Димитър Михалчев

/1880 г. – 1967 г./

Димитър Михалчев - Може ли човек да се потопи два пъти в една и съща река?

ИЗТЕГЛИ

Димитър Михалчев - За безкрайното съществуване на вселената

ИЗТЕГЛИ

Не са много българските философи, оставили такава трайна диря след себе си, както академик Димитър Михалчев - един от най-видните наши философи и общественици. Изключително ерудирана личност, човек с неизчерпаема творческа енергия, дългогодишен преподавател в Софийския университет, председател на БАН, пълномощен министър на България в Чехословакия и СССР, плодовит учен в областта на философията и обществознанието, голям стилист и блестящ публицист.


Първоначално привърженик на неокантианството, преминава през махизма и иманентната философия на Вилхелм Шупе, за да прегърне накрая идеите на Йоханес Ремке - професор в университета в Грайсвалд, Германия. В продължение на половин столетие Михалчев отстоява своите възгледи у нас и води непрекъсната решителна борба против диалектическия материализъм и марксистката теория на познанието. Именно в негово лице виждат своя най-опасен идеологически противник всички наши марксисти-теоретици - от Димитър Благоев до Тодор Павлов и акад. Сава Геновски. Именно затова Михалчев е пенсиониран поради „пределна възраст” през 1947 г., а по-късно отречен от официалната идеология като буржоазен и реакционен. Въпреки това след смъртта му през 1967 г. той е признат като бележит учен и общественик със самостоятелно, прогресивно гледище и оценка на важни научни и обществени проблеми, на колосални събития и явления, в които е активен участник.


Михалчев публикува значителен брой свои статии на различни теми не само в сп. „Философски преглед”, чийто основател и главен редактор е той самият, а и в редица други списания като „Ново общество”, „Мисъл”, „Просвета” и др., където третира проблеми от най-различно естество. Един такъв проблем, обсъден на стрaниците на „Просвета” в статията „Що е време и съществува ли то в света?” е този за същността и обективността на времето.


В гносеологичен аспект философията се занимава с най-общите въпроси и закономерности, засягащи човешкото познание. Това определя и интереса на редица видни философи от най-дълбока древност до наши дни към проблема за времето и неговата същност. Що е време? - пита Михалчев. Какво е значението на тази дума? Съществува ли то в действителност или е нещо субективно, измислено от хората за тяхно удобство? Подобни въпроси на пръв поглед изглеждат неуместни и излишни. Та ние всекидневно говорим за време, живеем в него, умираме в него, усещаме как то бавно, но неумолимо следва своя неизменен ход, как изтича между пръстите ни, за да не се завърне никога назад, как вечно ни липсва и никога не ни достига! Възможно ли е например да кажем че ни липсва нещо, без да сме наясно какво всъщност означава? Възможно ли е да употребяваме дадена дума, без да знаем нейното значение? В този смисъл изключително интересно е писаното преди векове от един от най-големите философи: „Ако не ме питате какво представя от себе си времето, аз зная що е то: но ако ме питате, аз ще отговоря, че не зная!”


Демокрит (V в. пр. н. е.), поставяйки си въпроса: съществува ли времето в света, размишлява по следния начин. Светът е съставен от безброй атоми, разделени помежду им с празно пространство, обезпечаващо тяхното движение. По своята същност атомите са нещо постоянно, трайно, вечно. Те не са възниквали и не могат да изчезнат, а единствено да се комбинират по различни начини и така да изграждат предметите. И понеже времето е нещо текущо, което сега го има, а после го няма, то не може да бъде съставна част на действителността. Как може това преходното, което постоянно тече, да бъде част от вечното, което не е възниквало и не може да изчезне! Т. е. времето не е нещо реално съществуващо, а е просто един субективен начин за подреждане на събитията.


Според Михалчев Демокрит се е опитвал да разбере времето като някаква веществена реалност, материална съставка на атомите, каквато то не е и, след като не е могъл да намери мястото му в действителния свят, е побързал да го обяви за нещо субективно. Това практически означава, че времето не би съществувало, ако ги нямаше хората. Следователно то съществува само с тях и за тях и не е съществувало преди тях!


От друга страна Демокрит разглежда атомите в един процес на непрекъснато вечно движение. Самото движение, смята Михалчев, предполага преместване на предмета от едно място на друго. Т. е. ако преди предметът е бил там, сега е тук, а после ще бъде някъде на друго място. Тези думи „преди”, „сега” и „после” изразяват именно някаква последователност от местоположения, която не е нищо друго освен самото време, без което понятието „движение” би изгубило всякакъв свой разумен смисъл.


Девет века по-късно в своите „Изповеди” с проблема за времето се заема и Св. Августин. Той заявява, че сто години за хората са един доста дълъг период от време. Но в момента, в който изминат, те вече не съществуват. Същевременно сто бъдещи години все още не съществуват. Т. е. подобно на изминалите вече години, те също са нещо нереално, несъществуващо. Тогава възниква логичният за Св. Августин въпрос: Как може да се мерят миналото и бъдещето, след като не съществуват? Оказва се, че имаме право да мерим единствено настоящето. Но то от своя страна, бидейки една крехка граница между миналото и бъдещето, се оказва неподдаващо се на измерване.


Михалчев смята, че ако приемем изводите на Св. Августин, че миналото вече не съществува и е недействително, тогава историята би се оказала наука, занимаваща се с нещо нереално. Нещо повече - нито една вещ или предмет не биха могли да съществуват повече от един единствен миг, защото в следващия вече биха се оказали вече нереални. Т. е. Св. Августин разглежда времето и действителността като две несъвместими понятия. Изключвайки миналото и бъдещето от действителността като нещо нереално, той оставя като единствено нейно въплъщение единствено настоящето. Но явявайки се просто една крехка граница между два фантома, то от своя страна се оказва неизмерваемо, което автоматично превръща времето в едно напълно излишно и чисто субективно понятие. Така, смятайки, че действителността е неразделно свързана с настоящето и само с него, Св. Августин практически я унищожава.


Приведените по-горе разсъждения водят Михалчев до логичния извод, че времето не е нито вещ, нито част от материалните предмети. Тогава бихме могли да го пренесем в съзнанието и да потърсим значението му в потока на нашите вътрешни преживявания, както ни учи Бергсон. Само така бихме могли да осъзнаем непосредствено що е времето - живото, неделимото и неизмеримото. Извадим ли го от непосредственото съзнание и започнем ли да го разкъсваме и мерим с цел практическо удобство ние бихме го умъртвили. В този смисъл часовникът би могъл да се разглежда само като един своеобразен труп на времето.


Независимо от това дали ще погледнем на времето като на „нàгледна форма" на съзнанието, както учи Кант или като на форма на непосредствения живот на душата, както смята Бергсон, все едно ще стигнем до идеята за неговата субективност, смята Михалчев. А това от своя страна, както и при разсъжденията на Демокрит, би означавало, че времето, а оттам и движението не би съществувало, без съществуването на живи същества.


Говорейки за времето всеки от нас разбира под това понятие някаква последователност от дадености. Къде е обаче нейното място? За Михалчев времето - това е последователността. А всяка последователност се основава на някаква промяна или редица от промени на някакъв предмет, на нещо, което се променя. Тогава съвсем естествено възниква въпросът: Кое е това, което се мени и което е следователно носител на промяната? Нека вземем един произволен предмет, например къс сапун. Той се характеризира с някакви особени характеристики - големина, цвят, форма, място и др. Тези характеристики от своя страна образуват едно единство, което, характеризирайки предмета само в някакъв фиксиран момент, по своята същност се явява нещо различно от самия предмет. Ако си измием ръцете със същия този сапун, то неговите характеристики или поне част от тях ще се изменят. Сапунът се променя, но въпреки остава същият субект, а не някакъв друг.


Изложените по-горе разсъждения налагат на Михалчев извода, че предметът се оказва обединение на моментни единства, зададени в последователност. Тези единства не са нещо реално и самостоятелно, намиращо се вън от предмета, на който принадлежат и в никакъв случай не биха могли да съществуват самостоятелно. Те са просто една логическа абстракция, до която сме достигнали чрез мисловен анализ. При това за разлика от всеки реален вид анализ при мисловния предметът не се променя и продължава своето съществуване такова, каквото е било преди анализа. Макар че в случая беше взет за пример сапунът, всеки един друг предмет би могъл да бъде подложен на същия анализ. Нещо повече - няма такъв предмет, който да не се мени. Това от своя страна означава, че не съществува предмет, който да не може да бъде анализиран подобно на по-горния сапун.


Говорейки за моментни единства, възниква естественият въпрос за тяхната продължителност. Михалчев счита, че едно моментно единство трае дотогава, докато при анализа не бъде забелязана промяна в характеристиките на предмета. Моментните единства на практика се оказват логически знак на промяната. Изтъквайки ги, ние изразяваме практически изменението на някои негови характеристики. И тъй като всеки предмет е нещо променливо, то няма такива предмети, които да не могат да се представят като последователност от моментни единства. От друга страна тази последователност е именно времето, т. е. няма единични неща, несъдържащи време в себе си.


Сега вече времето би могло да се определи като последователност от състояния, съдържаща се във всеки един предмет, който винаги се намира някъде, като същевременно мястото му е винаги строго определено. Времето би могло да бъде открито не само при движение на предмета, а винаги, когато се изменя някаква негова характеристика.


Остава обаче същественият въпрос дали времето съществува в света или е нещо субективно. Предвид на изложеното по-горе, че то е съставна част от всеки един предмет и се изразява чрез последователността от изменението на неговите характеристики, Михалчев свежда въпроса към един друг: Съществуват ли предмети в света? Разбира се, че да. Нещо повече - някои от тях, като звездите например, са съществували много преди хората да го осъзнаят, дори преди тяхната поява на Земята. Така се налага логичният извод, че не човешката мисъл създава действителността и предметите, че те не зависят от нейния каприз, а съществуват независимо от нея и несъмнено биха съществували и без нея.


Михалчев заключава, че времето не е само един субективен начин на подреждане на събитията, а принадлежи на действителността и съществува навсякъде, където има промени и променливи субекти. Въпреки това то не е някаква веществена реалност, каквато се е опитвал да открие Демокрит. Времето изразява едно обективно отношение на последователност, намиращо се във всеки един предмет, независимо от това, дали той е материален или нематериален.


Новият момент тук е пренасянето на времето от материалния в нематериалния свят. Самото човешко съзнание се характеризира с най-различни състояния, следващи едно след друго и същевременно отнасящи се към едно и също цяло. Този поток от отделни състояния според Михалчев не е нищо друго освен обединение на моментни единства, зададени в последователност. А в тази последователност той откриваме времето. Но докато всяка промяна в материалния свят може еднозначно да бъде локализирана в пространството, то това е абсолютно невъзможно за сферата на съзнанието. Никой от нас не би могъл да отговори къде точно в нас стават душевните промени. Ние сме неспособни да намерим каквито и да са абстрактни съставки, без предварително да притежаваме цялото. Защото съставките не биха могли да съществуват отделно от него и преди него.


Сега вече Михалчев смята, че е достигнал до причината за заблуждението на Демокрит. Неразбирайки същината на времето древногръцкият атомист говори за него като за някакъв индивид, който тече. Времето обаче според Михалчев не е никаква вещ, още по-малко пък течаща. Според Демокрит атомът е крайно малко, невидимо, неделимо по-нататък тяло, с особена големина, форма, тежест и място, което непрекъснато се движи. И тук Михалчев пита: Как може да се говори за движение на един обект, ако не се предпостави времето като последователност от моментни единства? Щом движението е една промяна, то това би означавало, че и атомът, макар и вечен, е променлив. Т. е., заключава Михалчев, дори и в атома има време, подобно на всеки друг обект. А това от своя страна означава, че Демокрит си противоречи, отричайки обективния характер на времето. Самото му учение за материята неволно предпоставя обективността на времето, необходима, за да обезпечи движението на атомите.


Михалчев бърза да обясни и причината за заблуждението на Св. Августин, свързващ действителното с настоящето. Тъй като времето е отношение на последователност от моментни единства, то несъмнено настоящето не би могло да бъде негова сигнатура. Св. Августин смята тройката „минало-настояще-бъдеще” за нещо обективно. В действителност това е една субективна делитба, направена с цел практическо удобство. Защото настоящето днес е било минало вчера и ще бъде бъдеще утре.


От друга страна Св. Августин смята, че реално е единствено това, което е дадено в конкретния момент. В такъв случай всичко, принадлежащо на миналото, подобно на самото минало не би трябвало да съществува повече. А това от своя страна би означавало, че действителното може да стане недействително, което според Михалчев е невъзможно. На практика Михалчев се съгласява, че една действителност би могла да бъде „отсъществена”. Можем например да хвърлим лист хартия в печката и по-този начин, изгаряйки го, той да не съществува по-нататък. Това обаче съвсем не означава, че нещо действително е станало недействително. Той продължава да съществува, но в миналото, подобно на Балканската война. От тук според Михалчев следва, че „действителното никога не престава да бъде такова”. В този смисъл понятията „недействително” и „не вече действително” не се покриват. Защото второто продължава да принадлежи към действителността изобщо. Миналото, настоящето и бъдещето са израз на едно субективно отношение към действителността. Тогава Св. Августин греши, защото смесва две разнородни съображения, а именно практическото и теоретическото. Настоящето, според Михалчев, се оказва нещо повече от граница между две несъществуващи области най-малкото поради две причини. Първо, защото настоящето не е само нещо мигновено, и второ - защото миналото е също толкова действително, колкото и настоящето. И ако понякога ние все пак определяме миналото като несъществуващо, то е само с цел да подчертаем, че то не е вече в дейна връзка с нас.


В своята статия, озаглавена „Що е време и съществува ли то в света? ”, Димитър Михалчев, проследявайки развитието на философската мисъл в това отношение от древността до наши дни, дава един задълбочен анализ на проблема за същността и обективността на времето дотолкова, доколкото му позволяват формата и размерът на една популярна статия в сп. „Просвета”. С помощта на многобройни примери и последователно отхвърляне на погрешните философски схващания за естеството на времето Михалчев утвърждава убедително своята теза по въпроса, давайки по този начин своя личен принос в световните търсения на ключа към разбирането на този интересен феномен.