, и за всички останали неща. Което пък не е в съгласие, приемам за невярно... Знанието се различава от знанието - пише той в диалога „Филеб” - доколкото едното е насочено към възникващото и загиващото, а другото към онова, което не възниква и не загива, а си остава тъждествено и неизмеиноЯ Имайки предвид истината, ние смятаме този последен вид знание за по-истинно от първото.” Платон цитира дори мнението на своите опоненти, според които истината за неща като величината, здривето, силата можем да открием с помощта на собственото си тяло, т.е. чрез очите, ушите и останалите сетива.


Изграждането на теория за истината е наложено от практиката изискване, което се осъзнава като социална задача топва, когато 1/ броят на критериите за истинност се увеличи над критичната точка и 2/ някои от тях започнат видимо да се взаимоизключват.


Може би в такава позиция се е озовал Аристотел. Ситуацията била зададена от противоборството между Платон и софистите, а Аристотел пръв успял да отстрани разногласията. Известно е неговото твърдение: „Прав е този, който счита разделеното за разделено и съединеното за съединено, а се заблуждава онзи, чието мнение е противоположно на действителните обстоятелства.” В „Категории” Аристотел пише: „Битието на човека допуска обратна връзка между битието и истинното говорене за човека; всъщност, ако е налице човек, тогава е вярно и изказването, според което той е човек. И това е обратимо: щом е вярно твърдението, че съществува човек, тогава човекът е налице. Но истинното говорене в никакъв случай не е причина за битието на вещта, докато вещта, изглежда, по някакъв начин е причина за истинността на изказването: нали в зависимост от това, дали съществува вещта или не, изказването за нея се нарича вярно или невярно.”


Въвеждайки нормата, според която говоренето винаги се санкционира от действителността, той поставил под съмнение валидността на обратната процедура. Хитроумно въведената йерархия между света и изказванията за него или кореспондентната теория за истината, бързо печелела популярност, защото 1) очевидно се съгласувала с обичайните представи на хората за вярно и невярно; 2) обезсилвала аргументите на софистите и предлагала алгоритъм за измъкване от многобройните им, изкусно разработени капани; З) предлагала на теоретиците начин за съизмерване между света на думите и света на вещите.


Дълго време реставриращата дейност на тази теория се приемала за естествен растеж, но дошъл момент, когато нещата рязко се променили. Тогава, оценявайки многобройните подобрения по неочакван начин, поредните спасители на кореспондентната теория се превърнали в нейни критици: „Разделянето на реалността от познанието – казвали те - трябва да се отхвърли във всяка мислима форма. Естественият начин за измъкване от лабиринта е да приемем оставащата алтернатива. Надеждата ни се крие в смелостта да допуснем извода, че действителността не се намира вън от истината. Идентичността на истината, познание и реалност, каквито и трудности да носи, трябва ди бъде приета за необходима и фундаментална.”


Така възникнала първата конкурентка на Аристотеловата теории, според която познанието и действителността не трябва да се разглеждат като полярни противоположности, защото взаимно се предполагат като части на единното цяло. Критерий за истинност според кохерентната теория е вътрешната съгласуваност, между нещата, липсата на логически противоречия.

Веднъж възникнала, за новата концепция не било трудно да издири именити предшественици. Кохерентността се оказала характерна черта в мисленето на великите рационалисти Лайбниц, Спиноза, Хегел.


Терминът „кохерентност” е бил използван за реализация на три различни цели: 1) изясняване природата на съществуващата действителност; 2) определяне на понятието истина; 3) посочване на критерий за истинност. Ако родоначалниците на кохерентната теория разглеждат тези три задачи като необходимо свързани и произтичащи една от друга, съвременните й привърженици подчертават тяхната логическа независимост и препоръчват обсъжданата концепция като ефикасно средство при решаване на третия проблем.


Въпреки недвусмисленото ограничаване на първоначалните амбиции, съвременните изследвания върху кохерентната теория ясно демонстрират желанието да се отхвърли старата концепция и на нейно място да се постави нова, по-прецизна и по-съвършена. Със същите претенции в края на XIX век, но от другата страна на Атлантическия океан, се оформя трета теория за същността на истината – прагматистка теория. Нейни създатели са Чарлз Пиърс и Уйлям Джеймс. Основателите на прагматизма предлагат костеливите въпроси да бъдат решавани с помощта на следния принцип: „Няма такава фина разлика в значенията, която да се заключава в друго освен във възможна практическа разлика.” Същността на метода, опиращ се върху цитираното правило на Пиърс проличава от следния анекдот:


Връщайки се от разходка, Джеймс заварил приятелите си ожесточено да се препират. Оказало се, че предмет на разногласия била следната ситуация. Върху дънера на едно дърво в гората стояла катерица, но така, че да е скрита от погледа на екскурзианта, намиращ се от другата страна на стъблото. Знаейки за катерицата, човекът се мъчел да я зърне, обикаляйки около дървото, но напразно. Колкото и бързо да се движел, катерицата ловко се премествала така, че между двамата винаги се намирал въпросният дънер. А ето го и метафизическият въпрос, разделил дискутиращите на два лагера: обикаля ли в случая мъжът около катерицата или не? Тъй като привържениците на двата възможни отговора били еднакъв брой и спорът не можел да бъде решен дори чрез гласуване, всички помолили Джеймс да вземе страна в дискусията. И той започнал своята мисия чрез изясняване на смисъла, който може да се вложи в думите „обикаляне около катерицата”.


Ако под „обикаляне” се разбира човекът да се намира най-нап-ред южно от катерицата, а след това - последователно на изток, север, запад и накрая пак на юг от нея, тогава очевидно екскурзиантът обикаля около животното. Но ако „обикаляне” означава човекът да се намира първо срещу лицето на катерицата, после от лявата й страна, зад гърба й, отдясно и отново срещу коремчето й, тогава въпреки движението екскурзиантът не обикаля около ловкия гризач. Направете тази практическа разлика в значението на думите, заради които се препирате, съветва Джеймс и основанието за спора ще изчезне. В този смисъл прагматисткият метод изисква оценката на всяка идея да става с помощта на нейните фактически последствия, поради което е широко разпространено мнението, че той поставя знак за равенство между истинните твърдения и онези, в които на мираме за полезно да вярваме. Ако не можем да открием практи чески значими разлики в идеите си, тогава говорим за едно и също нещо и спорът помежду ни се превръща в надприказване.