Мигел де Унамуно

/ 1864 Г. – 1936 Г. /

Мигел де Унамуно - "Есеистика"

ИЗТЕГЛИ

Роден в Испания. Активен участник в политически и културен живот на страната. Автор на предпочитаните от него есета с дълбок трагикомичен смисъл. В тях местата на трагедия и комедия постоянно се сменят. Философът познава всички класификации на политически идеи и терминология, които ограничават и потискат човека: от аристокрацията – властта на знатните и плутокрацията – властта на богатите, през теокрацията – властта на църквата и технокрацията – властта на специалистите техници, до демокрацията – властта на народа, охлокрацията – властта на тълпата и дори простокрацията – властта на простаците. Но най-омразна му е онази крация, която сам той нарича идеокрация – властта на идеите и тя е най-страшната от диктатурите. Тя е просто другото име на догматизма, фанатизма. Ето защо в политическата си ориентация Унамуно вярва на хора, а не на идеи и програми. Кредото му е “Мразя хора, които говорят като книги и обичам книги, които говорят като хора”. животът дава истината на идеите, а не идеите – на живота. Всяка идея може да върши работа на фанатика и в името на идеи са извършвани престъпления.


Като автор на “Трагичното чувство за живота у хората и у народите” и “Агонията на християнството” ( и двете забранени със специално постановление от Ватикана през 1958г.) той разкрива мястото на човека, мястото на самия себе си като човек. Човекът е вечно разпънат на кръст между чувства и разум, между жаждата за живот и обречеността на края, между желанието да знае и утехата, която идва с вярата. Това е и трагедията му. Животът е трагичен, защото може да съществува само във времето и пространството, а не във вечното и безкрайното. Човек иска да даде на света своята личност, докато света иска да го обезличи.


Самотникът носи в себе си цялото общество. В самотата си той обича хората най-много и им служи най-добре. В самотата ние ставаме по-добри. Самотата ни обединява толкова, колкото обществото ни разделя. Човекът от плът и кръв иска безсмъртие. Дори Адът е за предпочитане пред нищото. От стремежа към безсмъртие идва и любовта. Най-върховното и най-трагичното чувство на човека. в любовта човек намира липсващата му вечност. В любовта човек се раздвоява а така се утвърждава и става личност. В нея човек се насочва навън, към другия. За човешкия живот по-важно е чувството, а не разума. И на мястото на Декартовото “Cogito, ergo sum” – Мисля, следователно съществувам, Унамуно предлага “Amo, ergo sum” – “Обичам, следователно съществувам” . вярата в Бог се ражда от любовта. Бог съществува, защото ние искаме да съществува. Учението за Бог е равнопоставено на учението за човека. бог се създава постепенно и в човека и от човека. Бог е най-богатата човешка концепция. Вярата в Бог не идва от рационалната нужда, а от житейската мъка, от желанието той да съществува. Желанието да дадем цел на вселената, да я направим съзнателна и лична, ни е накарало да вярваме в Бог. “Аз си налагам да сътворя с помощта на вярата си моя Бог обезсмъртител”. Религиозната вяра не е във вярването в това, което не виждаме, а в сътворяването на онова, което не виждаме.


Любовта е продиктувана от болката и страданието. А те са същностни черти на човека. болката е коренът на личността, защото само ако страдаш можеш да бъдеш човек. Болката ни подсказва, че съществуват онези, които обичаме, че съществува света, че съществува и Бог.


Идеята за възкресението е простодушна, тя е утеха на необразоваността и едва ли може да обслужи културата и нейните представители.