МИТОЛОГИЯ НА МЕСОПОТАМИЯ

Шумерска митология - презентация

ИЗТЕГЛИ

Законник на Ур
Наму/Шулги

ИЗТЕГЛИ


Развитието на древните религии в Месопотамия1 се характеризира с две поредни фази — шумерска и акадска, отговарящи на два големи периода от исто­рията на Двуречието. Месопотамската митология съ­що трябва да бъде разделена на два основни дяла: шумерски и акадски, понякога наричан вавилонски и асирийски. Трябва определено да се подчертае, че става дума за шумерска и акадска (вавилоно-асирийска) мито­логия, а не за шумеро-акадска. В известен смисъл двата дяла трябва да бъдат разглеждани поотделно, въпреки многобройните съвпадения и взаимната им обусловеност. По-често срещаме изложения за рели­гията на всеки от двата народа, докато митологията обикновено се разглежда като единно цяло.



Вавилонците преработвали и приспособявали шумерските митове и епоси. Подложени на значител­ни промени и преработки, тези митове и епоси често ставали изходна точка за нови произведения, изра­зяващи схващанията и вярванията на вавилонците и асирийците. В редица произведения пряката връзка с шумерските творби била затъмнявана, за да се нагодят по-добре към новите исторически условия н начина на мислене на семитските народи, С течение на времето учените установиха шумерските първо-извори на множество отдавна открити вавилонски митове и епоси. Такъв е случаят с вавилонския национален епос за Гилгамеш, чийто първообраз е шумерският херос.1 Всички опити за написването на шумерска н акадска митология представляват всъщност преди­словие към разработването на проблема в цялата му сложност. Благодарение на новите открития или на съвременното тълкуване на отдавна известните броят на митологическите източници, особено на шумерските, нараства непрестанно. Въпреки това съдържание­то на редица митове все още не е напълно възстано­вено, дори ако се използуват всички текстове, с кои­то разполагаме.



Шумерскпте и акадските митове съдържат всич­ко онова, с което жреците смятали за целесъобразно да запознаят обществото, за да задоволят жаждата на хората за знания и стремежа им да намерят от­говор на вълнуващите ги въпроси относно безсмър­тието на боговете и смъртността на хората, възник­ването на света и неговото устройство, и т.н. Шумерските митове и епоси, както по-късно вавилоно-асирийските, често намират отражение в митологическата литература на други народи, насе­лявали земите на Древния изток.


За Месопотамия


Месопотамия наричаме земята меж­ду Ефрат и Тигър с притоците им, която в общи линии покрива територията на днешния Ирак. На юг тя обхваща равнинния Вавилон, а на север — полупустинно степно плато. В древността навярно е била по-гъсто населена, отколкото сега, защото обработваема­та, плодородна и напоявана от двете реки площ е била по-обширна, давала е високи добиви и е осигурявала по-добри условия за живот на населението. Излишъ­ците от селскостопанските продукти били разменяни за суровини, които липсвали в Месопотамия: камък, дървесина, метали и др. Векове наред плодородната почва и благосъстоянието на многобройните селища привличали жителите на по-бедни или пренаселени земи. Такива нашественици били номадите от пусти­нята, нахлуващи от запад или югозапад, а от изток — планинските жители от Загър и т.и.


Според състоянието на днешните ни знания за Месопотамия се приема, че следите от човешки живот по нейните земи водят началото си от много далечно минало, дори от палеолита. Оскъдните находки, пот­върждаващи ранното присъствие на човека по тези места, произхождат преди всичко от Северна Месопо­тамия. Колкото повече се доближаваме до историче­ските епохи, толкова повече на преден план излиза Южна Месопотамия. Там именно възникват истори­чески засвидетелствуваните държави: Шумер, Акад, Вавилон и Асирия.



В началния исторически период на Месопотамия основен етнически елемент са шумерите и семитите, които заедно полагат основите на културното разви­тие на този район. Шумерите, вероятно дошли от Средна Азия, с течение на времето не устояват на напора на нахлуващите многочислени семитски номлади и в началото на II хил.пр.н.е. слизат от историческата сцена. По същото време семитите, прииждащи на нови вълни от Арабския полуостров, стават основ­ният етнически елемент, както в Южна Месопотамия (Вавилон), така и в Северна Месопотамия (Асирия) още в началото на II хил.пр.н.е. В края на IV и на­чалото на III хил.пр.н.е., може би малко по-рано от египтяните. Шумерите изразяват своя език в писменост, През втората половина на III хил.пр.н.е. те създават богата многожанрова литература с разнообразна те­матика. Семитските акади възприемат тази писменост, въпреки че езикът им коренно се различавал от шумерския. Именно поради съществуването на двата творчески етнически елемента Месопотамската кул­тура трябва да се разглежда като двуезична в хода на цялата нейна история.



През III и П хил.пр.н.е. в земите на Месопотамия нахлуват различни племена като завоеватели или заселници. Тези народи се различавали както по език, така и етнически. Тук можем да изброим гутеите, еламитите, хуритите и каситите. Дори пришълци като каситите, които останали по-продължи­телно в земите на Месопотамия, не оказали съществе­но влияние върху културата на местното население. Номадите, които нахлули масово и се заселили във Вавилон и Асирия, си служели със семитски език, но и те възприели акадския език и култура. Едва в края на II хил.пр.н.е. езикът на придошлите арамейци започва да се разпространява като говорим език и към средата на I хил.ир.н.е. заема мястото на отмиращия вече акадски език или по-точно на неговия вавилонски и асирийски диалект. До първите векове на нашата ера клинообразното писмо и акадскнят език продължават все още да се използуват в по-важните религиозни центрове.



Историята на месопотамската цивилизация се заражда преди около 5000 г. по южните граници на днешен Ирак. През IV хил.пр.н.е. непознатият шумерски народ, който нахлува в тези земи вероятно от Северна Азия, от планините на Тибет, неизвестно дали по море или по суша, се заселва по крайбрежие­то на Персийския залив (според шумерската традиция — най-напред в Ериду). По тези места винаги е имало недостиг на основни суровини: камък, метал и дървесина, които можели да улеснят развитието на цивилизацията. В замяна на това, благодарение на разклонената напоителна мрежа, земята била пло­дородна и имало глина, от която строели храмове, дворци, жилища и изработвали предметите на бита. Върху глинени плочки отначало с фигури, а после с клинопис шумерите записвали своите текстове, онези писмени документи, които ни дават възможност да проникнем дълбоко в историческия период, за­почнал около 3000 г.пр.н.е.



Земите на Южен Ирак, където започват да се настаняват прииждащите шумери вече били населени. Там съществували добре развити поселища, чиито жители притежавали известни познания и опит в областта на строителството, земеделието и свързано­то с него напояване. Шумерите бързо се приспособяват към заварените условия, но внасят в живота на месопотамските жители много непознати за тях ново­въведения. Шумерите — народ, който бил принуден да напусне азиатската си родина вероятно поради промени в климата или по други неикономически причини — бързо повдигат равнището на земеделието тук, въвеждайки усъвършенствувана система за на­появане на почвата. Основа на шумерската държавна организация са градовете-държави. Център на такъв град-държава е обграденият със стени сакрално-дворцов ком­плекс, на който са подчинени известен брой селища от близките околности. Това е замеделска формация, основаваща се на развито селско стопанство благода­рение на изкуственото напояване. За техническото състояние на широката система от напоителни канали по принцип се грижело цялото население. Център на политическия, стопанския и културния живот в шумерскин град-държава дълго време било светили­щето.



Градът-държава се смятал за владение на мест­ното божество, чийто представител на земята бил човек, наречен ен. В началния период обаче контрол над града-държава упражнявали всички свободни жители, представлявани от съвета на старейшините. Всички решения били вземани на общонародни съб­рания. Сравнително рано начело на свободните жи­тели на града-държава започнал да излиза енси, на когото е поверена грижата за земеделието и за дру­гите форми на стопанския живот. В момент на опас­ност от неприятелско нашествие събранието на жите­лите избирало един от членовете, наречен лугал („голям човек"), който всъщност изпълнявал функ­циите па монарх. Първоначално той бил избиран подобно на енси, но с течение на времето някои вла­столюбиви личности оставали на този пост дори след настъпването на мирен период. Така се поставя началото па царската институция в Шумер, която постепенно станала наследствена. Лугал държал в ръцете си и политическата, и религиозната, и икономическата власт. Гилгамеш — прочутият шумерски герой, известен и от шумерските, и от вавилонския епос, бил ен и носел титлата лугал. Има случаи, когато едно лице носело две титли, напр. енси и лугал. Напоследък учените са склонни да приемат те­зата, че храмовете притежавали само около една осма от обработваемата земя, а останалата част се ползувала колективно от цялото население (по-рано се смяташе, че цялата обработваема земя е била собст­веност на светилищата). В процеса на развитие на земеделието някои членове на общината започнали да купуват части от земята със съгласието на старейшините, с което навярно било поставено началото на частните земевладения. Тези земи често били обра­ботвани от наемни или по-бедни жители, което довело до характерното за държавите на семитска Месопотамия разслояване на обществото. Населението се разделило на няколко прослойки: свободни хора — към тях се отнасят богатите земевладелци, жреците, царските чиновници, занаятчиите, земеделците и търговците; група от икономически зависими, но вероятно свободни хора; роби, каквито отначало били военнопленниците.



Не знаем със сигурност в каква степен им е въздействувала материалната и духовната кул­тура на заварените жители на Месопотамия. Можем да приемем, че около 3000 г.пр.н.е. е настъпил значи­телен разцвет на културата, характерна с монумен­тални строежи и произведения на изкуството на ви­соко художествено равнище. По същото време, как­то знаем, се появява и писмеността. Шумерската култура, чието влияние прониква дори в Египет. Независимо от това истинският шумерски „ренесанс" — политическото и културно възраждане па Шумер — започва не в Лагаш, а в могъщия център Ур при царуването на Трета династия на Ур. Пър­вият си период на разцвет този месопотамски град-държава преживява още в средата на III хил.пр.н.е., когато Ур става важно политическо, стопанско н културно средище. От това време са намерени вели­колепни царски гробници, които разкриват майсторството на шумерите. Около 2100 г.пр.п.е. Ур става седалище на владетелите от Трета династия и голям политически, стопански н културен център на почти цяла Месопотамия. Многобройните документи сви­детелствуват за всестранната дейност на шумерите през този период. Тяхното възраждане е краткотрайно. Страната отново навлиза в период на размирици, предизвикани от нахлуването на нова вълна от семити-аморити. Третата династия на Ур губи град след град, завла­дявани от нашествениците. Последен удар на шуме­рите нанасят еламитите, които опустошават страната и столицата Ур и отвеждат в плен последния шумер­ски владетел. Шумерската държава окончателно престава да съществува.



След упадъка па Трета династия на Ур в много градове на територията на древен Шумер управляват местните династии. Доста бързо обаче започват ла се издигат два центъра; Исин и Ларса. Разцветът на тези градове-държави продължава сто години и е наречен период Исин-Ларса. Тогава се поставя нача­лото на няколковековния процес на спасяване от забрава на паметниците на шумерската писменост.



Хамурапи (1792—1750 г.пр.н.е.) — шестият вла­детел от вавилонската династия, наречена аморейска и един от най-великите владетели на древността обединява политически всички аморейски градове-държави, а след това и цял Вавилон. Периодът на управление на Първата династия на Вавилон (1894— 1595 г.пр.н.е.), особено по времето на Хамурапи, се смята за епоха на най-големия подем на месопотамската цивилизация, характеризираща се с високо материално благосъстояние, вътрешна стабилизация. (Хамурапи въвежда задължителни за всички закони;


Виж стелата-законник на Хамурапи), културно развитие и политическо надмощие в Древния изток. Тази епоха е добре документирана посредством разнообразни и мно­гобройни текстове, които засягат както всекиднев­ния, така и обществения живот. Поради всички тези причини периодът се определя като класически. Старовавилонското езиково, научно и културно наслед­ство е просъществувало като образец, достоен за подражание, чак до упадъка па месопотамските държави.



Друга семитска държава, възникнала в резултат на аморейското нашествие е Асирия, "разположена в североизточната част на Месопотамия. След западането на града-дьржава Ур Асирия за дълго остава политически независима от Юга. Двете държави, Вавилон и Асирия, с население, говорещо на сродни диалекти на акадския език, в продължение на повече от хиляда години са най-големите сили на Месопотамия, които често си съпер­ничат политически. Все пак Вавилон запазва доминиращата, си роля в областта на изкуството. Около 1595 г.пр.н.е. настъпва упадък ни Старо-Вавилонското царство. През същата година хетският владетел Мурсил I напада Вавилон и разграбва столицата.


През Новоасирийския период IX – VII в. пр.н.е. най-прочут владетел, със заслуги и в областта на културата, е Ашурназирпал II, чиято строителна дейност в Нимруд е потвърдена и от съвременните археологически проучвания. През VII.в.пр.н.е. Асирия става военна сила. След многобройни вой­ни тя покорява почти целия Древен изток и държи в подчинение завладените земи, като изселва жители­те им или ги подлага на безпримерна експлоатация и жестокости. При управлението на Асархадон (681 — 669 г.пр.н.е.) Асирия завладява за кратко време част от Долен Египет и достига върха на своята експанзия, но по отношение на съседен Вавилон тя не намира правилна формула за съжителство. През I хил.пр.н.ера тя често е по-силна политически от Вавилон, който обаче я превъзхожда в областта на културата, кое­то навярно го е спасило от пълно унищожение. По времето на последните асирийски владетели се проя­вява явна загриженост за литературното наследство и настъпва небивал разцвет на асирийското изкуст­во.



Ашурбанинал (669—631 ? г.пр.н.е.) събира в биб­лиотеката си в Ниневия преписи на вавилонски и шумерски произведения от всички по-важни културни средища на Месопотамия (общо около 20 000 плочки). Не бива да забравяме, че подобни центрове, макар и в по-малък мащаб, възникват и при управлението на други асирийски владетели. В края на VII.в.пр.н.е. могъщата асирийска държава внезапно запада поради едновременното нашествие на медите от Иран и на вавилонците. През 612 г.пр.н.е. пада Ниневия, последната столица на асирийските царе.


Нововавчлонското царство (625—539 г.пр.н.е.) в много области се опира на старите традиции от най-блестящите периоди на Вавилон, от II и дори III хилядолетие. Начело на държавата застава т.нар. Халдейска династия, сродена с арамейците. Основоположник на династията е Набопаласар, покорител на Асирия. Най-голям политически и културен по­дем Вавилон достига при царуването на неговия син, Навуходоносор II. Провинции на могъщата държава стават както Месопотамия, така и Сирия, Палестина и една част от Египет. През 539 г. персийският цар Кир II, наречен Велики, покорява Вавилон, завладява цяла Западна Азия и Египет. Така в продължение на две столетия Месопотамия става част от Персийската империя. След това тя попада под властта на различни владете­ли, дошли от изток или от запад, докато през VII. в. от н.е. бива завладяна от арабите. Непрестанният прилив на пришълци в Месопо­тамия не спомага за хармоничното развитие на съще­ствуващите там държави. Той довежда до периоди на застой и „варваризация” на културата, но също така я обогатява с нови елементи. Най-важният цен­тър на месопотамската култура е Вавилон. Там имен­но шумери и акадци съжителствуват векове наред и създават високоразвита цивилизация, която се раз­простира по съседните земи. Наследници на тази култура стават другите семитски народи, най-напред амореите, а после халдейците, които се числели към заселените по тези територии арамейски племена. Най-големия си разцвет вавилонската култура до­стига по времето на Хамурапи и на неговите синове. През следващите векове възпроизвеждали старите образци или заимствували от тях, но липсвали нови, творчески културни фактори п духовният живот за­костенял в рамките па традиционните канони.


След политическия упадък на Вавилон върху неговата култура се наслояват все повече чужди влияния. Въпреки това неговото въздействие про­дължава да бъде силно. Ашурбанипал нарежда да бъдат преписани ста­рите шумерски и вавилонски произведения за прочу­тата си библиотека в Ниневия. Картината на вярванията в Месопотамия не е еднородна поради тяхната различна етническа и ис­торическа основа. Първият различим пласт от този сложен образ са елементите на праисторическите вяр­вания в природните сили и в безличните, по-висши тайнствени сили. Следи от тези вярвания откриваме и в някои елементи и форми на шумерския култ. Към най-старите вярвания се отнасят и култът към плодовитостта, чийто израз бил култът на богиията-майка, магията, свързана с определени предмети и знаци, и вярата в задгробния живот.

Народите, които завладели по-късно Месопота­мия, преди всичко шумерите, акадците н аморейските западносемитски племена, донесли своите традиции, вярвания и култови обичаи. В ония времена завоевателите или пришълците не налагали религията си на заварените народи, а лесно приемали техните култове, особено ако тези народи се числели към по-високо развита цивилиза­ция. Така аморейските племена възприели религиоз­ните представи и пантеона на шумерите. По този начин много традиции се сливали, взаимно се про­никвали и ставали основа за по-нататъшно развитие на религиозната мисъл.



Шумерите, които за сравнително кратко време дошли отдалеч и били изолирана етническа група в Месопотамия, запазили чувството си за единство и културна принадлежност, въпреки че били обособени в градове-държави и непрекъсното нападани от чуж­ди племена. Това единство проличава особено ясно в общата религиозна система на всички градове-държави, независимо от политическото съотношение на силите. Разбира се, съществували и местни тради­ции и култове на божества с ограничено разпростра­нение. Когато някой от градовете-държави постигал надмощие над другите, култът на неговия бог-покровител несъмнено се засилвал, но без да се нару­шава йерархията на единния шумерски паптеон.


Най-висша догма в шумерската религия била вярата в извечната сила, управляваща природата, н в еднородността на материята, от която са възник­нали всички форми на живот, съществуващи в кос­моса. Според това схващане боговете не са създатели нито на праматерията, нито на управляващите я за­кони, а както и другите форми на живот са сътворени от първичната материя през поредните етапи на фор­миране на вселената. Първите богове обаче притежавали способността да създават следващите разнообразни форми на ма­териалния свят и абстрактните понятия, както и да предначертават законите, на които тези форми ще се подчиняват, т.е. да определят тяхното предназна­чение. От свързаните в праматерията елементи небе (ан) и земя (ки) пръв се родил бог Ан(Ану), персонифика­ция на небесата. Ан заемал главно място в пантеона на древна Месопотамия и бил цар на боговете, които обитавали най-горната част на небето. Сливайки се със земята ки, той станал баща на Енлил, който олицетворявал третия от основните космически еле­менти — въздуха. Ан също така отделил небето от земята и станал неин господар.




Антропоморфна форма на първичната земя-майка ки била богннята-родоначалница Нинту, наричана още Нинмах, Нинхурсаг, Аруру. Тя дала живот на редица поколения богове и — според традицията — създала човека. От праматерията произлязъл и четвъртият велик шумерски бог — Енки, изпълнител на плановете на Енлил, организатор па земния живот, господар на животворните сладки води абзу. Тези четири богове били наречени създатели.




През цялата хилядолетна история на Месопотамия те запазили мястото си в пантеона, запазили функциите и имената си с изключение на бог Енки, наречен от семитите Еа.



От връзките на първите богове се родили след­ващите поколения божества, между които всеобщо почитани били астралните богове: Нана (Манна) — бог на луната, у шумерите наричан също Зуен, а у семитите — Син; Уту, семитският Шамаш — бог на слънцето; богинята на любовта и войната Инана (Инанна) — господарка на планетата Венера, отъждествявана по-късно със семитската богиня Ищар. Предимството на астралните божества и на четирите, споменати преди това, се състояло в способността им да предначертават съдбата на нещата, които съз­давали за живот.

Върховната власт в света на боговете упражня­вало, както изглежда, великото събрание, в което влизали боговете, определящи съдбите, а също и Анунаките (Ануннаки) — „великите богове”. Събранието издавало присъди над божествата, които нару­шавали върховните закони, н вземало съдбовни ре­шения, напр. за унищожаване на човечеството. Родствената връзка между отделните божества според местните традиции е различна.


Характерно е, че едни и същи божества имат двойна роля: например Инана е дъщеря на Нана, а понякога на Ли или на Енки, съпруга е на Ан, а също и на бог Думузи. Боговете-бащи често вземали дъщерите си за съпруги. Светът на боговете напомня добре организирано човешко общество. Властта е разпределена според установена йерархия, функциите на отделните бо­жества са точно определени, законите и нормите на поведение — неоспорими и строго спазвани. Тяхна­та обща цел била да поддържат хармоничното разви­тие на вселената съгласно с върховните закони и с предначертаната й роля.



Боговете обитавали извънземните селения, но често пребивавали на земята, където имали свои домо­ве - храмове в определени градове. Всеки град бил седалище на съответния бог-покровител, избран за него от Енлил, а може би по-късно от бог Енки. Великите богове имали свои култови места в отдел­ните градове, но с това не се омаловажавала върхов­ната власт на местните божества-покровители. Пок­лонниците изразявали своята почит към боговете, като правели жертвоприношения в храмовете, т.е. донасяли им необходимата храна, напитки, облекло и скъпоценности. Строителството на величествени храмове и редовните жертвоприношения били основ­но задължение на владетелите и на всички поданици. Увеличаването на богатствата и усъвър­шенствуването на организацията на земния живот също спадало към религиозните задължения, тъй като то ставало съгласно волята на боговете, които сът­ворили за тази цел хората. И боговете, както хората, образували семейства. Сърдечни чувства свързвали родители и деца, братя и сестри. Между боговете често избухвали свади, те се поддавали на различни изкушения и слабости, а когато нарушавали извечните закони, събранието на боговете определяло наказанието, като например пребиваване в подземния свят. Богът можел дори да се срещне със смъртта, но неговата безсмъртна при­рода му давала възможност да се върне към живота.



Шумерският пантеон винаги е бил многочислен и с течение на времето все повече се разраствал. Шумерският списък на боговете, датиращ от първата половина на III хил.пр.н.е. наброява около 700 име­на, а големият списък от I хил.пр.н.е., включващ шумсрския н вавилоно-асирийския пантеон, съдържа близо 2500. В отделните градове-дър-жави съществували и групи от местни божества със свои особен култ. Те също били многочислени и се променяли през различните епохи. В града-държава Лагаш са открити документи, даващи подробности за период от неколкостотин години, засягащи местния пантеон. Така например при управлението на Гудеа в края на III хил.пр.н.е. списъкът на почитаните божества съдържал близо 70 имена. Няколко века по-късно този брой нараснал на 90. Голяма група божества, несъмнено с твърде стар произход, олицетворявали природните сили и се рад­вали на всеобщ култ. В тази група влизат Ишкур — бог на ветровете, дъждовете и бурята, отъждествявай по-късно със семитския Адад; Гибил и Нуску — бо­гове на огъня; Ентен — покровител на зимната при­рода н Емеш — на лятото. Господарите на приро­дата били тясно специализирани. Например бо­гиня Ашнан закриляла посевите и дори се отъжде­ствявала с тях. Бог Лахар отговарял за овцете, а богиня Нанше покровителствувала риболова.



Друга група богове били покровители на раз­личните занаяти и изкуствата. Към нея се числят: богинята на мъдростта н покровител на писателите Нидаба; Мушдама — покровителят на строителството; Кула (Кулла), който надзиравал изработването на кирпича; Енкимду, който се грижел за бентовете и напоителните канали; Утту — богиня на вегетацията, по-късно покровителка на тъкачеството; Гула - лечителката, възвръщаща здравето и живота на болните и умиращите, Нинурта — бог на войната и лова, отъждествявал с бог Нингирсу от Лагаш.



Към боговете на вегетацията, чийто култ навяр­но също се корени в най-старите традиции, се отна­сят широко почитаният бог Нингишзида, изобразяван често като смок, т.е. символ на възраждащата се природа, и бог Думузи, един от главните герои в шумерските митове. Неговият образ е особено инте­ресен н добре илюстрира сложността на месопотамския култ. Според най-старите преписи Думузи из­глежда е бил бог-пастир, чийто култ имал чисто местен характер и не надхвърлял района на Урук и Бадтибира. Свързан с великата богиня като неин любим и съпруг, той постепенно станал олицетворе­ние на плодовитостта, на възраждащата се природа и започнали да го отъждествяват с другите божества на вегетацията. В този аспект неговият култ се раз­пространил из цялата страна. Свидетелство за това са дори различните имена, давани на Думузи; Думузи-абзу край южните гра­ници на Месопотамия, Думузи-Амаушумгалана в земеделския район Урук-Кулаб (при което название­то Амаушумгалана вероятно е на по-старо божество на вегетацията), Думузи-ам („див бик") и Думузи-сипад („пастир") — божество-покровител на свинете в скотовъдння ройои на Бадтибира. В една от митологическитс традиции бог Думузн е представен в под­земния свят като съдник в Страната на мъртвите. Митовете, описващи различни епизоди от живота на Думузи, не ни дават цялостна представа за функ­циите и характера му, но това се обяснява със слож­ния произход на неговия култ и с факта, че много­бройните превъплъщения, дейности и родствени връз­ки на отделните божества не затруднявали тогаваш­ните жители.



Отделна група в пантеона представляват бо­жествата на подземния свят и на Страната на мърт­вите, наречена арали. Тяхна владетелка е Ерешкигал заедно със съпруга си Нергал. В свитата й влизат пратеникът и същевременно бог на бедствията Намтар, както и отреди демони. По-нисшестоящи боже­ства са: Нети — пазачът на вратите, писарят на име Димпимекуг, както и лодкарят, превозващ мъртвите през реката на подземния свят. Съдници на мърт­вите са различни богове, между които е и Гилгамеш — легендарният герой и владетел на Урук.



От края па IV хил.пр.н.е. в земите на Месопо­тамия се заселват все повече номадски семитски пле­мена, като я завладяват постепенно, но трайно чак до създаването на великите държави Вавилон и Асирия. Чергарските племена били на значително по-ниско културно ниво от ш у мерите. Ето защо те поч­ти изцяло възприели както религиозните представи па шумерите, така и тяхната богато развита цивили­зация. Обаче в процеса на адаптирането семитите въвели много преобразования, отговарящи на техни­те традиции и наклонности, а изменящите се политически условия също оказали влияние върху религиоз­ните системи на II и I хил.пр.н.е.



През този период преди всичко се формирала ре­лигията от държавен тип, признаваща абсолютното върховенство на божествата на онова племе, което управлявало в момента страната. Съсредоточава­нето на култа около личността на един бог, който фактически засенчвал целия останал пантеон, като приемал основните функции и качества на другите богове, не означава още монотеизъм. Целият сложен свят на боговете на месопотамската земя формално продължавал да бъде признаван, но съществувал като че ли в изолация. Нишката, която го свързвала с настоящия, живия култ на бога, била само генети­ческата връзка — приемали, че баща на този бог е един от главните древни шумерски богове и че събранието на боговете му е дало права да управля­ва света от тяхно име, т.е. старите култове били съгласувани с новото тълкуване на вярата. Така се изявявала открито семитската склонност към по­читане на едно-единствено божество с власт над це­лия свят.



По този начин начело на вавилонския пантеон застанал местният бог на Вавилон — Мардук. В желанието си да го издигнат и да популяризират култа му в цялата велика държава вавилонските жре­ци го представяли като син на бог Енки/Еа и така го свързвали с групата на главните богове-създатели на шумерския пантеон. След като излязъл победител в борбата с първичните зли сили, Мардук бил въз­награден от събранието на боговете с власт над целия свят - този факт бил съобщаван на всички племена посредством вавилонските митове за сътворението на света, декламирани на новогодишния праз­ник.


Произход на вселената и на живота на земята.



Как е възникнал светът, който ни обкръжава, какви закони го управляват, каква е ролята на човека в него — навярно от хилядолетия тези въпроси са вълнували човешкия разум, щом като към средата на III хил. пр.н.е. вече срещаме у шумерите схваща­ния, заслужаващи да бъдат наречени космогония.



Шумерите били безупречни наблюдатели. Те търсели в обкръжаващия ги свят порядъка, добрата организация и системността, целесъобразността и логическите връзки на различните природни явле­ния и законите, управляващи човешкото общество. Затова и изградената от тях представа за произхода на света е с ясна вътрешно-единна структура и е съобразена с човешкия опит, който тогава се е опи­рал на наблюденията върху природата и обществе­ния живот. Наблюдавайки огромното разнообразие от фор­ми на материята, противоречието между много от тях и същевременно хармоничното функциониране на всемирното единство, шумерските мислители стиг­нали до някои много важни изводи, които остават верни и актуални и до днес.



Първият от тях е схващането за еднородността на света, сътворен от единна праматерпя, от която възникнали н се развили една след друга различните форми на живот. Тази първична материя, която според шумерите е представлявала водна шир, ня­какво космическо море, била вечна. Те не изясняват и не търсят произхода й. Вторият необикновено интересен за ония времена извод е, че съществуват върховни закони, управлява­щи вселената. Тези закони са за шумерите неопреде­лени, безгранични сили, съдба, която действува поч­ти механично. На тези закони се подчиняват и бого­вете, които шумерите смятали за същества, произлез­ли или родени в космоса и неразривно свързани с него. За шумерите боговете никога не са били пър­вопричина на космоса, те са се появили на даден етан от образуването му. Това разбиране за природата на божествата ги накарало да не им придадат ду­ховния характер н абсолютното безсмъртие, конто характеризират религиозните системи, поставящи бо­га отвъд пределите на вселената. Висшите сили имат непознаваем характер, а произходът им остава неиз­яснен, също както и произходът на космическата праматерия. В този единен по произход космос гос­подствува законът за постоянното възнаграждение на живота и за развитието на принципа на свързването между противоположни елементи — мъжкото и жен­ското начало, живота и смъртта, доброто и злото.



Под земята и нейните води лежало друго кос­мическо пространство, наречено „голямата земя там долу”. В тази подземна страна шумерите поместили своя свят на мъртвите. Подземното пространство най-често се наричало кюр буквално „чужда страна”. След определянето на главните космически сфери и след като Енлил поел властта над земята, започнал нов етап от историята на света. Ки, земята, вече станала велика богиня, „господарка-родоначалница”, на шумерски Нинту. Понякога в различните творби тя носи името Нинмах — „преподобната гос­пожа”, или Нинхурсаг — „господарка (на планина­та) Хурсаг”.



След тримата първи богове-създатели — Ан, Ен­лил и Нинту, се появява и господарят на водите абзу — Енки. Той е представен като син на бог Ан, т.е. брат на Енлил. В мита за сътворението на човека тон, изглежда, е син на прамайката Наму, във всеки случай нейн потомък по права линия, благодарение на което бил включен в групата на най-старите бого­ве, произлезли от първичното море. Всъщност само четиримата споменати вече богове се наричат съз­датели. По този начин главните области на света се обособяват и получават могъщи покровители: Ан, който владее небесата, Енлил — господар на възду­ха, който предначертава съдбата на земята, Нинту — майка на редица поколения божества, родоначалница на земята, и Енки — владетел на водите, бъдещият създател на земния живот.



Боговете-създатели дават живот на следващите поколения божества, най-важни от които са богът на луната Нана и неговите деца — богът на слънце­то Уту и богинята на плодовитостта и любовта Инана, чийто символ е планетата Венера. Така божествата станали седем. Те имали изключителното право да „предначертават съдбата” (шумерското нам-тар) на всяко създадено същество или предмет и следовател­но да определят тяхната природа, свойства и пред­назначение.



Независимо от съдбата нам шумерите вярвали, че във всички произлезли от вселената неща (както в материалния свят, така и в абстрактните понятия, обозначаващи отделни сфери на живота или умстве­ното и душевното състояние) съществува неопределена сила, наречена от шумерите ме. Съобразно с типичния й начин на съществувание, всяка космическа единица получавала такава самостоятелна сила, която й давала възможност да се доусъвършенства, но винаги в границите на основното й предназначение, т.е. съгласно с присъщата й природа,с която е дарена в момента на сътворяването. Ме — това е силата на личното битие и развитие в рамките на съдбата и законите, управляващи вселената. Между различни­те предложения за по-точно тълкуване на ме и за начина на превеждане на този термин, най-разпро­странено и навярно правилно е определението „бо­жествена сила” или „божествени закони”. От гледна точка на историческото развитие на първобитните вярвания, ме са може би по-близки до понятието ну­жен (дух, обитаващ предметите). Отначало ме били зависими от Енлил, който ги усъвършенствувал и предал на бог Енки.



Ме властвували над човека и цивилизацията. Тази група ме до голяма степен ни е известна от мита за богинята Инана, която в желанието си да издигне своя авторитет и значението на любимия си град Урук, успяла да открадне с хитрост ме от бог Енки и след редица премеждия щастливо да ги зане­се в своя дом.

Из „Митология на Месопотамия”;
Кристина Личковска, Кристина Шажинска;
И „Български художник”; С.1984; стр.296


Божествен пантеон



Нергал - „дракон, покрит с кръв, която пие от живите.” Образът на Нергал като дракон, тържествуващ над смъртта на враговете си е често срещан образ в Шумерската литература. Той е бог на войната, чумата, смъртта, насилието, кръвта и Подземния свят. Всъщност става бог на Подземния свят, когато се жени за Ерешкигал, която е първоначалната богиня на Подземния свят. Нергал може да бъде описан като гневен, себичен и кръвожаден бог. Той е единствения от Шумеро-Акадските богове, който редовно е описван като пиещ кръвта на живите и който убива без да се поколебае именно заради кръвта, която изглежда му харесва.



Ерешкигал – Кралицата на Подземния свят и една от най –древните богини в Шумерския пантеон. С нея е свързан следния мит: След като света бил създаден, той бил разделен между главния Бог Ану и Енки, Енлил и Ерешкигал. Братята Енки и Енлил станали владетели респективно на земята и водата, а небето било владение на Ану, така че за Ерешкигал останал само подземния свят. Тя трябвало да остане там, защото ако го напусне, Мъртвите щели да се освободят и да „станат повече от живите”. Самата Ерешкигал трябва да яде прах и да пие кръвза да оцелее.



Нинурта – споменат е само в един фрагментарен текст , но по следния забележителен начин : “къпещ се в кръвта на хората, пиейки до насита и наслаждавайки се на кръвта.”



АБЗУ (АПСУ) - според шумеро-акадската митология, това е първичният, подземен, сладководен океан. Абзу(Апсу) е недостъпен даже за боговете. В него се съхраняват причините и началото на всичко, в това число и божествените, тайнствени, могъщи сили - МЕ, управляващи света. Те са първоизточници на човешката култура. В по-късната вавилонска митология, Абзу играе важна роля в сътворението на света. Според сказанието, от Абзу - първичният океан и Тиамат - първичната стихия, въплъщение на хаоса, се родили божествата-чудовища Лахму и Лахаму, които пък родили Аншар и Кишар. От тях възникнал Ан (Ану) - богът на небето.



АДАД (ИШКУР) - могъщ древен шумеро-акадски бог на гърмотевиците, бурята, вятъра и всичко разрушително.



АН (АНУ) - шумеро-акадски бог на небето. От съюза му с богинята на земята Ки се родил богът на въздуха Енлил, който създал Вселената, състояща се от небе и земя, разделени от въздух. Ан е баща на боговете, възвисяващ се над всички същества. Към него се обръщат за съвет и благословия. След време обаче, децата му Енлил и Ищар, както и други богове, го изтласкали на заден план.



АНУННАКИ - шумеро-акадски божества, родени от Ан и Ки. Смятало се, че те определят човешките съдби и, че са посредници между боговете и хората. В по-късни времена, с това име започнали да наричат земните и подземни божества.



АШУР (АСУР) - асирийски главен бог. Бог на войната, бог-войн. По-късно възприет и в шумеро-акадския пантеон.



ДУМУЗИ - шумеро-акадско божество, свързано с плодородието на земята и растителния свят. Син на Енки, богът на мъдростта. Съпруг на Инанна. Някога богинята слязла в подземния свят. Но след като не могла да излезе обратно от там, ако не остави някой в замяна, тя позволила да отведат в преизподнята съпруга й. След това обаче,на земята настъпил хаос. Това принудило Инанна да се спусне отново в подземния свят и да спаси съпруга си.



ЕА - шумерски бог на водите и океана. Едно от трите върховни божества.



ЕНКИ - шумеро-акадски върховен бог. Бог на мъдростта, закрилник на хората, определящ съдбите им. Олицетворява животворните води. Покровител на рибарите. Енки подрежда земята, установява порядък в природните явления, научил хората да обработват земята, да овладеят занаятите и изкуствата.



ЕНЛИЛ - шумерски бог на въздуха, бурята и вятъра. Едно от трите върховни божества. Син на Ан и Ки. Енлил е съветник на бговете, управник на земята. Измислил мотиката и "всичко полезно", сътворил дърветата и житните растения, установявайки разцвет на земята.



ЕРЕШКИГАЛ - шумерска богиня на мрака и смъртта, повелителка на подземния свят. Сестра на Инанна. Следи мъртъвите да не избягат на свобода и да се върнат на земята.



ИНАННА - шумерска богиня на плодородието, любовта и войната. Аналога й в акадската митология е Ищар - също богиня на плодородието и войната. Инанна е дъщеря на Ан, на Нанн (Нанна), а също и на бога на мъдростта Енки. Съпруга на Думузи. Веднаж решила да се спусне в преизподнята, за да подчини подземния свят, в който властвала сестра й Ерешкигал. За да се застрахова, заповядала на свой довереник да се обърне за помощ към висшите богове, ако не се върне след три дни. Преминавайки през седем врати, водещи към подземното царство, сваляла част от дрехите си или някое украшение. Когато застанала пред Ерешкигал и съдниците на преизподнята, била съвсем гола. Всички я гледали със смъртоносен поглед, докато накрая тялото й станало бездиханно. След изтичане на трите дни, довереникът й разказал на бога Енки за нещастието. Тогава той изпратил в преизподнята свой пратеник, който възвърнал живота на Инанна с помощта на жива вода. Но за да се върне на земата, богинята трябвало да остави в подземния свят някой, вместо себе си. Изборът паднал на съпруга й Думузи. Така, всяка година той трябвало да прекарва половината от дните си в преизподнята. Затова се казва, че той е умиращ и възраждащ се бог.



ИЩАР - акадска богиня, съответстваща на шумерската Инанна. Богиня на любовта и войната. Предлага любовта и покровителството си на знаменития герой Гилгамеш, но той отказал, знаейки злощастната участ на предишните й възлюбени. Тогава Ищар, за да отмъсти на героя, изпратила страшния Небесен Бик. Но Гилгамеш, заедно с Енкиду го убили. Ищар, също като Инанна слязла в преизподнята за своя любим Таммуз, заплашвайки богинята на подземния свят Ерешкигал, да пусне на земята всички умрели. Но Ерешкигал я убила и едва след молбите на съветниците си, я съживила с жива вода. След това Ищар се завърнала на земята, заедно с любимия си Таммуз.



КИ - шумеро-акадска богиня на земята. От нея и Ан се родил бог Енлил.



МАРДУК - вавилонски върховен бог, господар на боговете, бог на мъдростта, на световния порядък, бог на слънцето и светлината. По молба на боговете се съгласил да унищожи Тиамат - въплъщението на хаоса. За да извърши това, пожелал от боговете цялата власт и превръщайки се в огън, създал седем бушуващи урагана. Хванал Тиамат в мрежата си и я сразил със стрела право в сърцето. След това разсекъл тялото й на две, създавайки от едната част небето, а от другата - земята. Мардук устрол Вселената, установявайки порядък при смяна на месеците, определил пътя на небесните светила и създал човека.



НАММУ - шумерска богиня-прародителка, "майка", създала небето и земята, "майка", дала живот на всички богове. Олицетворява световните подземни води. Майка на бог Енки.



НАНН (НАННА, СИН) - шумеро-акадски бог на лунната светлина, бог на луната. Син на Енлил и Нинлил. Покровител на град Ур. Изобразява се като бик със сияещи рога, пасящ на небето или плуващ по него в небесна лодка.



НИНХУРСАГ (НИНТУ, НИНМАХ) - шумеро-акадска богиня-прародителка, майка на всичко живо. Съпруга на бог Енки. От тях се родила богинята на растенията Нинсар. От съюза на Енки с внучката му Утта възникнали осем растения, но Нинхурсаг не успяла да им даде имена, защото Енки ги изял. Разгневената богиня проклела Енки и той бил поразен от осем недъга. Тогава боговете я уговорили да излекува съпруга си. За да направи това, Нинхурсаг създала осем божества - по едно за всяка поразена част от тялото на Енки и с тяхна помщ го излекувала. Често я отъждествяват с Ки.



ТАММУЗ - акадски умиращ и възраждащ се бог на природата. Бог на плодородието и растителността, покровител на пастирите. Съпруг на Ищар, която го пратила в подземното царство, вместо себе си. Така, половин година Таммуз трябвало да прекарва под земята. Всяко негово завръщане от преизподнята било съпровождано от буен растеж на всичко живо - пробуждане на растителния свят. Таммуз е аналог на шумерския бог Думуз.



ТИАМАТ - акадска драконоподобна богиня, олицетворяваща първичната стихия и хаосът. Счита се за съпруга на Абзу (Апсу). От техния съюз се родили другите богове, които започнали нестихваща битка с Тиамат. В крайна сметка, Мардук - главният от младите богове, я убил и от двете части на тялото й направил небето и земята.



УТТА - шумерска богиня на растенията. Дъщеря на Нинсар и внучка на Нинхурсаг и Енки.



УТУ - шумеро-акадски бог на слънцето. Син на Нанн (Нанна) и брат на Инанна. Всевиждащ бог на справедливостта и истината. Смятало се, че през деня Уту пресичал небесния свод от изток на запад, а през нощта - подземния свят от запад на изток, давайки светлина на мъртвите. Негов потомък е Гилгамеш.

Демони



Намтар - В текста „Смъртта на Гилгамеш” , Намтар е описан като пазач на подземния свят, който чака душите на мъртвите. Ако не го умилостивиш с подаръци, той „поглъща” душата и живота ти, за да те изгони от свещеното пространство на подземния свят и за да се нахрани. По този начин, Намтар се „храни с живот” /мъртвите не са напълно мъртви докато не ги пусне да продължат пътуването в подземния свят/. Намтар е интересно име , което идва от израза Нам-тар, който означава „този, който решава съдбата”, като „съдбата” е равностойно на „смъртта”. Той решава кой трябва да бъде допуснат в подземния свят и кой не.



Пазузу – в Акадските текстове той е отговорен за носещия чума южен вятър и смъртта на хора, които са изрекли лъжа. В случаите на тези, които са изрекли лъжа той изпива кръвта им и според старите Акадски текстове, той се е наслаждавал на това.

Човешки същества



Фрагменти от Акадски текст разказват следната история: Брат и сестра, които някога служели на боговете в един момент искали да ги предизвикат и да правят каквото си поискат. Те успяли да се отделят от боговете и когато си помислили, че са спечелили вечността, боговете им се присмели и ги проклели да живеят вечно, но в същото време да не си спомнят причината и никога да не разберат как е станало така /буквално е споменато “мозъците им били изядени/. И тъй като боговете ги проклели, те се променили и станали зависими от кръвта на други човешки същества и били принудени да “живеят в нощта”.

Легенда за потопа (Вавилонски мит)



Много, много отдавна Гилгамеш, владетелят на Урук, търсейки безсмъртие, отишъл при престарелия Утнапищим, който станал безсмъртен, благодарение на добродетелите си и спасил човечеството и животните от великия потоп. Тогава старият мъдрец му разказал своята история. Разгневени от греховния живот на хората, повечето богове решили да погубят човешкия род. Но понеже Утнапищим, който управлявал града Шуруппак бил праведен и известен с добрите си дела, бог Енки го предупредил за приближаващия ужасен потоп. Той му заповядал да изостави всяка работа, да изгори дома си и веднага да започне да строи голям кораб, който трябвало да бъде широк 120 лакътя и да бъде също толкова висок. Утнапищим трябвало да насмоли целия кораб, за да не пропуска вода. След това трябвало да натовари по едно мъжко и по едно женско от всичку видове животни, да вземе семейството си, храна за всички, злато сребро и украшения. И точно, когато Утнапищим завършил строителството на кораба, завалял пороен дъжд, какъвто не бил валял преди това. Дъждът валял без прекъсване шест дни и шест нощи и бурята и наводнението били толкова ужасни, че самите богове се изплашили. Даже бог Еа, богът на водите и океана, който изпратил потопа на земята, разбрал, че всичко станало много по-страшно, отколкото искал самият той. Боговете гледали с ужас към наводнената земя, а богинята на любовта и красотата Ищар се обливала в сълзи, виждайки как децата се превръщат в глина и изчезват в развилнялата се водна стихия. След шестия ден водите престанали да се изливат от небето и когато всичко стихнало, боговете видяли, че всички живи същества са изчезнали. Покрусеният Утнапищим склонил глава и заплакал от мъка по унищожения човешки род. В това време корабът спрял близо до върха на планината Нисир и на седмия ден Утнапищим пуснал един гълъб, за да провери дали ще намери място, където да свие гнездо. Но гълъбът се върнал скоро обратно на кораба. На следващия ден изпратил лястовица, но и тя се върнала. Накрая изпратил врана, която отлетяла и вече не се върнала, защото намерила място за своето гнездо. Така Утнапищим разбрал, че сушата се появила отново и че било време да излезе от своя кораб, за да принесе жертва за избавлението си. Той получил в дар от боговете "живот вечен" и бил пренесен заедно с жена си в божествената райска страна Дилмун.



Епосът за великия и страшен Гилгамеш, за праведния Утнапищим и унищожителния Вселенски потоп е записан върху множество глинени клинописни плочки, намерени в библиотеката (наброяваща повече от 20000 тома), която създал Ашурбанипал (669 - 635/627 г. пр. Хр.). Той бил изключително умен и образован владетел. Говорел няколко езика, умеел да пише, притежавал литературен талант и придобил математически и астрономически знания. Този епос е най-значителното литературно произведение на древна Месопотамия, първият голям епос в световната история. Ето част от оригиналния текст:
"Всичко, що имах, взех със себе си,
всички плодове на своя живот натоварих на кораба;
и семейството и всички роднини, животните степни,
добитъка от полята и хората от занаята им,
всичките събрах и натоварих.
Качих се на кораба и затворих вратата...
Когато изгря новият ден,
на хоризонта далечен чер облак се вдигна...
Денят изведнаж се превърна в нощ,
брат вече не виждаше брата,
народът в небето не се познаваше вече.
И боговете даже потопът изплаши,
побягнаха те бързо към небето на Ану
и като псета край стената се свиха...
Шест дни и шест нощи растяха
буря и води, ураган царуваше над земята.
А седмият като настана, бурята стихна,
изгладиха се водите, що като войска бяха вилнели;
усмириха се вълни, вятърът утихна и потопът спря да се качва.
Погледнах над водата, замлъкнал бе ревът,
а всички хора бяха станали глина!
До сами покрива стигаше блатото!...
Огледах за земя, за хоризонта на морето,
далеч, далече там изплава остров.
Корабът стигна до планината Нисир,
заседна на планината Нисир като закотвен...
Когато настана седмият ден,
аз гълъб пратих и пуснах да лети,
литна той и пак дойде, гълъбът мой,
като не намери място да почине, върна с пак.
Аз лястовица пратих и пуснах да лети,
литна тя и пак дойде, моята лястовица,
като не намери място да почине, върна се пак.
Аз гарван пратих и пуснах да лети,
отлетя гарванът, видя, че водата взе да спада,
кълве той, върти се, грачи и веч се не връща."

Сътворението (Шумерски мит)



Много, много отдавана, всички стихии, съставящи вселената били едно цяло и като огромна планина се носели във водите на световния океан. Все още нямало никакви треви, нито тръстика, нито дървета, нито риби, нито зверове, нито хора. Тогава богинята-прародителка Намму създала от себе си своя син Ан (Небето) и дъщеря си Ки (Земята) и ги разделила: Ан - на върха на планината, а Ки - отдолу, в подножието й. Щом порастнали децата, Намму ги съединила, като мъж и жена. Така Ки родила Енлил, който изпълнил всичко с могъщото си дихание. След това родила още седем сина, седем могъщи стихии, без които не би имало светлина и топлина, влага и живот. Ки родила и по-младите богове, които станали помощници и слуги на Ан - Ануннаките. Те също започнали да се съединяват, като мъже и жени и раждали нови синове и дъщери. Постепенно, планината станала тясна за потомството на Ан и Ки. Виждайки това, Ан призовал най-големия си син Енлил и му казал: "Планината стана вече тясна за теб и твоите братя и сестри. Нека да отделим върха и я разделим на две части." Речено - сторено. Ан издигнал високо върха на планината, а Енлил спуснал подножието й надолу. Така се появило небето, като свод над земята. Ан избрал за себе си небето, а земята оставил на сина си. Енлил се понесъл над новопоявилата се земя, изпълвайки я с животворното си дихание. Без него не биха се появили облаците, събиращи и отдаващи влагата, не би имало треви, нито тръстика, нито дървета, раждащи плодове. Братята и сестрите на Енлил осветили и затоплили земята и тя станала прекрасна. Виждайки това, боговете пожелали да останат тук и помолили Енлил: "Отдели ни място на земята, където бихме могли да живеем заедно!" Тогава той издигнал за братята и сестрите си град в самия център на земята и го нарекъл Ниппур. След това създал закони и бдял да бъдат спазвани, за да е спокойно и да няма престъпления. Уверявайки се, че в Ниппур всичко е така, както трябва да бъде, Енлил издигнал в центъра на грда възвишение и съградил върху него за себе си дом от лазурит, който се издигал до средата на небето. По това време, в Ниппур живеела сестрата на Ан, старата Нунбаршегуну, заедно с прекрасната си дъщеря Нинлил. Тя не пускала красавицата да излиза сама, но момичето било упорито и настояло да се измие в прозрачните води на потока, течащ край града. Най-после Нунбаршегуну й разрешила, но настояла да бъде предпазлива, защото в полето зад Ниппур се появявал често самият Енлил. И наистина, малко след като излязла Нинлил, към нея се спуснал като вятър Енлил, но девицата не отстъпила пред огнената му страст. Тогава той се отдалечил, преструвайки се, че се е примирил с отказа й. На следващия ден обаче, когато Нинлил се върнала, Енлил връхлетял върху нея като ураган и се насладил на невинната й красота. Научавайки за това, боговете решили да изгонят насилника в подземното царство. Енлил бил принуден да се подчини на волята им, но за негово очудване Нинлил го последвала, защото междувременно успяла да се привърже към страшния бог. Там, под земята, Нинлил родила първата си рожба - бога на лунната светлина Нанн, комуто било съдено да се издигне в небето. Едва след като изтекъл уречения срок, Енлил и Нинлил се завърнали на небето, където се усамотили, стараейки се да не общуват с хората. Независимо от това, човечеството страдало от пристъпите на Енлил, който изпращал болести, сущи и наводнения всеки път, когато кротката Нинлил не успявала да усмири гнева му.

Подредбата на земята (Шумерски мит)



Бащата на боговете Ан създал живота на земята, а Енки - синът на богинята Намму, подредил всичко. Преди това земята била покрита с непроходими гъсталаци и блата. Нямало спасение от змии и скорпиони. Глутници свирепи зверове скитали навсякъде, прогонвайки хората в мрачни пещери. Тогава Енки взел един плуг, изкоренил преплетения гъсталак, прокарал по земята първите бразди и ги засял със семена, а за съхранение на реколтата, издигнал хамбари. След това напълнил реките Тигър и Ефрат с животворна вода и направил така, че да служат на плодородието. Бреговете им засадил с тръстика, а във водите заплували различни риби. Планинските пасища Енки отдал във властта на Сумукан - богът на горите и дивите животни, а стадата с добитък поверил на бога-пастир Думузи, като му показал как се дои млякото, как се стриже вълната и как се строят обори и кошари. Енки научил жените как се изтегля нишка от овчата вълна и как се тъкат платове. Забелязвайки, че хората се грижат по-добре за това, което им принадлежи, Енки разпределил нивите между тях и очертал граници между градовете им. Тъй като в земите между Тигър и Ефрат нямало метали, от които може да се изработват сечива, оръжия и украшения, Енки показал на хората път през морето до далечни страни, където можели да обменят зърно и плодове от градините си срещу метали. Накрая, Енки създал град Ереду, издигайки към него пресните води от подвластния му подземен, сладководен океан. За да се различават хората от зверовете, Енки създал закони и ги записал върху скрижали, които станали известни с името "МЕ". Притежаването на тези скрижали давало пълна власт над всичко и даже самите богове водели борба помежду си за тях. Всички смъртни били длъжни да спазват тези закони, но самите скрижали Енки съхранил при себе си, защото хората не бивало да стават богове.