ЛЕВКИП И ДЕМОКРИТ

/ ОК. 500 – 440 Г.ПР.ХР./ и / ОК. 460 – ОК. 380 Г.ПР.ХР. /

ИЗТОЧНИК: Радев, Ради; „Антична философия”; И. „Идея”; Стара Загора 1994 г.

За основоположник на Античния атомизьм обикновено се сочи Левкип, данните за който са оскъдни и много противоречиви. Може би това обстоятелство дава основание за поставянето на т.нар. Левкипов въпрос в историко-фолософската литература. Повдигнат през втората половина на ХIХ в. разделя различните изследователи на две групи – едните приемат образа на Левкип само като литературен персонаж, а другите го сочат като първооткривател на хипотезата за атома.

Левкип живее през V в.пр.Хр. За негово родно място спорят Елея и Милет. Приписва му се авторството на два философски трактата : „Големият световен ред” и „За ума”.

От едно столетие насам в историята на философията основоположникът на античния атомизъм остава в сянката на Демокрит – и поради противоречивостта на сведенията, и заради тяхната оскъдност, и най-вече защото Демокрит е мислителят който предлага едно завършено учение за атомната структура на космоса. Свидетелствата за Демокрит са сравнително по-богати и достоверни. Древните автори посочват за негова рождена година 4б0 г.пр.Хр. За съвременници на Демокрит се сочат Софокъл и Еврипид, Хипократ и Сократ. За негово родно място се посочва Абдера – град в Тракия, разположен на устието на р. Места.

Големите богатства на неговия баща му дават възможност да предприема пътешествия във Вавилон, Персия, Египет, а според някои източници достига и до Индия. Наричат го „смеещият се философ”. Приблизителната година на неговата смърт е 370 г.пр.Хр. Автор на много произведения, групирани в пет раздела, отнасящи се до основните области на античната наука – физика, математика, етика, музика, техника – „Малкият световен ред”, „Космография”, „За различимите форми”, „За геометрията”, „За образите”, „За цветовете”. За съжаление те се загубват през III – V в.

НАЧАЛАТА

Теоретическото положение на натурфилософията, че всяко нещо води своето начало от съществуващото, в най-голяма степен се отнася до античния атомизъм. Централна теза в теорията на Левкип и Демокрит е тезата за битието и небитието, атомите и т.нар.пустота. Те учат че елементите са пълното и празното, като наричат едното от тях битие а другото небитие, като пълното и плътното е битие, а празното и рядкото – небитие. Основно понятие във философията на Левкип и Демокрит е понятието АТОМ означавано с ра.злични, но почти идентични по смисъл термини – битие, нещо, пълно, фигура, вид, идея. Характеризирането на атомите се осъществява в две сравнително ясно очертани насоки – от една страна на тях се приписва природата на всички неща в действителността, а от друга те се различават от конкретните явления.

Огън, въздух, вода, земя – тези природни стихии притежават за свои съставни части атомите. Така огънят се състои от атоми с кълбообразна форма, водата – от по-обемисти атоми, а в състава на земята влизат най-обемистите атоми.

Атомите са дискретни елементарни частици, някакви първовещества неделими по пътя на сетивното познание и наблюдение. Те наподобяват малки прашинки, носещи се във въздуха. Те са количествено строго определени частици. Те са качествено еднакви доколкото се различават единствено по своите количествени характеристики. Качествената им еднородност означава липсата на сетивните качества цвят и мирис и др. В атомистиката масата на атома отговаря на неговата величина. Но понеже имат нееднаква величина ( големина ) атомите притежават различна тежест: по-големите са по-тежки и обратно. Демокрит говори за относителна тежест на елементарните частици и за различна скорост на движение.

Неделимостта на атома е същностна негова характеристика. А атомът за Левкип е неделим поради малкият си обем. Демокрит извлича идеята за неделимостта на атома от неговата единна и непрекъсната природа, изключваща празното пространство. Допускането на делимостта съгласно атомистичния аргумент означава приемане на преход между съществуващо и несъществуващо. Идеята за делимостта и неделимостта и опитът за нейното обосноваване довежда атомистите до проблема за структурата на материята. Но този проблем все още не се разглежда поради незрялост в историческото развитие.

Характеристиките на атомите имат конкретен и реален смисъл единствено чрез определението на. второто основно понятие на атомистиката – понятието небитие, което се означава с термините празно, нищо, пусто, безпределно, велика пустота.

В качеството си на небитие пространството е обективна характеристика на действителността, то съществува толкова колкото и битието. Небитието е пространството, или средата в която съществуват атомите и възникват и изчезват конкретните неща. Всяко нещо, което възниква взема дял от пространството, всяко нещо, което се разрушава освобождава своя дял в пространството като място. Но и в единия и в другия случай пространството не се изменя. Атомистичното разбиране за небитието или празното пространство се основава на няколко довода. Преди всичко приемането на празното пространство се свързва с движението, което се осъществява в него. Според Левкип и Демокрит не може да се предположи движението, ако няма пустота. Ако се отрече пустотата то с това става невъзможно не само сгьстяването и разреждането. Ако няма пустота не съществува разреждане и сгъстяване, а ако ги няма тях то движението ще стане невъзможно нито като преместване, нито като увеличение, нито като изменение, нито като възникване. Нали преместването е възможно само при скъсяване и сгъстяване на телата, откриващи по този начин път на телата, движещи се през тях. Ако нещо става голямо и заема по-голямо пространство, то това се реализира благодарение на факта, че някои други тела се свиват и скъсяват. Но свиването е невъзможно, ако в телата няма пустота.

Небитието не е просто празно пространство, а съществена страна на действителността. Небитието е не само условие за реализирането на движението, то е необходимо условие за реализиране на обективния смисъл на битието. Атомът е липса на празно пространство; празното пространство е отрицание на атова.

ДВИЖЕНИЕТО

Учението за движението е почти постоянен обект на критически анализ. До Демокркт като фактор на движението се сочи делимостта на съществуващото, наличието на противоположни взаимно изключващи се страни и на противоречието. При атомистите атомите са неделими хомогенни праелементи. Самото отричане на движението води до противоречие с данните от сетивното наблюдение. Оттук и нуждата от реабилитиране на движението като сетивна даденост. Застъпва се гледището за вечността на движението, което не притежава начало или причина, то е толкова вечно колкото и самите атоми, на които е съществено свойство. Негово обективно условие, а не причина е празното пространство.

Съществува и възгледа за два вида движение: движение на елементарните частици и движение на сложните тела, съставени от тях. Първото се характеризира като първично а второто като произволно.

Атомите се носят в безкрайното празно пространство в т. нар. пустота. Движението им зависи от тяхната големина и форма, по-големите и по-заоблени атоми се движат с по-голяма скорост в празното пространство. Движението на атомите в пустотата е хаотично, а хаотичността в античната атомистика означава разнопосочност на преместването на атомите. Движението е преместване, оставане на едно и заемане на друго място: сгъстяването и разреждането, съединението и разделянето на атомите е такова преместване, възникването на отделното конкретно нещо също е резултат от преместване на атоми.

В зависимост от разбирането на отношението между материя и движение, първичните тела и многообразието се формират няколко основни тенденции. Първата е представена от йонийските учения, които обосновават идеята за вътрешното единство на началата и движението, третират движението като качествено изменение. Втората е свързана с ученията на Емпедокъл и Анаксагор, които отбелязват разликата между началата и силите, и третират движението като явление породено от външни сили. Атомистичното учение за движението и многообразието е повече или по-малко свързано с тези тенденции.

Възгледът за обективността на битието, движението и многообразието води логически до отричане ролята на свръхестественото като фактор в действителността. Атомистичен модел на света. С Левккп и Демокрит започва и обособяването на атомистично учение за света като завършена и цялостна концепция. Натурфилософията на Демокрит показва до каква степен се простират постиженията и интересите на древните елини в областта на научното познание.

Централно място в научното наследство на Демокрит заемат космогонията и космологията. Левкип и Демокрит достигат до схващането за безкрайността на космоса: в безкрайното празно пространство се движат в различни посоки безброй атоми. Техни са и хипотезите: световете притежават различни размери, в някои от тях не съществува слънце нито луна, в други тези светила са по-големи от нашите, разстоянията между световете не са равни, световете се намират на различни стадии от своя живот. Левкип и Демокрит поддържат схващането за естественото възникване на отделните светове, изключващо божествения промисъл. Атомите се движат безразборно в безкрайното празно пространство и благодарение на сблъскването си предизвикват вихър, при който започва събирането на подобните праначала с подобните на тях. Разширявайки своето действие вихрите полагат началото на отделните небесни тела и светове. Вихрообразното движение на атомите довежда до възникването на кълбообразни тела. По този начин е възникнал и нашия свят. По своята форма нашия свят е кълбообразен и се носи в безкрайната велика пустота. В центъра на света е Земята, която стои неподвижно поради плоската си конфигурация. Над нея се простира въздуха, в който се движат небесните тела, а над него е световната обвивка. Светът е обвит околовръст с хитон и кожица, изплетена от кукести атоми. Земята има форма на диск. Левкип смята Луната за най-близкото до земята небесно тяло. След това се намират звездите и като най-отдалечено смята Слънцето. А според Демокрит този ред е следния – Земя, Луна, Венера, Слънце. Слънцето и Луната се състоят от гладки кръгли атоми. Слънцето е грамадно по размери и е разтопено желязо или разтопен камък. Луната е огнено твърдо тяло. Слънцето и луната се движат около Земята по кръгове.

Учението на Демокрит – ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО

Обосноваването на теорията на познанието притежава изключително голямо значение за общото развитие на античната философска мисъл. С нея се разширяват теоретичните рамки на философията. Ясно се очертава отношението между онтология и гносеология като основно ядро на философската система.

Черта на гносеологическото учение на атомиста Демокрит е психологизмът. Гносеологическите определения често се извеждат на основата на изследване на механизма на познавателния процес – отношението между тяло и душа. Третират се два основни проблема – 1/ за обекта и субекта на познанието, 2/ за същността, етапите и формите на познанието.

Важно място в гносеологията на Демокрит заема въпросът за качествата. Той задълбочава натурфилософските идеи за многообразието. Положително е неговото начинание да определи качеството като обективна разлика между нещата. В тази връзка е и схващането за двата рода качества. Едни от тях съществуват сами по себе си. Това са форма, големина, твърдост, плътност – които могат да се определят като общи. Други – като цвят, вкус съществуват по отношение на възприемаемата способност и се определят като специфични. Основание за тази тяхна природа е обстоятелството, че не изглеждат еднакво за всички индивиди. Такива са определенията, които Демокрит дава за тежко, леко, твърдо, меко. Що се отнася до останалите качества, които могат да се усещат, то според него в природата не съществува нищо, което да съответствува на тях, и всички те са състояния на изменящото се сетивно възприятие. Т.е. в природата не съществува топло, студено, а атомът като изменя своето движение предизвиква изменение и у нас.

Атомите са качествено еднородни доколкото не притежават сетивновъзприемаеми свойства (цвят, мирис), а единствено геометрични качества (форма, големина, плътност). Подобно схващане изразява едно от основните противоречия на античната атомистика. От една страна цветът, мирисът се характеризират като несъществуващи по природа и истина качества. От друга страна тези качества се обясняват чрез съществуващите по природа и истина качества.

Идеите на Демокрит за качествата и душата имат своето положително значение. Те полагат основите на принципа за обективната детерминираност на човешкото познание. Характеризирането на познанието започва с точното усвояване природата на обекта на познание. В качеството си на субект на познание човек е в единство и хармония с природата. Човешкото познание е отношение между обект и субект. Анализът на това отношение довежда Демокрит до възгледа за т.нар. ейдола (идоли). Идолите като особен посредник (медиум) между външните предмети и сетивните органи. Идолите са образи отделящи се от външните неща. Те блуждаят в празното пространства и прониквайки в сетивата предизвикват съответните усещания. Например при зрението от предмета се излъчват образи, които се насочват към гледащия индивид. Те оставят отпечатък върху въздуха подобно на отпечатъците на твърдите тела върху восъка или друга подобна материя. В качеството си на междинна среда въздухът съхранява отпечатъка на образа. Така в душата проникват отпечатъците от въздуха. Тази хипотеза е едно от възможните възражения на митологията и на нейните фантастични образи.

Чрез анализа на обективното се извлича спецификата на субективното. Демокрит дефинира и отделните видове усещания: зрително, слухово вкусово, обонятелно, осезателно – описва техния механизъм и познавателно значение. Той казва обаче, че само според общоприетото мнение съществува цвят, сладко, горчиво, а в действителност има само атоми и пустота. Отделни мисли на философа за ограничеността на сетивните данни се тълкуват като отрицание на познавателните способности на усещанията. Тези мнения и оценки са погрешни.

В действителност в учението на Демокрит сетивното и логическото познание не се разглеждат като алтернативни характеристики на познавателната дейност, а като взаимно допълващи се нейни страни. Демокрит говори за два вида знания: едно осъществено чрез сетивните възприятия и друго осъществено чрез разсъжденията. Първото той нарича тъмно, а второто – истинско и достоверно в съждението за истината. Страна от логиката му е и първата формулировка на закона за достатъчното основание – Нищо не възниква безпричинно, а единствено по силата на някакво основание и на необходимостта.

СОФИСТИ

Формирането на софистиката отговаря на потребностите от високообразовани хора, необходими за практическата дейност на институциите на държавата. Самата дейност на софистите е насочена пряко към подготовката на хора, притежаващи солидни научни знания за да се посветят на активна държавническа работа. В една или друга степен отделни елементи на софистическата дейност са известни твърде рано в историята на античното общество, доколкото всяка цивилизована общност е вътрешно свързана с просвещението, изкуството, реториката. В този смисъл Платон намира „софистическото изкуство” за древно, известно още на Омир и Хезиод.

Древногръцкият термин „софист” означава първоначално мъдрец в най-широкия смисъл на думата. Софисти наричат често и представителите на художестиеното творчество и изкуството. Така Херодот назовава Солон един от седемте мъдреци, софист. А Аристофан третира диалектическата дейност на Сократ като софистическа, понеже подготвя софисти. През втората половини на V в.пр.н.е. наименованието „софист” придобива по-специално значение, а именно учител по красноречие, мислител-философ, практикуващ теоретико-просветна дейност. Софист е мислител, който пътува и се занимава е такава дейност, разпространявайки знания сред широк кръг от слушатели. Още по-късно определението „софист” придобива отрицателен смисъл. А и самата софистика еволюира и изменя своя първоначален облик, ориентирайки се предимно към реториката.

Към софистката принадлежат ученията на редици древногръцки мислители. Поради тази причина софисти те не формират една хомогенна школа. Налице е “пъстрота” в нейното съдържание и разнопосочност на дейността на нейните представители. Това, което ги обединява е по-скоро проблематиката на ученията им.

Протагор от Абдера (ок. 480 – 410 г.пр.н.е.) пръв нарекъл себе си софист. В Атина поддържал връзка с Перикъл и Еврипид. Той е законодател на атинска колония в Южна Италия. За своята книга „За боговете” в която изразява скептицизъм по отношение достоверността на митологичните представи е обвинен в безбожие. Според Секст той е осъден на смърт от атиняните, но избягва от полиса и загива при корабокрушение на път за Сицилия.
Горгий от Леонтина (Сицилия) ( ок. 483 — 375 г.пр.н.е.). През 427 г. пристига в Атина като член на делегация. В областта на диалектиката и реториката, които заемат преобладаващо място в дейността му, той е под силното влияние на Зенон от Елея. Продик от о-в Кеос (ок. 470 г.пр.н.е. ). Съвременик на Сократ, той слуша беседите на Протагор и е прочут оратор и теоретик на реториката. Хипий (ок. 460 г.пр.н.е.). Известен е със заниманията си в областта на астрономията, математиката, музиката, естетиката. Разработва проблеми на МНЕМОНИКАТА. Тразимах от Халкидон на Мраморно море е един от най-известните представители на т.нар. нова софистика. Работи в Атина и оказва влияние върху отделни ученици па Сократ.

Трябва да се отбележи, че философите Платон и Аристотел имат твърде отрицателно отношение към софистите. За Платон софистиката е „безнравствено изкуство, търгуващо с духовни стоки”. Тя е карикатура на политическото знание, „задният двор” на философската мисъл. Той я оприличава на многоглавата хидра, представлява някакво умение, основано на мнението, непълно и повърхностно знание, приложимо единствено в „домашните работи” на полиса, способност за говорене и уговаряне, изкуство на спора, на „словесните сражения”, в които липсват истински логически доказателства. Аристотел се солидаризира с подобна оценка, определяйки за обект на софистиката т.нар. привходящи, т.е. случайни свойства, а не битието като такова. „По неговия израз софистиката не е истинска, а мнима мъдрост, чрез разпространението на която се „препитават” нейните представители”. Самите софисти се обособяват като отделно със ловие на античния интелектуален свят. Софистите формират групата на платените педагози, които разчитат на уважението на гражданите и печелят добри пари. Платон пише за техните хонорари, че били депонирани в храмовете. Според неговата бележка със своята преподавателска работа Протагор спечелва повече средства, отколкото знаменитият скулптор Фидий.

На Хегел принадлежи заслугата за възстановяване на историческата истина за античната софистика. Той оценява нейните представители като учени на древния свят, мислители-просветители, които прилагат общите теоретически определения за света към законите на обществото и ценностната система на отделния човек, „пронизват светските явления”. с мисълта, рационализират човешкото битие и социалната практика изобщо, подлагайки на преценка опита и ежедневието на индивида, фиксират за практическа цел на живота образованието и знанието, използуват ораторското изкуство в качеството му на средство за издигане фактите на житейската практика до общите метафизически принципи, и оценявайки високо ролята на знанието на нравствения живот, „дават” на народа по-високо образование.

В софистиката знанието придобива действена сила, насочваща човешкото битие. От тази гледна точка тя е и специфично учение, което „хвърля” мост от големите метафизически принципи на предишната философия към многостранните явления на житейската практика. Софистът въздига високо значението на философското знание и в това, че посредством него индивидът придобива опит, необходим за ориентирането в гражданския живот на полиса и на всичко онова, което прави неговия живот достоен за уважение. Софистиката е древногръцкото просвещение. Разпространението и култивирането на знанието е важен момент от дейността на нейните представители. Философските идеи се подчиняват до голяма степен на образованието и просвещението изобщо. Софистите упражняват целенасочено широка просветна дейност. Те са нов тип мислители — едновременно философи и учители по философия, обучаващи и възпитаващи младото поколение, култивиращи знания и практически способности, нравствени добродетели и умение за активно участие в обществения живот. Историческото значение на софистиката се изразява в това, че с нея започва преходът от космологизма към антропологизма във философията на древните.

От онтологическа позиция софистиката представлява философия на родовата същност на човека. Нейното обективно съдържание е тази същност. Принципите, които определят онтологическите схващания в софистиката, са различни за отделните й автори. Едни от софистите прилагат диалектиката на Хераклит, други използуват „отрицателната диалектика” на елейските мислители. Оттук в нея се очертават релативизмът и антирелативизмът.

Релативизмът е отрицание на общозначимите истини и абсолютната валидност на общите определения, признаване относителността на нещата и ограничеността на познанието. Антирелативизмът обръща внимание върху значението на тъждеството като абсолютно съвпадение на противоположности, откъдето произтичат и съответните формално-логически прийоми, прилагани във философстването.

От гносеологическа позиция античната софистика е приложение на идеята за обективното движение в сферите на знанието, за прехода от изменението на нещата към относителността на познанието. Софистите насочват своите усилия към основанията на тази относителност и гносеологическите мотиви на човешкото поведение.

От логическа гледна точка софистиката е едностранчиво разбиране и третиране на формите и законите на мисленето, неправомерно приложение на теоретическите определения към съдържанието на сетивните данни и фактите на опита.

Значим раздел на софистиката е реториката. В своята най-деформирана разновидност софистиката се базира на подмяната на логико-теоретическите доказателства с паралогизма и голяма доза вербализъм, оперира със синонимията, хомонимията, амфибола и редица други тропи. Изхождайки от многозначността на термините и противоречието между мисленето и езика съзнателно се нарушава правомерността на свързването на логическите форми в хода на обосноваването. В резултат на това възникват формално-логически несъответствия, които поставят под съмнение значението на съответните постановки и идеи. Като средство за комуникация езикът обозначава не собствените характеристики на нещата, а техните образи или символи. Той не изразява мисълта и свойствата на нещата, които евентуално биха се отразили в нея. Словото не е субстрат или битие. Оттук, като игнорира връзката между битието и понятие, съществуващо й абстрактнологическото му определение, софистът противопоставя езика и мисълта.

Софистите владеят до съвършенството изкуството да говорят красиво, да привеждат по занимателен начин своите доводи и да държат в напрежение вниманието на своите събеседници. От тях особено се прославя Горгий, за когото ораторското изкуство е най-великото изкуство, добродетел, притежаването на която гарантира свободата на индивида във философията и неговата власт над волята на другите хора. Сам той високомерно заявява, че в продължителната му ораторска работа никой не е успял да го изненада, озадачи или затрудни с някакъв въпрос. Конкретно приложение на прийомите на ораторско то изкуство са споровете. Протагор има убеждението, че достига победата в спора единствено чрез спазването на реторическите правила. Заслугите на софистите в областта на граматиката са общопризнати: те третират въпросите за различните имена и изречения, изразяващи въпроси и отговори, заповеди и послания за отделните родове на съществителните имена и т.н. Те добре разбират значението на „диалектическата власт” на езика и думите, понятията и термините. Тяхната обща констатация е, че със своите средства езикът не е в състояние да изрази напълно и адекватно богатството на мисълта. Човешките мисли имат не само еднозначно изразяване. Софистите застъпват идеята за многоаспектността на семантичното съдържание на термините. В тази именно връзка Протагор предлага правила за точната и вярна употреба на езика, разграничава, отделните времена и пр., на които въпроси посвещава трактата си „Правилността на речта”. Той обръща внимание на значението, което граматиката има за образованието и прави критични бележки на езика на поетите.

Лансират идеята за едно постъпателно движение на човешкия живот и култура, хипотезата за движението „нагоре”, която впоследствие мотивира сравнително сполучливите опити за обосноваването на прогреса на „човешкото съжителство”. Главните фактори, от действието на които се осъществява напредъкът в човешкото общество, са придобивките на материалната култура и нравствено-гражданските добродетели. Особено голямо значение се придава и на опита, който се разглежда като един от непосредствените източници на науката и изкуството.

Социално-историческите възгледи на древногръцките софисти са изразени чрез противопоставянето природата – граждански закон. Никой не е роб по природа. „Онези, които произхождат от знатни родители — отбелязва Антифонт — уважаваме и почитаме, а онези, които не са от знатен род, не уважаваме и не почитаме. В този случай ние постъпваме един към друг помежду си като варвари, понеже по природа ние сме равни във всяко отношение и при това еднакви са и варварите, и елините… Потребностите на всички хора по природа са еднакви… Законът властвува над волята на хората и ги принуждава в много отношения да постъпват противно на изискванията на природата”. На естественото състояние на космоса софистите противопоставят гражданското състояние, установено и регламентирано съгласно законите на полиса, резултат от обществения договор, който признава равноправието на гражданите и гарантира „всеобщата справедливост” в обществото.