ПЛАТОН

/ 427 г.пр.Хр. – 347 г.пр.Хр. /

Платон - "Апология"

ИЗТЕГЛИ

Платон - "Пир"

ИЗТЕГЛИ

Платон - "Протагор"

ИЗТЕГЛИ

Платон произхожда от богат атински род. Истинското му име е Аристокъл. Първите му стъпки във философията се осъществяват под влиянието на Хераклитовото учение. Решават, фактор за идейното формиране и насочване на Платон имат възгледите на Сократ.. През 407 г.пр.Хр. постъпва в кръжока на знаменития диалектик и в продължение на 8 години слуша неговити беседи. Самоубийството на Сократ оказва голямо влияние върху гражданските позиции на Платон. След смъртта на Сократ Платон предприема дълги пътешествия - Мегара, Египет, Южна Италия, Сицилия, Сиракуза. Като резултат от тях - усилена научна работа, контакти с видни учени на Античността, усвояване на културни традиции.


През 387 г.пр.Хр. – годината на своето акме основава в градината посветена на митичния герой Академ своята философска школа наречена по-късно Академия. Умира в Атина.


Научно-философската и литературно-диалектическата дейност на Платон е изключително разностранна и богата по форма и съдържание. Това са 36 трактата написани на богат и пищен език и изящен стил. В първите съчинения на Платон се представя т.нар. сократичен период – „Лахет”, „Критон”, „Хармид”, „Апология на Сократ”... В тях определя такива основни категории на етиката и естетиката като добро, справедливост, прекрасно, хармония.


Други произведения отразяват възгледите на философа през втория период на неговата дейност. Написани в Академията те третират проблемите за битието и небитието, душата – „Пир”, „Федон”, „Държавата”, „Теетет”, „Федър”, „Парменид”.


Третият период от творчеството на древногръцкия автор се отличава с широко място отделено за натурфилософските проблеми — „Тимей”, „Закони”, „Критий”, „Политик”. На Платон принадлежи авторството на 13 писма които предлагат значими факти от творчеството му.


С изключение на един всички трактати на Платон са написани във формата на диалог - изключително богата философска беседа в която мисълта не знае покой и се държи непрекъснато в напрежение. В трудовете си Платон илюстрира едно от главните изисквания на философската дейност на древните - пълно сливане на живота на мислителя с философските занимания, подчиняването на всички интелектуални възможности на практиката на философстването.


Философските идеи се предават чрез преданията и изобщо чрез митологията.. Митът е връзка между образа и понятието. Митът не е само образ, той е оплоден от мисълта представлява като че ли особена философска категория. Митът не е източник или основание на един или друг теоретичен възглед, а негово специфично логическо средство, подпомагащо философската мисъл към постигането на определена концепция. В един по-широк план въвеждането на митологичните средства върху територията на философията ще доведе до преодоляване на напластените в съзнанието на индивида предубеждения за провидението и съдбата, предопределеността и сляпата игра на случая. Дарба, постоянство, вярност, искреност - това е пътят към истинската философия.


С учението на Платон натурфилософскато и антропологическото направление на античните философии се обединяват в едно. С това се определя и характерът на самата философия като знание, метод, стил и начин на реализиране и съществуване на човешкото битие.


Преди Платон разбиранията за същността и характера на философията са твърде общи. На нея се гледа обикновено като на мъдрост. Тя означава любов и стремеж към мъдрост. Платон изяснява нейният предмет и характер. За него философията е знание за общото като такова, общото само по себе си. Когато Платон говори за истината има предвид общото като нейно обективно съдържание. Ако може да се предложи някакво определение би могло да се каже че философията е учение за битието. Учението на Платон е първата философска теоретическа система на философски идеализъм. Няколко са изходните понятия на логикотеоретичната основа на системата на Платон. Това са понятията - предел, безпределно, смес. Пределът представлява единството, безпределното - условието за многообразието, сместа - конкретното отношение между единство и многообразие, пределно и безпределно. Платонизмът притежава няколко теоретични принципа, които изграждат от него една завършена система. Това са : принципът на битието, принципът на йерархията или субординацията, принципът на участието.


ПРИНЦИП НА БИТИЕТО


В платонизма битието най-общо представлява всеобщност на идеите като обективна реалност. Неговите разбирания за идеята непрекъснато се допълват, което води до това, че на първоначалните му определения трябва да се гледа като на програма за достигане на нови по-правдоподобни схващания.


Най-широко разпространена интерпретация на идеята е свьрзана с критическия анализ който Аристотел упражнява върху основоположенията на платонизма. В литературата тя е известна като абстрактно-метафизическа интерпретация на идеята. Може да се нарече и традиционна. Привържениците и се ръководят от необходимостта да изтъкнат и обосноват предимно гносеологическите корени на философския идеализъм на Платон. Теоретическото определение на идеята е резултат от приписването на обективен характер на човешкото понятие. Откъсването на понятието от човешкото съзнание и цялостния процес на познанието довежда идеята като особена обективна реалност. В платонизма идеята не е познание за общото и същността а самото общо и самата същност. Друга интерпретация на идеята е неокантианската, която често се нарича трансцедентална. Според нея идеята се характеризира като логически принцип и метод. Подчертават логкко-гиосеологическата природа или функция на идеята. Тя се характеризира като формално условие на познанието. Подобно тълкуване на идеята я представя главно като логически метод.


Идеята притежава двойнствена природа. Тя е едновременно същност на нещата и съдържание на висшите принципи на познанието, принцип на нещата и принцип на познанието. Интересна е и феноменологическата интерпретация на идеите. Според нея идеите са своеобразни художествени обекти, които се представят, явяват на познавателната способност, представляват ликове на битието и се постигат в съзерцанието. Т.е. идеите са феномени – това, което показва себе си. Тук идеите се разглеждат в духа на субективизма. На тях се гледа като на съдържание на съзнанието. Подценява се фактът, че идеите са преди всичко онтични реалности, независещи от съзерцанието на ума.


Следващата интерпретация е свързана с т.нар. митологично разбиране на идеята. Идеята се осмисля по отношение на основните характеристики на митотворчеството. Всъщност тази интерпретация е опит да се обединят и синтезират феноменологическото и традиционното тълкуване на идеята. Идеите се определят като съвършен модел на действителността, образци по законите на които възникват сетивновъзприемаемите неща.


Въвеждането на понятието идея се осъществява на определен етап от творческата дейност на Платон и върху неговото формиране влияние оказват почти всички учения. Йонийската философия довежда основоположника на Академията до антисенсуалистични заключения и до извода, че схващането за постоянните изменения е просто констатация на сетивни факти, но не и теоретическо определение на същността.


Голямо значение изиграва Елейската школа. От нея възприема възгледа за същността и явлението, съществуването по истина и по мнение Естествено най-голямо и непосредствено значение изиграва учението на Сократ.

От значение е и критиката на киническия възглед за общо и единично, който в платонизма се представя като определение на същността и явлението. Изключително голямо значение придобива разглеждането на етическата проблематика. Основен въпрос или тема в заниманията на Платон в тази област са въпросите за добродетелта, Многото дискусии по тази тема са довели до извода че добродетелта е пределът на съвършенството.


Голяма роля за формирането на определението за идеята има анализът на естетическите явления и ценности. Сред тях се откроява прекрасното. Единичните прекрасни явления предполагат наличието на всеобщ естетически критерий и идеал, определяш техния конкретен смисъл. Според Платоновият анализ сетивновъзприемаемите неща и явления са относително прекрасни. Тяхната природа често се свързва с променящи се потребности. В безусловния смисъл на думата обаче прекрасното не може да се отъждестви с нито една отделна прекрасна вещ. Приобщавайки се към прекрасното само по себе си отделните неща са прекрасни. Всички неща стават прекрасни само благодарение на прекрасното само по себе си. И това именно прекрасно Платон определя с термина ЕЙДОС. Негов синоним е терминът ИДЕЯ. Ейдосът или идеята е природа доловима благодарение на разума. Тя е образ т.е. обект на мисловната дейност на човека.


С полагането на идеите като битие Платон обосновава специфична [форма на античната атомистика, която би могла да ре нарече ейдетична атомистика. Многобройните определения на идеята биха могли да се редуцират до няколко основни характеристики: Идеята е сходното, общото, отнася се до множество еднакви неща и явления. Тя е същност, определяща природа, мярка или обективна норма на нещата и явленията. Идеята е безотносително съществуваща по отношение на времето - на. нея не са присъщи темпорални характеристики. Идеите са извън всякакъв сетивен предел. Под трансцедентност на идеите философът разбира, че определенията им са свързани с липсата на пространствени характеристики. От тук и извода, че идеите са сетивноневъзприемаеми природи. Непреходното е невидимо, а преходното - сетивновъзприемаемо. Обективността на битието не изключва реалността на небитието. Небитието е пространството или материята. Пространството е някакво вечно жилище, обител, предмет не на усещането а на мисленето. Идеята е обективният предел, до който е възможно реализирането на всяко отделно нещо. Идеята и първообраз на дадена вещ, идеален образец на сетивното нещо.


ПРИНЦИП НА УЧАСТИЕТО


Въпросите на принципа за участие водят към своя логически център - проблема за. отношението между идеите и сетивните неща. Основната теза на принципа за участието се изразява в няколко определения: идеите съществуват сами по себе си, а сетивните неща чрез нещо друго; сетивните неща имат своето основание в битието;. реалността на сетивните неща зависи от идеите; сетивните неща са качествено обособени образувания и съществуват доколкото участвуват в идеите; конкретното отношение между идеите и сетивните предмети се изразява в различния начин по който те реализират своя смисъл и съдържание. Тези въпроси са обединени и известни като учение за двата свята. Единият свят - това е светът на идеите, съвършен свят който в качеството си на битие, реалност по истина детерменира всичко останало в действителността, другият свят - светът на конкретните неща и явление сетивновъзприемаемият или просто сетивният свят. На Платон принадлежи „Митът за пещерата” /Сенките и пещерата/. Хората, които са в сетивният сват напомнят затворниците съзерцаващи сенките, а не действителните неща. Така и хората виждат единствено сетивните предмети, които приемат за действителни неща. Сетивните неща наподобяват изображенията на предметите в огледалото. Пътят към научната философия е пьт на реализиране на радикален интелектуален катарзис, след който човек застава на съвършено нова гледна точка. Човек не е в състояние да се издигне над сетивния свят, над сетивността изобщо и нейните изисквания, за да прозре в истинския, в действителния свят. Това, което сьзерцава и открива непосредствено на земята той приема за действителна реалност, без дори да предполага наличието на истинския свят - светът на идеите. Традиционното гледище отрежда на сетивния свят действителност понеже е даден непосредствено на индивида.


Какво представлява сетивният свят?


Сетивният свят е нещо средно между света на идеите и материята, битието и небитието. По този начин сетивното нещо се отнася и към битието и към небитието. Възникването на сетивните неща не е нищо друго освен снемане на духовното в лоното на материалното. Сетивното нещо илюстрира прехода от съвършенството към несъвършенството. Реализирането на битието ограничава съвършената му природа. За да запази това което по природа принадлежи на идеите Платон отново се врьща към изходната си и основна гл.т., обявявайки идеите за трансцедентни същности. Платон нюансира смисъла на понятието причина. Най-общото определение е че идеята представлява причина на сетивните неща. Но разбирането на Платон за причината не се покрива с обикновените тривиални представи. За него причинното отношение не се свързва непременно с действието, предизвикващо един или друг резултат. Идеите са причина на сетивните неща доколкото са техни образци. Причинното отношение между двата свята се изразява в това, че за всички сетивни неща от един и същ вид съществува определена идея. Идеите са толкова, колкото са и нещата. Независимо от идеите светът на сетивните неща е пълен хаос, лишен от всякакъв смисъл и значение за индивида. Отношението между идеите и сетивните неща е изградено на основата на съответствието или подражанието. Т.е. сетивните неща подражават на идеите.


ПРИНЦИП НА ЙЕРАРХИЯТА


В най-широк смисъл на думата принципът за йерархията представя отношението между отделните страни на действителността. От тази гл.т. действителността се полага като вътрешно единство на идеи, числа и сетивни неща, на ейдетична, математическа и физическа природа. Този принцип изразява вътрешната структура на битието.


Идеите изграждат една пирамида или йерархична стълбица, отделните стъпала на която имат различен статус и стойност. Пътят нагоре води до по-общи стойности на битието. Доколкото е критерий за истината идеята не може да се изолира от идеите изобщо и общите теоретични положения на познанието . Между тях има определени ралационни положения.


Съгласно принципа за йерархията разликите в степените на съвършенството и на общността определят обективното основание на многообразието. Защото в платонизма една и съща идея маже да се окаже с нееднаква стойност - по отношение на идеите след нея е по-съвършена а по отношение на тези над нея - по-малко съвършена същност.


Основни форми на ейдетичната природа са благото, умът, душата. Идеята за благото е висшето битие. Неговият земен образ е огънят. Той олицетворява слънцето - това което е източникът на живот. Ролята на идеите по отношение на природата и живота - всичко това има значение само благодарение на идеята за благото. Благото - причина за знанието и познаването на истината. Идеята за благото е пределът зад който не може да се отиде по-нататък в света на идеите. В определението на благото намира реален израз античния идеал за симетрия, истина и съвършенство, добро хармония и красота. В антропологичен план и в духа на социоморфизма идеята за благото напомня властта и ролята на бащата в семейството. Идеята за интелекта или ума. Умът е фактор на реда и хармонията. Подобно на нусът от учението на Анаксагор той внася в хаоса порядък и целесъобразност. Третата форма - душата - представлява междинен момент между идеалните образци и сетивните неща. В общия реален принципен ред от битието към небитието и природата особено място има числото, доколкото е посредник в градацията на формите на действителността. В съдържанието на тази междинна природа се включват линиите, числата, точките, повърхността и др. количествени характеристики.


В платонизма се прокарва сравнително ясно различие между идеите и математическите неща. Същността на числото не се покрива нито с тази на идеите, нито с тази на сетивните неща. Платон поставя математическите неща между идеите и сетивните неща. Математическите неща се отличават от сетивните предмети по това, че са вечни и неподвижни същности или природи. За разлика от идеите те са преди всичко множество. А всяка идея е сама по себе си една и единна природа. Схващането на Платон допуска съществуването на математическите неща като отделно съществуващи от природните неща същности. Това означава наличието на плоскости, линии и точки и др. математически неща извън конкретните неща. Числото може да се отнесе към природата на битието но в действителност не е битие и следва по общата йерархична стьлбица след идеите.


ДИАЛЕКТИЧЕСКИ МЕТОД


Диалектиката се определя от характера и структурата на битието. Ето защо на нея са подвластни главните норми на всяка дейност. Тя е знание за всеобщото. Различавайки идеите една от друга именно диалектиката ги обединява ,а това я прави и различна от всички други науки. Тя предлага доводи за достигане и усвояване на същността. Диалектическата дейност е основното средство, чрез което се изграждат определенията и общите понятия по образец на идеите. Възкачил се на колесницата човек може да избира дали да се движи нагоре – към света на идеите или надолу- към пещерата на сетивността. Това са двата пътя на човешкото битие, ограничено от нормите на ежедневието, но притежаващо и върховни цели и висши стойности. Самият живот е двубой между противоположни стойности.


От една страна добродетелта е единството на цялото гражданско законодателство и държавно устройство, от друга добродетелите са четири и всички имат за единен ръководен принцип мъдростта. Възниква трудност да се определи как тези добродетели са единни и защо това единство е разделено на елементи. От теоретична гл.т. множествеността на добродетелите може да се разглежда като единство на понятия без които моралът би бил изолиран от своя безсмъртен и божествен принцип. Само доброто на философите може да бъде основа на добродетелта и на другите хора им остава възможността да се съгласят и да приемат това.


Идеята за единство на противоположности е развита в цялостното творчество на Платон. Той обяснява, че човешкото тяло се стреми към своята половинка именно защото е необходима телесна хармония. Нещо повече – този стремеж е заложен у човеците още с появата им. Нашата първична природа е била от самото начало нещо цялостно. Диалектиката има силен критичен заряд. В нея не се предлагат готови решения, а се проверява достоверността на изказаните мнения. За Платон философията е процес на търсене на истината. Неминуемо се появява проблемът за диалектичността. Емоционално-психологическото начало в човешкото същество е оставено в душата. А тя вече не е нещо просто, а има две съставки : положителната – естественият стремеж към знание; и отрицателната – устремеността към телесно постижение. Този конфликт в душата е всъщност нейният двигател.


Диалектиката във философията на Платон е теория за битието. В качеството си на наука за идеите постижими чрез разума тя изяснява тяхното значение като единствени обективни основания на природния свят. Тя е съдържателна наука, защото нейните форми съвпадат по съдържание с тези на битието. Ето защо на нея са подвластни и главните норми на всяка дейност в това число проблемите на обществото и политиката.


Диалектиката осъществява прехода от пещерата към слънцето, от сенките към техните образци и допринася във висша степен за освобождаването на индивида от оковите на сетивността. Разумът е най-мощното диалектическо средство в познавателната дейност и диалектиката е онази истина, която е върховната цел на тази дейност. Предимството на диалектиката пред останалите науки като геометрия , аритметика, астрономия, музика се състои в това, че предлага най-общи характеристики на действителността като изисквания и норми на човешко мислене, установява сходствата и различията между науките с оглед постигането на обща теория на знанието. Целта на диалектическата дейност е довеждане на определенията до установяване на общността, издигането на мисълта до всеобщото. Диалектиката предлага доводи и аргументи за достигане и усвояване на същността, за обосноваване същността като логос на действителността. Диалектиката установява значението на единното по отношение на многообразието, мярата в отношенията между противоположностите, която обуславя хармонията като нещо съразмерно и завършено цяло. Отношението между пределното и безпределното илюстрира диалектическото разбиране на пределно общите определения в света и познанието.


МИТЪТ ЗА ПЕЩЕРАТА