Китай – философия далечен изток

Ю Лу – РАЗГОВОРИ НА УЧЕНИЦИ С МЪДРЕЦИ

Като първа определена форма на държавност и на цивилизация в древен Китай се утвърждава Ин (Шан). Всъщност с името Ин наричали държавата Шан джоусци, и то след завладяването на първата. В продъл­жение на няколко века Джоу бил съседна и в отделни периоди съюзна на Шан държава със значително по-ниска степен на развитие на материалната и духовната култура. С гибелта на Ин (Шан) и утвърждаването на империя­та Джоу започва нов период в историята на древен Ки­тай, на древнокитайската цивилизация. Разбира се, този период също е сложен, противоречив, състоящ се от отдел­ни етапи със свои определени качествени характеристики.

Социалните отношения в епохата на Ин (Шан) вече се заменят от една по-бързо еволюирала социално-класова структура, по-бързо развитие на идеологията и възникване на философията на ба­зата на митологичните и религиозни представи, формира­ни в епохата на Ин (Шан) и обогатени в епохата на Джоу. Империята Джоу успяла да просъществува по-дълго време, отколкото държавата Шан. Но започвайки своя възход от XII в. пр. н. е. и господствувайки до III в. пр. н. е., империята Джоу, която усъвършенствувала модела на инската държавност, заедно с това под ударите на вът­решните и междуособните борби сред отделните царства постепенно отслабвала, за да отстъпи място на империята Цин. Империята Цин, чийто основател Цин, или Хуан, се гот­вел да постигне безсмъртие с помощта на прочутата древ-нокитайска медицина, а неговият род да управлява хиля­долетия, просъществувала само няколко века, за да от­стъпи място на империята Хан – III в.пр.н.е. – II-III в.от н.е., когато окончателно изкристализирват и се ут­върждават устоите на китайската народност, държава, матермална и духовна култура, когато процъфтява възникналата от времената на Джоу древнокитайска философия с основните си течения и школи.

Безспорна е изключителната роля на лидера в пертюда на възникването на първите държави, така наречените „протодържави”. Безспорна е също така тенденцията на неговата сакрализация, обожествявапе, изтъкване ролята на неговия род, клан. И в периода на Западен Джоу продължава сакрализа-цията на вана, приета като традиция от Ин (Шан). И тук тази традиция оказва определено влияние върху структурата на властта. Според дошлите до нас данни от втората четвърт на IX в. пр. н. е. водните пространства, горите и пасищата били вече държавна собственост, подчиняваща се на т. нар. „надзиратели на земята”. Макар и още под влияние на религиозноидеологическите представи, джоуските ванове разделили огромната за оная епоха държава, обединила множество царства, на пет на­селения, начело на които стояли поставени от вана длъж­ностни лица, т. нар. „чжухоу”. След вана, или Сина на небето, неговите наместници в главните поселения чжухоу или гунове по йерархическата стълба на джоуската държава идвали т. нар. „велики мъже” – сановници или дафу, които били „глави на аристократическите патронимии и имали своя територия, своя войска и голямо количество роби. Те се разпореждали с огромно стопанство, базиращо се на съвместната обработка на „обществените полета” от общинниците и вземали различни данъци от общините.

Вановете, тези т. нар. „синове на небето”, загубили своята икономическа и политическа сила. Все по­чести били явленията на неподчинение от страна на чжу­хоу. Последните не само престанали да спазват своите за­дължения спрямо вана, но постепенно излизали от рамки­те на установените им политически функции. Постепенно централният дом на вана започнал да отслабва за сметка на усилване на периферните домове на различните подчинени царства. Разбира се, този период на силни брожения, на раз­местване на социално-класовите пластове водели и до разрушаване на старите възгледи, старите религиозни представи. Това бил много важен, преломен по своето историческо значение етап, завършил сустановяване на централизирана бюрократическа империя Цин-Хан, заложила основите на тази китайска държава, която след това без забележими функционални и структурни промени просъществувала повече от две хиляди години. Утвърждаване на стоково-паричните отношения върху основата на утвърждаващата се официално ча­стна собственост. Възникване на силно съсловие на тър­говците. Възникване на металните пари. Пазарът става главен регулатор на взаимоотношенията между обществе­ните класи заедно с данъците и арендата. Появява се лих-варството. Градът със своите отделили се от земеделието занаяти и търговия става главно средище на древнокитайската цивилизация. Утвърждаващият се, макар и в специфични форми, класов робовладелчески строй, подобен на този в антична Гърция и Рим, ни дава основание да гово­рим за окончателното изкристализираме на древнокитай-ската цивилизация като класова цивилизация. С обособяването на философията от религията и митологията върху-базата на натрупания практически опит и естественонаучен материал древната цивилизация на Китай постигнала свое­то рационално самопознание. При това още тук можем да отбележим, че в своята обособеност и представа като цен­трална държава на земята цивилизацията на древен Китай създава една философия, в много отношения обърната имен­но „навътре”, в тьрсенето на основанията за своето самопреобразуване въз основа на една интуитивно уловена представа за хармонията в света.

Древнокитайските общини съществували в рамките на патронимията Дзун или Дзун Дзу, която обединявала от пе-колкостотин до хиляди големи семейства, принадлежащи на една родствена група. Всички тези семейства живеели компактно, заемайки понякога няколко селища – ли (об­щини). Членовете на патронимията се делели на две въз­растови групи: фу-сюн (бащи и старши братя) и дзъ-ди (синове – младши братя). Представители на първата гру­па като правило били главно големите семейства, а към втората група се отнасяло всичкото младо население на патронимията. Главата на голямото семейство, явявайки се едноличен собственик на цялото семейно имущество, се ползувал с неограничени права и авторитет сред своите многочислени потомци. Всички представители на втората възрастова група били задължени да почитат „бащите н старшите братя” от своята патроннмпя. „Синовете и мла­дите братя” на първо време след създаване на своите мал­ки семейства оставали да живеят в състава на голямото семейство, а по-нататък те се „отделяли”, образувайки страничните линии на патронимията, т. нар. „сяо цзун” (малък род). И в древнокитайската община, както и в другите древ­ни патриархални общини, господствувало правото на първородния син от първата или старшата жена. По силата на това право именно той наследявал ранга и длъжността на бащата, докато младшите му братя от същата майка заемали по-ниски рангове и длъжности. На свой ред си­новете от другите жени, образуващи т. нар. странични ли­нии, често били лишавани от всякакви права и попадали в положението на обикновени хора.

Древнокитайската община от епохата на Ин (Шан) и Джоу не би била разбрана, нито пък бихме дали пълен отговор за социално-политическия строй на древнокитайското общество, ако не разгледаме въпроса за т. нар. квадратни поля (тян). И тогава слой след слой постепенно се появили различните -прослойки на аристокрацията, така наречените гуни, цини, дафу, ши или десет следващи един след друг рангове: ван, гун, дафу, ши, дзао, юй, ли, ляо, пу, тай.

В единство с материалната култура, духовната култура на древнокитайското общество се излива като един непрекъснат поток, чието начало се губи някъде около 10 000 г. пр. н. е. Главно огнище на тази култура е, как­то видяхме, долината на р. Хуанхъ и нейните притоци. Имен­но природата с нейното многообразие, с нейните могъщи сили и чудесни тайни, пълноводието и разливането на Ху­анхъ през юли – август и борбата на древния китаец с те­зи сили определят и характера на първите митове на тази култура. И още нещо е особено важно за митологията на древен Китай в единство с цялата духовна култура на тази страна – нейното твърде ранно канонизиране, рацио­нализиране н придаване на характер на реалност с на­пълно определено историческо минало. Така измислиците за легендарните прародители на човечеството изобщо и конкретно на древния китаец придобиват черти на дей­ствително състояли се исторически събития, а самите ле­гендарни персонажи се представят за действително живели велики императори. Така стои въпросът за първите пет ле­гендарни императори на Китай – Хуанди – Жълтият импе­ратор, неговия внук Гао Ян, Яо, Шун и Юй, всеки един от които се свързвал с една от петте стихии – земя, дърво, огън, метал и вода. От тази петорка за идеални управите­ли на древността са обявени от конфуцианския канон Яо, Шун и Юй.

Митовете, преплетени с реалност, се описват в древни­те свещени книги на Китай „И Дзин” („Книга на проме­ните”), „Шъ Дзин” („Книга на песните”) „Шу Дзин” („Книга на историята, на документите”) „Лун юй”, „Ле дзъ”, „Джуан дзъ” и особено в древния трактат „Шан хай Дзин” („Книга на планините и моретата”) – IV – II в. пр. н. е.

Така например инците (шанцит) считали за свой тотем лястовицата, а племената ся – змията. По-късно тези тотеми се трансформирали в образа на птицата фен хуан, която станала символ на господар­ката, а змията в образа на дракона – символ на гос­подаря.

Както и при другите народи, и древните китайци съз­дали своя мит за хаоса (хуан тун), който бил безформена маса. Според една от версиите на този мит небето и земята (светлината и мракът) се съдържали в хаоса, както белтъкът и жълтъкът в кокошето яйце. И тогава се появил Пан Гу. По-точно започнал да се оформя. А с него ставал и се оформял и целият действителен свят. В този мит ние виждаме сравняването на Космоса с човека и от­тук интуитивно раждането на Пан Гу е раждане на явле­нията на оформената природа. Интересно е, че при смърт­та на Пан Гу, който живял много дълго, неговото тяло се разпада, давайки началото на различните природни явления – планини и гори, дървета и треви. Според този мит хората са произлезли от паразитите по тялото на Пан Гу.

Но докато Пан Гу е пасивен създател на света, т. е. светът се създава заедно с неговото израстване и се офор­мя окончателно след смъртта на космическия гигант, то Нюй Ва, като митическа прародителка, съществувала под образа на полузмия-получовек е активна създателка на всички неща и хора. Тя направила хората от льос и глина (на които била така богата долината на Хуанхъ).

Значително по-развит и по-разпространен бил митът за Фу Си. Като културен герой и прадед на древните китай­ци, представен под образа на човекоптица, Фу Си научил първите хора на лов и риболов, на умение да си приготвят храна и огън и т. н. По-късно Фу Си се представя в брачен съюз с Нюй Ва, което показва, че вероятно те са били тотеми и божества на различни племена, обединени от племенен съюз при образуване на по-могъщи племеннокултурни общности.

В „Шу Дзин” се разказва как след потоп императорът на­редил на своя главен чиновник Гун да встъпи в борба със стихията. Но колкото и да се мъчел Гун десетилетия, во­дата не отстъпвала. И тогава с водната стихия започнал да се бори Юй – неговият син. Преданията разказват как Юй с помощта на диги и язове, на отводнителни канали в най-различни местности успял да победи водата. Използу­вайки свойствата на различни почви и особеностите на ланд­шафта на долината на Хуанхъ, Юй създал сложна система от иригационни съоръжения. В този мит виждаме героя в качествено нова историческа степен. В образа на великия Юй виждаме персонификация на многовековния тежък труд на-китайските древни земеделци с постоянните навод­нения на солените реки, особено на Хуанхъ. Този се пред­ставя пред нас като умен земеделец, който опознал зако­ните на природата, свойствата на отделните почви и земни пластове, овладява водната стихия, без да насилва приро­дата.

Интересен е митът за прославения първопредтеча Хуанди – Жълтият император. Тъй като се появил хитрият разбойник Чию, племето на Хуанди трябвало да се нами­ра постоянно в бойна готовност. Вождът подготвял младе­жите по военно дело в свободното от работа време. Пред решителния бой, както разказва митът, Чию, който бил и магьосник, покрил цялата земя с мъгла. Хуанди и негови­те войници се заблудили. Но тогава вождът „измислил ин­струмент, който и в мъглата показвал всякога една посо­ка – колесница, която сама се движела на юг. Това бил компасът. За първи път той се споменава в мита за борбата на Хуанди с Чию. И до днес компасът в Китай се казва „стрелка, показваща на юг”. Тъй като в китайския ком­пас стрелката винаги показва южна посока, а не север­на.

Разкъсаните първоначално образи на митологията на отделните древнокнтайски племена и племенни групи по­степенно се слагали в единна система, за което способству­вало развитието на натурфилософските представи н кон­кретно различните класификационни системи по петте сти­хии. Под нейното влияние четиричленният модел на све­та, се превръща в петчленен, съответствуващ на петте ори­ентири в пространството (четирите страни на света + сре­дата или центъра), върховният небесен господар се осъз­нава сега вече като божество на центъра. Както названието „Поднебесната империя”, така и соб­ственото китайско име на Китай – Джун-го, означават империя, която се разпростирала в центъра на земята под небето, или просто царство в средата на света. Според древните китайски митове столицата на това царство се намира в неговия център. И древните китайски императори се стараели техните столици действително да се разпола­гат в един въображаем център. В тези столици в условия­та на древнокитайската цивилизация на различните й пе­риоди постоянно се съоръжавал „олтар на слънцето” и „зала на съдбите” – на небесната, земната и човешката съдба. „Олтарът на слънцето бил квадратен хълм, представляващ пространството, тъй като земята и пространството пред­ставлявали от китайците като квадрат. Върхът му бил покрит с жълта пръст, тъй като жълтият цвят бил цветът на центъра. Четирите страни на хълма били обърнати към четирите страни на света и били боядисани с червено (юг), със зелено (изток), с бяло (запад) и с черно (север). Когато императорът предоставял на княза власт над някакво владение, князът вземал от хълма буца пръст – червена, зелена, бяла или черна в зависимост от тази част на све­та, където било разположено неговото владение.

Според тази отвеждаща в митологията и ранното есте­ствено наивно мислене представа за петте стихии и двете противоположности съществували „пет класа животни – с броня, люспи, покрити с пера, покрити с кожа, покрити с мъх и намиращи се в раковина; пет органи на сетивата – очи, език, уста, нос и уши; пет страсти – гняв, радост, желание, скръб, страх; пет музикални ноти – до, ре, ми, фа, сол; и пет основни числа — 5, 6, 7, 8, 9. На свой ред основните функции на действителността, небето, което сим­волизирало, разбира се, не само атмосферата, а целия свят, могъщия и тайнствен Космос, и представлявало активното начало Ян, притежавало нечетните числа от 1 до 9, а на земята, пасивното начало Ин, се приписвали четните числа от 2 до 10.

Както цялата история на древнокитайската цивилизация, така и историята на духовната култура на древен Китай, и конкретно на неговото изкуство, се дели на два големи периода – древния класически пероид, обхващащ времето от XII в.пр.н.е. до III в.пр.н.е., т. е. времето на цивилизацията Ин и Джоу, и от III в.пр.н.е. до III в.от н.е., т. нар. античен период на Китай, обхващащ вре­мето на големите централизирани империи Цин и Хан, ко­гато разцъфтялото в периода на класиката изкуство окон­чателно се утвърждава със своите главни мотиви и тенденции. Замяната на каменните оръдия на труда с железни би­ло голяма крачка в развитието на земеделието, занаятите, навиигационните съоръжения, търговията, градовете. Възникнали металическите пари. През VII в. пр. н. е. бил създаден първият китайски лунно-слънчев календар, според който годината имала 366 дни. Няколко века по-късно бил създаден и звезден каталог. Географията на земята и небето вече говорела за овладяването на земното пространство.

С помощта на първата система, наречена на името на своя главен строител Дженцюй, се оросявали око­ло 162 000 хектара полета. Другата оросителна система, която действува и до днес, напоявала около 200 000 хектара полета. Китай е дал на човечеството няколко чудеса, като хартията, компаса, барута, коприната и разбира се, порцелана. Порцеланът, това забележително постижение на китайската мисъл и дело, става известен на европейци­те през XII в. по време на кръстоносните походи, а него­вият секрет разгадай едва през XVIII в., докато в древен Китай той се създава още през III—VII в.пр.н.е.

В „Шу Дзин” („Книга на преданията”) се разказ­ва, че бил създаден през средата на I хилядолетие пр.н.е. слънчево-лунен календар, според който годината се състоя­ла от три стотици дни, шест декади и шест дна (равно на 366). Инцп и джуосци използували системния комплекс Ган-чжи – Стъблото и клоните, състоящ се от десетична и дванадесетична система на цикличните знаци за обозна­чаване на различните периоди от времето. Две забележи­телни произведения на математическия гений на древния китаец „Джоуби Суандзин” („Книга за изчисленията с по­мощта на бамбуков прът”) и „Чзючжан сауншу” (Матема­тика в девет книги). Ако в първия астрономо-математически трактат се обобщавала една практика на изчисления времената на годината въз основа на наблюдение на дви­жението на звездите, то във втория са правели изводи от моговековната работа на древнокитайските математици.

Още в „Книгата на преданията” се споменава, че по по­явата на вечерния хоризонт на четирите съзвездия Хидра, Скорпион, Водолей и Плея­дите се определяло идването на пролетното рав­ноденствие, лятното слънцестоене, есенното равноденствие и зимното слънцестоене. Слоред „Джоу ли” („Джоуските обреди”) в двора на ин-ските н джоуските ванове имало специални групи чинов­ници, които се занимавали с описване движението на не­бето. От онова време са дошли много записи за метеори­ти и комети. „В летописа „Чунцю” („Пролет и есен”) на­пример се говори за навлизането на комета в областта на Полярната звезда през 611 г.пр.н.е. Както потвържда­ват съвременните астрономи, това било най-ранната запи­ска за кометата Гилей. От сведенията от онова време се вижда, че в древен Китай редовно се водели наблюдения и се записвали слънчевите затъмнения от 2000 г.пр.н.е. до н.е. Оттам става ясно, че древните китайци били открили водния и слънчевия часовник, с чиято помощ се определяли времето на годината, месеците н дните. Както смятат специалистите, тук за първи път в историята на науката се различавали положителните и отрицателните количества, като първите се наричали „чен” и се изобразявали с червен цвят, а отрицателните се наричали „фун” и се изобразявали с черно. Откритието на отрицателните количества и пра­вилата за операции над тях представлява крупно дости­жение на китайските учени, живели преди 2000 и повече години.

В анализа на химическите явления в древнокитайската наука виждаме присъствието н ролята на няколко от основните категории – дао, ян и ин. Дао в много отношения е съзвучно с онези начала на света, които в тази епоха издига древногръцката философска мисъл – водата на Талес, апейрона Анаксимандър, логоса на Хераклит. Както в древногръц­ката философия качеството на нещата се определя от ком­бинацията на такива противоположни елементи, като сухост – влажност, студено – горещо, така и дао като все­общо определение на нещата носи в себе си двете начал­ни и противоположни по свойства сили ин и ян. Още към Х в.пр.н.е. започва да се изгражда една универсална схема за строежа, структурата и произхода на всички неща в за­висимост от съчетанията на силите ин и ян в тях. Тази схема във всеки случай е установена към V—III в.пр.н.е., когато разцъфтяват основните философски школи и се полагат великите начала на древнокитайската философия.

Така, ако обозначим според традицията, отвеждаща към „И Дзин” („Книга на промените”), силите ян и ин съответно, с права и прекъсната линия, то при техните съчетания по двойки могат да се получат следните четири комбинации: 1, 2, 3, 4. Първата комбинация (два пъти ин) означава луна, студ; втората (ин и ян) е днев­ната светлина; третата (ян и ин) – нощта; четвъртата (два пъти ян) – слънце. Ако по-нататък вземем комбинации от три линии, т. е. по-сложни и противоречиви неща, ще получим нови съчетания: 1) (съответно три ян) ще означава небето; 2) (ян – ин – ян) – огъня; 3) (два пъти ин и ян) – гръмотевицата; 4) (два пъти ян и ин) – вятъра; 5) (ин, ян н ин) – водата в реките, дъжда, облаците; 6) (ян и два пъти ин) – плани­ните, и накрая 7) (три пъти ин) – земята. Така можем да правим безброй комбинации и да обясняваме с помощ­та на силите ин и ян и техните съчетания свойствата на по­чти всички неща в света. Верен ли е този модел за света? В най-общи черти безспорно верен и в това си качество той е методологически ключ за по-нататъшно познание – ин и ян са противоположности, но не абсолютни противо­положности между определени същности, а противополож­ности вътре в една същност, една основа. И в този смисъл учението, за ин и ян по свой специфичен начин обогатява представата ни за диалектиката.

Ако древните китайски алхими­ци отдават своите сили в търсене на философски камък на дълголетието такава била главната поръчка на Цин Шихуан към тях, то европейските средновековни алхими­ци посвещават всичките си усилия в търсене на философ­ски камък за получаване на злато и други скъпоценности. Химическото производство на древен Китай далече преди това на стара Европа постига своите забележителни резултати. 521 г.пр.н.е. е отлята първата метална монета. По пътя на химическото производство китайците създават хартията през I в.пр.н.е. На Цай Лун вероятно човече­ството дължи откриването на хартията. В Европа производството на хартия, проникнало чрез араби­те, започнало във Френските Пиренеи през 1189 година.

Както, в химията, така и в медицината на древен Китай учението за ин и ян и за петте първоелемента заема ос­новно място. Така учението за петте вътрешни органа – сърцето, белите дробове, черния дроб, бъбреците, стома­ха – се основавало на учението за петте първоелемента – вода, земя, огън, дърво и метал. Удивлява много рано уловеният единен ритъм на човеш­кия организъм и ритъма на природата, на Космоса. В „Книгата за вътрешните болести” („Хуанди нейцзин”) се казва например: „Смяната на времената на годината и из­менението на силите ин и ян се явява основа на живота на всички същества”. Затова и основен принцип на лечението било изискването да се спазва естественият закон и да се регулира отношението между силите ин и ян в орга­низма. Върху тази основа именно се изграждала и прак­тиката на древнокитайската медицина – притискане на го­ряща трева, масаж и иглотерапия. Развитието на древната медицина в Китай довело и до развитие на фармакологията. Така през годините на вто­рата Ханска династия (25 – 220 г.) била написана книгата „Бен Цао”, която представлява първият труд по фармакология. Подобна на нея е и „Бен Цао Ган Му”, в която са посочени 1892 лекарствени средства, взети от трите царства на природата и се обосновава принципът на лечение от природна гледна точка. За съжаление под въздействието на конфуцианския канон, забраняващ употребата на ножа за разрязване на тяло, била забранена аутопсията на трупове и затова хирургията в древната китайска медици­на имала слабо приложение.

Силна и интересна, логически свързана с цялата система на духовната култура и философия на древен Китай, е традиционната линия на разби­рането на човека и неговото отношение към света – земята и небето (Космоса). Ако за древния грък първият предмет на философствуване е Космосът, с неговите загадъчни сили и стихии, и от разбирането на Космоса – извеждане на основания­та за разглеждане на човека, на неговата същност и цели, а за древния индиец Космосът, Вселената, силно психологизиран, уподобен на човека е само друго битие на чове­ка в неговите гигантски измерения и той трябва само да открие своите висши цели в него, стремейки се към край­ния, абсолютния покой, то за древния китаец природната и социалната дадености на човека, изграждащи неговата същност, са били нещо безспорно, изходно, онова, което го е сродявало с обществото и природата. Разбира се, в тази представа доминиращата е природата, част от която е и обществото, но те са само условия, страна не на „нещо в себе си”, а на „нещо за човека”, което трябва да му помогне да разбере какво той трябва да прави в този свят.

В „Джун юн” ние намираме и отговора на въпроса, не само как се мени светът по силата на натрупвания на ин и ян, но и от какво се състои той, каква е вещест­вената форма на материята. В своята традиция китайска­та духовна култура и особено философия стига до идеята за „ци” – саморазвиващата се материя. „Отначало между небето н земята имало само „ци”, състоящо се от меко ин и твърдо ян. Търкането на частиците ци при не­говото движение довело до ускоряване на това движение и образуване на уплътнения и сгъстявания, при които зе­мята се оказала в средата. Чистите и тънки частици ци се превърнали в небе, образували слънцето, луната, а така също звездите. „Когато всички ци са чисти, те са проницаеми, когато са тъмни, те са непроницаеми, когато чистотата достигне предела – това е шен (духовната същност)”. Наред с другите велики книги на древнокитайското общество, наложили неотразим отпечатък върху „маниера да възприема света”, „Книгата на промените” („И Дзин”) без­спорно играе водеща роля. Тя е не само най-древната от всички, но и най-силно и цялостно въздействувала върху философската древнокитайска мисъл. Тук, в 8-те триграми н 64-те хексаграми, представени от първите и непрекъснати линии на ян и ин, виждаме за пръв път опит да се определи заобикалящият свят и в многообразието на формите в пространството и времето да се формулира принципът на движението като основа на всич­ки изменения.

На първо място сред тези традиционни черти стои без­спорно разбирането на единството на човека със света – земята и небето (Космоса, Вселената), и единството му със социалните групи и общности – семейството, рода. племенната и народностна общност. За древния китаец не съ­ществува мъчителният въпрос – кое е по-напред и кое после, земята, небето или човекът, общото или единично­то. Те съществуват едновременно като дадености.

Според останалите писмени паметници може определено да се твърди, че древнокитайската философия, без да се е отделила окончателно от останалите форми на духовно усвояване на света – морал, изкуство – се утвържда­ва в края на VII и VI в.пр.н.е., т. е. периода на Чун-цю (Пролет и есен), но истински разцъфтява в по-късни­те векове – V – III в.пр.н.е. Именно тогава живеят и работят класиците на древнокитайската философия – Лао Дзъ и Конфуций, Мо Дзъ и Мен Дзъ, Джуан Дзъ и Ханфей Дзъ, Янчжу. Това са и най-високите върхове на древнокитайската философска мисъл.

Четиримата велики представители на двете основни философски течения на древен Китай – Лао Дзъ и Джуан Дзъ, Конфуцнй и Мен Дзъ – даоизмът и конфуцианство. Именно чрез даоизма (учението за дао) и конфуциан­ството древнокитайската духовна култура оказва своето въздействие върху далекоизточните култури – от Монголия и Тибет до Япония и заедно с будизма, джайнизма, брахманизма и нндуизма изгражда скелета на източната духовна традиция. Тук особено в даоизма липсват ясните семантични опозиции на използуваните понятия и термини, противопоставянето на общото и единичното, голямото и малкото, материалното и идеал­ното.

Според сведенията на Съма Тан – историограф от II в.пр.н.е. – са съществували шест философски школи – натурфилософи (инянцзя); конфуцианци (жуцзя); моисти (моцзя); диалектици-софисти (минцзя – школата на имената); легисти или законници (фацзя) и даоисти (даодъцзя).