КАРЛ ЯСПЕРС
/ 1883 Г. – 1969 Г. /
Роден в Олденбург (Германия) като син на банков директор. По желание на баща си следва най-напред право във Фрайбург / Брисгау и Мюнхен. По това време се установява, че има нелечимо сърдечно и белодробно заболяване, което го принуждава да се пази от всякаква физическа работа по време на целия си живот. 1902 – 1909 г. следва медицина в Берлин, Гьотинген и Хайделберг, завършва с държавен изпит. 1909 – 15 г. научен асистент при психиатричната клиника в Хайделберг. Сприятелява се със социолога Макс Вебер. 1913 г. хабилитиране като психолог при Винделбанд с труда си Обща психопаталогия. 1916 г. извънреден професор по психология в Хайделберг. 1921 г. получава професура по философия в Хайделберг. Към учениците му там се числи и Хана Арент. По време на нацизма Ясперс е подложен на силни репресии заради жена си, която е с еврейски произход. 1937 г. принудително излиза в пенсия. От 1943 г. има забрана за публикуване. След войната Ясперс участва активно в възобновяването на Хайделбергския университет. 1948 г. следва поканата да оглави философската катедра в Базел. 1958 г. получава Наградата за мир на немските книготърговци. На 26 февруари 1969 г. Ясперс умира в Базел.
Ясперс навлиза във философията, като тръгва от психопатологията. В основния си научен труд ( „Обща психопатология” ) с помощта на една методологична систематика издига психопатологията от ЕМПИРИЯТА на клинициста до науноизследователска практика. Теориите се приемат сериозно като теории само в границите на тяхното почерпано от реалността съдържание. Самото цяло, човекът, се изпълва всеки път, когато в теорията се обръщат към него. Психопатологията на Ясперс до голяма степен е просветляване на ЕКЗИСТЕНЦИЯТА. Тя надраства емпиричното установяване на фактите и стига до систематичен проект на възможностите на психиката и до индиректен апел към човешката свобода. Философията му възприема най-главните положения на Кант и Киркегор.
Един от основните въпроси във философията на Ясперс е този за истината. Той кореспондира и с теми свързани с комуникацията, същността на човека „потопен” в нея, възможностите за развитие на науката изобщо. Безспорно проблемът за истината има както своите етични, така и чисто философски измерения. Съществуват различни теории за истината. Всички те се опитват да дадат определение за истината, да посочат критерии за нея, както и да посочат изходи от задължително появяващите се парадокси свързани с тълкуването на тази категория. Според кореспондентната теория истина има тогава, когато познанието съответства на действителността, т.е. кореспондира с нея. Кохерентната теория не ни дава определение за истината, но ни дава критерии за истината. Според нея истинно е всяко изказване, което е съгласувано с предходното знание прието за вярно т.е. отделното знание само по себе си не може да бъде истинно. Прагматистката теория от своя страна поставя знак на равенство между истинните твърдения и онези, в които намираме за полезно да вярваме. По този начин, което и да било твърдение би могло да мине за вярно стига да ни позволява така да предугадим ситуацията, че да можем да се нагодим към нея. Така всяко знание има за основа субективни позиции.
Истината все пак съществува, независимо от усилията на човека да потуши нейния глас. Тя може да хвърля в отчаяние, но може да довежда до дълбоко удовлетворение и да вдъхва смелост. Ясперс си дава сметка, че ние сме разкъсвани от желанието да не приемаме съществуването на истината от една страна и потребността от нейното съществуване от друга. По този начин човек е в непрекъснато колебание. В резултат от лутанията на човека търсещ и бягащ от истината се разкриват трите лица на истината – истината като налично битие, истината като дух и ИСТИНАТА КАТО ЕКЗИСТЕНЦИЯ.
Като отнасяща се до наличното битие истината не притежава сигурност, всеобща валидност или нормативен статут. Всичко саществуващо съществува като наблюдаемо и употребимо. Тази позиция се доближава до прагматистката теория за тълкуване на истината. Като дух истината също не е всеобщо валидна. Тя се схваща като част от самодостатъчно цяло. Това цяло не се опознава в предметни форми. Като екзистенция истината не може да се опознава, защото не може да излиза извън себе си, не може да бъде и нещо опознато. Тази истина може да се самообосновава без да се самопознава, защото дори Аз да бях наясно със себе си, нямаше да мога да се съхраня такъв какъвто съм си ясен по простата причина, че за целта трябва да стана застинало БИТИЕ. Така истината може да се разглежда безусловно, а това е процес на самообосноваване.
Чрез конфликтите ние откриваме специфичен източник на възможна неистина. Ако ли пък се опитваме да преодоляваме тези конфликти като търсим самата истина, не я намираме изобщо, защото даваме предимство на един начин на проява на обхващащото в качеството на същинска истина. Периодично ставаме жертва на предубеждения, абсолютизиращи едно или ДРУГО. Съществуват явления, които — съобразно със значението и свободата на валидното по необходимост разсъдъчно знание — се проявяват като заплаха за всяка истина: изключението и авторитетът. Изключението унищожава чрез своята действителност истината в качеството и на устойчиво валидна.Със своята действителност авторитетът кара да замлъкне всяко обособено истинно битие, което претендира за абсолютна САМОСТОЯТЕЛНОСТ. Всеки, който е постигнал философстването, за когото то е станало действителност не може да се довери на авторитета. Философията проговаря едва там, където знанието мълчи. Ето защо Ясперс определя философстващия като някой, който иска да превърне действителността в зрима, а себе си в действителен.
Екзистенциалният философ К. Ясперс е представител на религиозното направление на етиката на екзистенциализма. Той търси Бога в интуитивното озарение на човека, в разгадаването на шифрите на света”, подчертаващи световна загадка, чиито екзистенциали се разкриват в любовта между хората, в основните ситуации, в които пребивава човек, намекващи за нещо по-висше. Това най-висше може да бъде Бог. Но Богът на Ясперс значително се различава от тзи на официалната католическа теология. Богът на Ясперс е персонално въплъщение, синтезиращо основните екзистенциални преживявания на човека във фундаменталните ситуации на неговия живот.
Подобно на всички екзистенциални философи и етици Ясперс също интерпретира проблема за битието, като го определя в личността и нейната екзистенция. Тази екзистенция обаче помага на човека да разкрие ново разбиране за самото битие, да се открие смисълът на всичко съществуващо, а смисълът на всичко съществуващо може да бъде открито само чрез вярата. Три са средствата, чез които ние опознаваме битието – чрез света, чрез екзитенци-ята, чрез транцеденцията.Науката ни позволява да се ориентираме в света на вещите и явленията, но научното знание е фрагментарно и не ни позволява да „видим” света в неговата тоталност. Истинската същност на човека може да почувстваме само в екзистенцията, но последната е строго индивидуална и се реализира в еднократна специфична ситуация.Свободата показва единствеността и недифинируемостта на екзистенцията. Защото само свободата позволява на екзистенцията да избегне главната си опасност – да бъде овеществена). Екзистенцита е една възможност на човешкото битие да се реализира като свобода, тя е едно постоянно ставане, чиято еднократност е толкова самобитна, че не подлежи на никакви обобщения.
Единственото, което можем да разберем за екзистенциалния характер на човека, се разкрива в граничните ситуации. Последните са тези на ужаса, страха, тревогата и главно на смъртта. Страданието, борбата и смъртта ни позволяват да се разберем по-добре, но това може да стане само чрез екзистенциално озарение, показващо цялата трагичност на човешкото битие. Например смъртта се отнася за всеки един от нас като гранична ситуация не във времето обаче на края на личния живот, както пише Ясперс. Като умирам, аз преживявам смъртта, но не я познавам. Смъртта се познава тогава, когато умира този, с когото аз съм свързан в екзистенциална общност. Това, което се унищожава от смъртта, е явлението, а не самото битие. Като че ли смъртта още веднъж идва да покаже колко важна за Ясперсовата етика е комуникацията.
Но комуникацията или общуването между хората е нещото, чрез което всеки един от нас се превръща в част от някаква общност. За разлика от обществените комуникации екзистенциалните комуникации подчертават ценностната стойност на връзките между хората, избрани от самите тях. Или с други думи Ясперс разкрива сложността на човешкото общуване, чиято деликатност и истинност може да бъде осигурена само от свободата, чрез която общуващите се разкриват един на друг като самобитни и самоценни. Следователно свободата е истинската същност на екзистенциалната комуникация, когато помага човек да разкрие сам себе си, да се покаже, като рискува. Само чрез риска може да се достигне до единение с другите хора и със собствено себеизразяване.
Подобно на другите екзистенциалисти – етици и Ясперс обръща внимание на вярата. Но вярата е елемент, водещ към трансцедентната сфера. Навсякъде около себе си човек разкрива абсолюти и абсолютното, но те са представени във формата на шифри или кодирани знаци, показващи трансцеденцията. Последната не може да бъде обяснена и позната чрез метафизиката на понятията и на разума. Трансцеденцията ни помага екзистенциално да усвоим този свят с наши шифри чрез схващане, интуитивно озарение, осигуряващи моментното разбиране и срещата. Но тази моментна среща е несигурна и още веднъж показва невъзможността на човека за действително единение с висшето. Бог се намира в тази невъзможност за разбиране и тотално единение, в това саморазтваряне на човека във великия шифър на самотата. Но Ясперс не подценява и ролята на разума, тъй като според него екзистенцнята и разумът са достатъчно близки, за да не се противопоставят и да не си противоречат. Екзистенцията не е само озарение на главните екзистенциали – страдание, борба, вина, характерни за граничните ситуации. Разумът профилира своята съдържателност главно в екзистенцията. Една неразумна екзистенция, базираща се на чувства, на преживявания може да подтикне в момент на ситуация към насилие и неистинност. Но главният аргумент на Ясперс идва от друга насока: разумът помага на екзистенцията или на човека като съществуване да се ориентира, за да избегне всеобщото, предопределящото, всичко онова, което има стойност срещу индивидуалността, самобитността. Затова главният проблем на Ясперсовата екзистенциална етика е намирането на истинското човешко съществуване, на истинната екзистенция. Отговорът на Ясперс е почти категоричен: трябва да се намерят степените на възвишаването на човека в ситуацията и чрез мисълта. Всеки човек е необходимо да се заангажира с определена позиция към различните форми на екзистенции, пребиваващи в една или друга ситуация и не трябва да се обвързва трайно само с една възможност. Само по този път човек може да се постави над ситуацията, да се откъсне от нея. Само в това надмогване над ситуацията и състоянията човек остава самобитен и индивидуален, открит за комуникация и отворен за трансцеденция. Така Ясперс отхвърля всеки опит за догматизиране на отговори и решения, които се отнасят до конкретния човек, до екзистенцията, до комуникацията и трансцеденцията.
Екзистенцията е истинна и действителна само като свобода, а свободата е автономия и самозаконодателство. Човек сам себе си избира, но винаги в съгласие със собствената си съвест. Но човешката ограниченост в никакъв случай не бива да се подценява, защото изборът не е абсолютен и не е непогрешим. Бог е главната екзистенция, която изисква нашето приобщаване чрез съвестта и любовта в общуването с другите