НИКОЛО МАКИАВЕЛИ
/ 1467 Г. – 1527 Г. /
Неговата най-прочута творба „Владетелят“ е написана през 1513 г. и посветена на Лоренцо Втори, доколкото Макиавели се надявал (напразно, както се оказало) да спечели благоволението на Медичите. Тонът на книгата се дължи отчасти именно на тази практическа цел. Според Макиавели религията трябва да заема важно място в държавата не толкова заради истинността й, колкото като социален споител: римляните с пълно осно-нание отдавали голямо значение на вярата в гаданията и наказвали онези, които я пренебрегвали. Критиките му към църквата по негово време се ограничават до две основни: първо, че посредством недобронамереното й управление бива подривана религиозната вяра и, второ, че светската власт на папите ведно с политиката, вдъхновявана от нея, пречи на обединението на Италия. Критиките му са изразени с изключителна убедителност. Владетелят би загинал, ако е винаги добър; той трябва да е лукав като лисица и свиреп като лъв. Не е задължително за един владетел да притежава общоприетите добродетели, но е много необходимо да създава впечатление, че ги притежава. Владетелят трябва да изглежда набожен.
Думата „свобода“ се употребява навсякъде като обозначение на нещо скъпоценно, но пределно мъгляво. Тази неяснота, разбира се, идва от античността и се предава нататък – в осемнадесети и деветнадесети век. Изглежда се признава, че политическата свобода изисква някакво своеобразно лично достойнство у гражданите.
Политическата мисъл на гърците и римляните от времето на техните републики постига през петнадесети век актуалност, която не е притежавала в Гърция – от времето на Александър, и в Рим – от времето на Август. Неоплатониците, арабите и схоластиците изпитват страстен интерес към метафизиките на Платон и Аристотел, но и не поглеждат политическите им трудове, доколкото политическите системи от времето на градовете-държави са напълно изчезнали. Развитието на градовете-държави в Италия съвпада по време със съживяването на учеността и пред хуманистите се открива възможност да се възползват от политическите теории на републиканска Гърция и републикански Рим. Ренесансът заимства любовта към „свободата“ и теорията за взаимния конторол и уравновесяването от античността. Макиавели е на мнение, че цивилизованите хора са почти винаги безскрупулни егоисти.
Oттук следва, че политиците биха се придържали към по-добро поведение, ако са зависими от добродетелно население, отколкото ако зависят от граждани, безразлични към нравствените предписания; те биха се държали по-добре и в общност, в която всяко тяхно престъпление, ако има такова, би добило широка гласност, отколкото там, където съществува строга, контролирана от тях цензура.