Конфуций


Кун Фу Дзъ ( Конфуций ) и Конфуцианство
/ около 551 г.пр.н.е. - 479 г.пр.н.е. /

Конфуций - Добрият път

ИЗТЕГЛИ

Конфуций (Кун Дзъ) е историческа лнчност, роден в градчето Чу; царство Лу. Останал на 2 години сирак, Конфуций израства в бедни условия, но благодарение на своя ум и золя си пробива път н на 51 година е назначен за управител на обществените дела и накрая министър на правосъдието. Оставя много ученици и грандиозно учение, което след известни изпитания през Цинската епоха за векове става господствуващо философско учение в Китай. През 30-те години на нашия век още можело да се види обикновения гроб на най-великия от древнокитайските мислители близо до градчето Чу.


На перото на Конфуций се приписват много произведения и коментари, но до наши дни са се запазили неговите притчи, афоризми, анекдоти, събрани в книгата „Лун юн” (Беседи и съждения). Несъмнено „Лун юй" не е свободен и от по-късни наслагвания на идеи от последователите на Конфуций. Конфуций приема основните философски категории от предишните епохи, които са така характерни за даоизма, като дао (път, закон, същност и т. н.), де (проява, реализация на дао множество активни форми), а така също и категориите небе, земя (природа), съдба, но влага свое съдържание и прави своя интерпретация. В конфуцианството почти отсъстват гносеологически възгледи.


Отсъства разглеждането на дао като универсален път - поток, като всеобщ закон, начало и основание на всички неща. То е изпълнено със социално съдържание. Дао вече е нравствен път, морален закон, който трябва да спазва човекът в своя живот. Плащайки силно данък на традицията и митологията, макар че сам прави много за нейното рационализиране и историцизиране, Конфуций смята, че дао на държавата представлява една „тайнствена сила”, чието действие се проявява посредством волята на небето, съдбата (мин). Това, дали тази тайнствена сила ще се прояви или ще изчезне, е съдба. Дао действува особено концентрирано посредством върховните управители. Затова в „Лун юй”, а и в други произведения, приписвани на конфуцианския закон възхищенията на Конфуций от великите древни царе Яо, Шун и др. Великият идеален цар на древността според Конфуций се проявява като цялостен, носител на дао. С преклонението пред древността, пред тайнствените сили, които тя съдържа, се обясняват и възгледите на Конфуций за музиката и церемониала (етикета, ритуалите).


Спецификата на конфуцианството се разкрива от т. нар. четири начала - хуманност (жен), справедливост (и), етикет (ли) и ум или знание (джи). Всички тези морални качества се проявяват като черти на „благородния мъж”. За да стане „благороден мъж", необходимо е всеки според Конфуций да бъде хуманен, вежлив, почтителен, справедлив. Идеалът на Конфуций за „благородния мъж" (дзюн дзъ), който следва „повелята на небето" (съдбата), е тясно свързан с неговия идеал за управлението на обществото. Живеейки и проповядвайки в размирно време, Конфуций, както и много негови съвременници, жадува за спокойствие и ред в държавата. Но за това всеки трябва да спазва своите задължения. Според сложилите се от дълбоката древност традиции управителят трябва да бъде управител, т. е. да отговаря на представата за идеалния управител, поданикът - поданик, бащата – баща, синът - син. Всяко отклонение трябвало да се наказва, да се изправя и поставя в рамките на утвърденото, за да отговаря на реалността. В „Лун юй” се казва неведнъж „Да управляващ - значи да изправяш”.


Централна категория в учението на Конфуций се явява хуманността, или по-конкретно отношението между хората – жен. На въпроса на учениците си какво представлява жен, Конфуций отговаря: „Това, което не желаеш за себе си, това не прави и на хората”. При това Конфуций издига този императив не само за еднократно поведение, а като принцип на поведение за цял живот. „Волята на небето” (мин) определя съдбата на всяко явление, на всеки човек. Жен (хуманността) като основем закон в поведението па всеки човек определя както развитието на света, така и принципа на самоусъвършенствуването на всяка личност. Стремежът към жен е постоянна борба за победа над личното и утвърждаване на нравствения закон. „Жен - както заявява Конфуций — е в преодоляването на личното (победата над себе си) и възвръщането към ли (нормите на поведение).”


Другото основно понятие, чрез което се разгръща в действие учението на Конфуций, е ли. Подобно на жен и то е многозначно. Ли представлява конкретно въплъщение на жен, метод за неговото осъществяване. Ако човек е лишен от жен, то за какво е ли!? Който иска да постигне жен, т. е. хуманност, трябва да спазва изискванията на ли, т. е. етикета. Това означава, че „не може да гледаш, слушаш, говориш и постъпваш въпреки ли”. На по-ниско равнище според Конфуций се проявяват цяла редица явления и качества, отразени в понятията и - справедливост, дълг; син - вярност, искреност. Наличието на тези качества постоянно отличават „благородния мъж” (дзюн дзн) от варварина, необразозания (сяожен). Трябва да се подчертае, че посочваната от Конфуцнй необходимост от знание, образованост се свеждала до овладяване на пропагандираните от неговото учение устои, принципи, критерии за възприемане на музиката, занимания с поезия и спазване на церемониала - „Ако ти не учиш „Ши Дзин”, с тебе няма за какво да се разговаря... ако ти не изучаваш етикет, ти няма да имаш устои”. Тази система от нравствени норми, чието спазване Конфуций и неговите последователи смятали за важно условие за съхраняване устоите на държавата., била наречена система на „петте постоянства на човешката природа”. Разбира се заимствана от петте елемента и петте стихии. Така жен изразявал стихията на дървото и въорще всички растения, ли - на огъня, син - на земята, и - на метала, джи - на водата.


Това учение получило своето „второ дихание” в делото на Мен Дзъ, родил се и живял повече от столетие след смъртта на Учителя – 372 - 289 г.пр.н.е. В историята на древнокитайската философия Мен Дзъ изиграва почти същата роля за спазване, защита и развитие идеите на Конфуций, каквато изиграва Платон по отношение на Сократ за древногръцката и европейската философска традиция. Сам Мен Дзъ неведнъж отбелязва, че на него се била паднала велика мисия - да защити учението на Конфуций и да продължи неговото дело. И Мен Дзъ решително воювал срещу Мо Дзъ и Янчжу, които критикували конфуцианските възгледи. Важно място в неговата система от възгледи заема понятието тян (небе). Всичко в света според него се осъществява благодарение действието на небето и неговата воля, защото то е висш образец на нравственото съвършенство. И задължение на човека е да следва този образец, за да постига високи нравствени качества. Съвкупността от тези качества Мен Дзъ определял като чен - „истина” или „искреност”. Според него за човека е голяма радост, ако открие в своите постъпки и дела съответствие с чен.


Истинска основа на учението на Мен Дзъ е син - буквално „сърце”, а в по-широк смисъл — душа, дух, ум, орган на мисленето на човека. „Гун Дудзъ попитал: „Ако всички хора са еднакви (по вродена природа), то защо едни стават велики, а други - простолюдни (малки хора). Мен Дзъ отговорил: „Който следва великото в организма, той става велик човек, а който следва малкото в организма, той става простолюден”. Тогава последвал въпрос: „Ако всички хора са еднакви, то защо едни следват великото в организма, а. другите малкото?” Мен Дзъ отговорил: „Органите на слуха и зрението са лишени от способността да мислят... Сърцето, това е орган на мисленето.” То размишлява за принципите (на явленията и нещата) и ги постига, (сетивните органи) не размишляват и затова не постигат. Всичко това ни е дадено от небето. Който преди всичко установява в себе си великото, на него малкото не може да му нанесе вреда. Само в такъв случай се осъществява създаването на великия човек.


Според Мен Дзъ син е източник и ръководно начало на четирите етически основи на човешката природа. Както се вижда, тези четири начала са вродени и предварително обуславят създаването на великия или малкия човек, трябва само да ги предпазваш от различните вредни и лоши влияния отвън в процеса на живота. Предпазването от лоши влияния означава добрата по рождение природа да се отразява в принципите на конфуцианския канон. „Човек има четири начала, те са подобни на четирите крайници на тялото. Който притежава четири начала и говори, че не може да твори добро, той губи сам себе си. При наличието в нас на четири начала трябва да знаят, че те следва да се развиват и обогатяват също така, както току-що пламналият огън и пробиващият извор. Ако можем да обогатим четирите начала, то то ще бъде достатъчно за защита на целия свят в пределите на четирите морета. Ако не ги обогатяваме, то те няма да бъдат достатъчни и за служене на родителите.”

Моизъм

Школата на моистите (модзя) била една от най-организираните и интересните в историята на философията на древен Китай. Един от най-ярките и оригинални мислители бил безспорно нейният създател и патрон Мо Дзъ (Моди). Роден в годината на смъртта на Конфуций - 479 г. пр.н.е., Мо Дзъ проживял дълъг живот - до 381 г. пр. н. е. Според, историческите свидетелства той бил не само велик мислител, но и блестящ оратор и дипломат. Може да се предполага, че съществуването на школа от многобройни ученици на Мо Дзъ се крепяло главно на авторитета на учителя, наричан Дзъ Мо-цзъ (Учителя на учителите Мо). Мо Дзъ критикувал последователно всички пунктове на учението на Конфуций. Особено силна и аргументирана била неговата критика на учението ли - ритуал. Обявявайки се за социална справедливост Мо Дзъ критикува разхищенията на вановете, гуновете и дафу за пищните ритуали, докато народът в същото време мизерствал. Обявявайки се за едно рационално управление на обществото.


Мо Дзъ проповядвал всеки да се занимава с тази работа, за която е способен. Способностите се определят не по наследство и приближеност, а по показаните знания и умения. Моистите разработили и обосновали трите пътища за познание на обективно съществуващите неща. Това били знание, постигано на доверие, сетивно познание и рационално познание, или с техния език: 1) вен джи (знание, възприемано от други хора); 2) цин джи (знание, получено по пътя на наблюдението); и 3) шо джи (знание, получено от дейността на нашето мислене). Главна роля тук се отреждала на знанието, постигнато по пътя на мисленето. „Разумът, разглеждайки нещата в понятия, прави нашите знания отчетливи и ясни.” За целите на познанието моистите разработили категорията „фа”, която отразявала диалектическия процес на образуване на понятията. Тя била своеобразен метод за образуване на пови понятия. Тази категория имала три елемента, които съответно означавали: представа, образ (и), порядък (гуи) и кръг или рамка за измерване (юан). Да се постигне вярно познание за нещата според моистите означавало да ге изработят правилни понятия - „имена". „Без път човекът не може да извърши пътешествие.” Без правилни понятия (имена) човекът не може да познае нещата.


Моистите имат заслуга, че разработили и три вида понятия (имена), които днес бихме могли да определим като общи, особени и единични. Или с техния език: 1) да мин - всеобщо име; 2) дей мин - родово име, 3) си мин - частно име. Частното име е граница в обозначаване на действителността, т. е. това е нещото в неговата индивидуална качествена определеност. Трите вида понятия имали значение за разграничаване на съществуване в нещата тъждество и различие - тун и и. Според тях съществуват четири вида тъждества: 1) дзун тун — тъждество по съдържание; 2) ти тун — тъждество по форма; 3) хе тун — тъждество в пространството; 4) лей тун - тъждество във времето. Моистите предлагат седем вида логически съждения: 1) хо - познание на частите чрез разбирането на цялото; с други думи, движение от общото към единичното - дедукция; 2) цзя - предположение за това, което още го няма, т. е. хипотеза; 3) сяо - обобщаване на сетивните данни и получаване на общ извод, т. е. индукция; 4) би - познание на нещата чрез сравнение едно с друго. т. е. аналогия; 5) моу - постигане на истината посредством съпоставяне на различни понятия и съждения - верификация; 6) юан - да се върви по известни пътища на познанието, да се следват определени образци; 7) тун - познание на неизвестното по аналогия с известното – прогноза.

Легизъм

Началото на зараждането на философската школа на легиетите (фадзя) се свързва с името на Дзъ Чан, управляващ царство Джен в края на V в.пр.н.е. Именно Дзъ Чан наредил да се излее бронзова плоча с текст на наказания за едни или други престъпления или отклонения от наредбите на държавния глава. Истинското развитие обаче на легизма започва с теоретическата и практическата дейност на Шан Ян (390 - 338 г.пр.н.е.) Легистите били не само добри специалисти по държавно право и управление, но и активни политически мъже, които като министри, съветници или военачалници се стремели да проведат в живота своите идеи и реформи.


Основните иден на Шан Ян (Гунсун Ян) - виден държавен деец в империя Цин, с чието име са свързани множество реформи за изграждане на единна централизирана държава, са били изложени в едно от главните произведения на легизма „Шандзюншу” („Книга на управителя на областта Шан”). Макар че вероятно само две от двадесет и шестте глави на това съчинение били написани от самия Шан Ян, то все пак дава представа за характера на идеите, които залегнали в обосноваване на провеждането от този държавен мъж реформи на онази епоха. Без да обяснява вярно причините за необходимостта от законите. Шап Ян представя този процес като напълно съзнателна дейност. „Затова, когато съвършено мъдрият приел управлението, той най-напред установил разграничения, които се отнасяли до земята, имуществото, мъжете и жените. Когато било проведено разграничението, било невъзможно да се мине без узаконяване, затова Съвършено мъдрият въвел забрани. Когато били въведени забраните, било невъзможно да се мине без тези, които наблюдавали за тяхното осъществяване, затова той учредил длъжността на чиновниците. Когато била учредена длъжността на чиновниците, било невъзможно да се мине без този, който би ги обединил всички, затова Съвършено мъдрият поставил над всички господаря. Когато бил поставен господарят, било отхвърлено почитанието на мъдрите и се установило почитанието на тези, които заемат високо положение.”


В държавата може да се постигне според Шан Ян „порядък по три пътя: чрез закон, чрез доверие н чрез власт. Законът е това, към което заедно се придържат управителят и сановницнте. Доверието е това, което заедно установяват господарят и сановницнте. Властта е това, с което се разпорежда само господарят. Шап Ян отделял в своята теоретическа обосновка на ефективността на законодателната дейност важно място на ролята на наградите (стимулите) и наказанията (санкциите). „Ако народът повярва на наградите на царя, то работите ще бъдат успешни. Ако той повярва в наказанията на царя, то ще изчезне източникът на престъпленията Особено е важно според Шан Ян да се спазва единството на думите и делата, едно решение да бъде провеждано в действие, а не да се говори непрекъснато, без да се предприемат каквито и да са съответни на изискванията действия. Няма съмнение, че неспазването на този принцип от върховния господар ще води до развала и разпуснатост. „Ако господарят произнася много думи за награди, но не е в състояние да дава награди, поданиците ще престанат да го слушат; ако пък господарят издава един строг указ след друг, но при това ще избягва наказанията, народът няма да се страхува от смъртта.”


За да бъде ефективно управлението на държавата всички трябва да са равни пред законите и да се спазват единни правила за награди и наказания. Всяко издигане над закона или заобикаляне от закона на който и да е вече обезсилва закона, поставя неговата рационалност и справедливост под съмнение. Нещо повече, наказанията трябва да бъдат още по-сурови спрямо ония, които трябва да осигуряват изпълнението на даден закон в живота, но по различни причини се отклоняват или сами са се провинили. „Ако човек, имащ заслуги в миналото, се провини, не следва да се смекчава наказанието само за това, че той е имал минали заслуги; ако човек, известен със своите добродетели в миналото, извърши някаква простьпка, не следва да се престъпва законът даже ако в миналото човек е извършвал добродетелни постъпки.”


Легизмът достигнал своя най-висок разцвет през III в.пр.н.е. И този разцвет определено се свързвал с делото на философа Хан Фей-дзъ и първия истински император на Китай - Цин Ши Хуанди, основател на Цинската династия. Произхождащ от знатно аристократично семейство, близко до династията Хан, Хан Фей-дзъ бил не само теоретик, но и активен политик. Завършил живота си в качеството на посланик от името на Ханския ван в дома на Цинския ван, където бил хвърлен в затвора и отровен през 233 г.пр.н.е. Според него „Държавата идва в упадък, когато става сама бедна, а знатните семейства - богати, властта на господаря става слаба, а неговите слуги - силни; когато законите се заменят с произвол, занемаряват се вътрешните дела и цялата надежда се възлага на външна поддръжка; когато слугите на господаря създават свои школи, чиито привърженици се занимават само с нищожни диспути; когато търговците трупат своите богатства зад пределите на страната, простият народ се намира в тежко положение; когато господарят за своето удоволствие строи разкошни дворци, кули, изкуствени езера, разорявайки по такъв начин народа и пръскайки напразно богатствата; когато хората служат на демоните и боговете, вярват в предсказанията на гадатели и магове и се увличат в жертвоприношения на духовете. Накратко, държавата загива тогава, когато дейността на слугите на господаря и чиновниците е насочена не за установяване на порядък в страната, а води до създаване на безпорядък... когато всички пренебрегват държавните закони и се стремят към достигане само на користни цели.”


Разглеждайки универсалната природа на дао като всеобщ закон на света, същност, начало на началата, път - поток, Хан Фей-дзъ предлага категориите ли - частен закон, фа - закон на обществото, създаден от хората в съответствие с изискванията на дао и проявите на ли. ,,Дао е това, което го следват всички неща и това, което управлява всички ли. Ли - това е форма, по която се формират нещата, а дао е това, благодарение на което се формират всички неща. Затова казват, че дао се осъществява чрез ли. Нещата, които имат своя ли, не можем да смесваме с други предмети. Ли е това, което управлява разните неща, разните порядки. Разните неща, притежавайки различни ли изчерпват дао.”