Лао Дзъ и Даоизъм


/ около 579 г.пр.Хр. - 499 г.пр.Хр. /

Лао Дзъ - "ДАО ДЪ ДЗИН"

ИЗТЕГЛИ

Като създател на даоизма и негов най-изявен представител от почти всички изследователи на древнокитайската философия се признава Лао Дзъ („Стария мъдрец“). В същото време липсата на точно установени"данни за неговата личност кара редица изследователи да предполагат годините на неговия живот и характера на неговата дейност. Неговото родно място се предполага, че е Джу Мен в държавата Джу, в област Ку (днешна провинция Хонан). Лао Тан или Лао Дзъ (буквално „Почтеният учител") бил известно време чиновник в двора на династия Чжоу.


Запазено основно произведение на Лао Дзъ, от което се черпят представите за даоизма в неговите класически форми, е трактатът „Дао Дъ Дзин”. Според някои автори този трактат е дело на перото на самия Лао Дзъ, а според други той бил оформен няколко века по-късно от мислителите на забележителната школа Дзися Основна категория на даоизма, така както е изложен в „Дао Дъ Дзин", е дао (тао). Дао е многопланово, на различни равнища проявяваща се всеобща характеристика на нещата. В това е заложен и универсализмът на категорията, която употребяват ранните даоисти - Лао Дзъ и Джуан Дзъ. Дао като върховна всеобщност, като велик закон на природата и първопричина на всичко съществуващо, като висша абсолютна реалност. Единното , от чиито гигантски път-поток се ражда феноменалния свят, за да отиде в края на краищата отново там и след това да се появи отново, но вече обновен в продължение на хилядолетия се възприемало в Китай като норма на битието. Извън дао нищо не било мислимо. То представлявало фундаментална категория, в чиито въобще мислими координати се възприемало всичко съществуващо.


Универсалността на дао се проявявала на всички равнища на обективната действителност, диалектически свързани помежду си. То действувало на равнището на небето (Космоса), на равнището на земята (природата, която била известна на древния китаец), на равнището на обществото и накрая - на отделния човек. Разпростиращо се до великия предел „тай ци”, дао било не само начало на милиардите неща. Великото дао се разлива навсякъде. То може да бъде надясно и наляво. Благодарение на него се раждат всички същества и те не се спират в своя растеж. Всички същества се възвръщат към него и то не се разглежда като господар. Него можем да го наречем велико. И още, „дао ражда едно, едно ражда две, две ражда три, а три - всички същества.” Всички същества носят в себе си ин и ян, напълнени са с ци и образуват хармония. Негов основен принцип, качествена характеристика, изливаща се в поведението на човека, било недеянието. В теорията на недеянието (увей) се изявява древната концепция за невъзможйостта да се преодолеят пределите, в които може да се действува разумно и мярата на успешното движение. Дао постоянно осъществява недеяние, по такъв начин няма нищо такова, което да не би правел. Дао е универсална закономерност, която действува на всички равнища и осигурява единство на всички неща, чиято най-висока, но и подчинена точка е човека. „Човекът следва земята; земята ледва небето; небето следва дао, а дао следва само себе си. Дао е „велико и малко”, то е „безформена форма”. Дао е вечно и няма имена. Макар че то е малко същество, в света никой не може да го подчини. Дао е постоянно движение, макар че покоят е синоним на хармонията, на единството. Но „знанието на предела предлага възможност да се избавиш от опасността. „Дао, намирайки се в света прилича па планински ручеи, които текат към реките и моретата”.


Дао е закон и на човешкия живот. То определя смисъла на съществуването на всеки човек. Неговото съблюдаване определя пълнотата и продължителността на човешкия живот. „Ако същество, пълно със сили, старее - това се нарича нарушение на дао; който е без дао, загива по-рано.” „Естественото дао напомня обтягане на лъка - когато се понижава неговата горна част, се вдига долната. То отнема излишното и отдава отнетото на този, който се нуждае от него. Естественото дао отнема от богатите и отдава на бедните това, което на тях е отнето. Човешкото дао пък обратно. То отнема от бедните и отдава на богатите това, което е отнето. Кой може да отдаде на другите всичко излишно? Това могат да направят само тези, които следват дао.”


С особена сила характеристиките на дао, както и всички основни идеи на даосизма, се разкриват в трактата „Джуан Дзъ”, дело на Джуан Дзъ – философът - поет на древен Китай. Джуан Дзъ (чието истинско историческо име е било Джуан Джоу, живял през втората половина на IV в.пр. н.е.) представя диалектическото единство, неразтормижост на истината и илюзията, на подсъзнателното и съзнателното, на морала и аморалността, на бедността и богатството, на доброто и |злото, на щастието и нещастието, на голямото и малкото, на твъдото и мекото, на силното и слабото. „Сложното, безбрежното, лишено от форма, пребиваващо в превръщенията без еднообразието. Живот ли, смърт ли? Небето и земята единни ли са с мен? Подвижен просветленият дух - къде така загадъчно се отнася, откъде така внезапно се появява? Цялата гама на нещата е като разложена мрежа и няма в нея начало. Древните учеха и на такъв възглед за света.” Джуан Дзъ възприел тези наставления и ги последвал. Той считал, че светът е потънал заедно с духа на небето и земята, но не гледал отвисоко на маса неща, не съдел за тяхната „истинност” и „лъжливост”, и пазел целомъдрие в света на обикновеното. Горе той странствувал заедно с това, което твори нещата, долу дружил с това, което превъзхожда живота и смъртта и няма нито начало, нито край. В своята основа той е необятно широк и непосредствен. В своята изява той е бездънно дълбок и рискован; може да се каже, че той е обхванал и достигнал съвършенство! И все пак неговата истина на съответствие на промените и постижения на нещата е безмерна и неуловима. Как тя е безбрежна, как тя е тъмна! Невъзможно е да я изчерпиш. „Всяко нещо е „аз”, но всяко нещо е и „не аз”. Всеки не вижда своето „не аз”, но ще разбере това само когато познае себе си като „не аз”. Затова именно се казва: „Не аз” се появява от „аз”, а „аз” е също следствие от „не аз”. Учението гласи: „аз” и „не аз” се проявяват при сравняване едно с друго. Дори животът възниква тогава, когато възниква смъртта, а когато възниква смъртта, възниква и животът; когато се появява възможност, появява се и невъзможност, когато се появява неистина, неистината поражда истина. Затова мъдрият не следва тях, произтичащите от „аз”, а се съобразява с природата, „Аз - това е „не аз”, „не аз” - това е „аз”. Аз си имам своя истина и неистина. Действително ли няма разлика между „аз” и „не аз”? Докато „аз” и „не аз” не са станали двойка протпвоположности, наричат ги ос, същност на пътя (дао), същността придобива център, който съответствува на безкрайността. Затова именно казват: за да се разбере, най-добре е да се твърди, че истината има своя безкрайност, неистината също има своя безкрайност.”


„Пътят (дао) поддържа и покрива всичките милиарди неща, колко безбрежно огромен е той. С негова помощ благородният не може да не пречисти сърцето си. Онова, което действува чрез бездействие, се нарича природа, онова, което в словата означава бездействие, се нарича качество; обичта към хората, полезното за нещата се нарича милосърдие; уподобяването на различни неща се нарича величие; поведението което не познава граници и разлики се нарича великодушие; притежаването на безброй разлики се нарича богатство. Затова да се придържа човек към качеството - това се нарича да следва основата; оня, чиито качества са завършени, се нарича затвърден; оня, който следва пътя (дао), се нарича притежаващ пълнота; оня, който не променя волята си заради нещата, се нарича съвършен. Колко е велик благородният, който е усвоил тези десет положения и обема обхваща всичките работи п мисли! Към него като вода към низина се стичат всичките милиарди неща.” Макар че дао е скрито от нас и няма имена то оказва помощ на всички същества и ги води към съвършенство и което е най-важното - то може да бъде опознато. „Не излизайки от двора, мъдрецът познава света. Не поглеждайки от прозореца, той вижда естественото дао. Колкото по-далече отива, толкова по-малко познава. Затова мъдрият човек не ходи, но познава.» Възможността за познание се опира на факта, че всички неща притежават единна същност, единна универсална закономерност (дао), която се постига не чрез натрупване на множество различни предмети, процеси, явления, а чрез откриване на общото в многообразието, на единното в различието, онова, което в края на краищата изгражда единството на света. Материалистите го наричат материалното единство на света, а за даоистите това е безспорно дао. „По себе си можеш да познаеш другите; по едно семейство можеш да познаеш другите; по едно село можеш да познаеш останалите; по едно царство можеш да познаеш другите; по една страна можеш да познаеш целия свят. Откъде аз зная света като такъв? Благодарение на това.”