Карл Реймънд Попър

/ 1902 г. – 1994 г. /


Той е смятан за десен, но дали Карл Попър не бе разбран погрешно? Кратък профил на един спорен философ, направен от Роджър Джеймс, по случай стогодишнината от рождението на автора на "Отвореното общество и неговите врагове".
Източник: The Guardian - "www.mediatimesreview.com/iuni/popper.php"


Преди около 30 години повечето от учените вярваха, че тяхната задача е да намерят колкото е възможно повече примери, потвърждаващи теориите им. Сега те разбират, че е трябвало да търсят примери, които ги опровергават. Карл Попър ги критикуваше за това, особено със своя известен лозунг: "Безброй бели лебеди могат да докажат теорията, че всички лебеди са бели, но само един може да я опровергае." Учените днес търсят черните лебеди и ако не намерят нито един, могат да се почувстват спокойни, че теорията им е правилна, въпреки, че още не е доказана. В съвременната наука това е най- сериозното приближаване до истината.


Попър (1902-1994) е роден във Виена. Той е дете на еврейски родители, които са приели християнската религия. Ранната му философска работа е във Виена, а след като нацистите идват в Австрия, става преподавател в Canterbury University College в Крайстчърч, Нова Зеландия, където прекарва цялата война. Там той пише, както ги нарича, "военновременните си книги": две книги, от които по-известната е "Отвореното общество и неговите врагове". През 1945 година му е предложена доцентура в London School of Economics, където по-късно става професор по логика и научен метод.


И Оксфорд, и Кеймбридж, никога не са били съгласни с него, защото философията му беше горчиво противоположна на тяхната ортодоксалност и лингвистична философия. Той се присмиваше на тяхната фикс-идея за значението на думите, съгласявайки се с Хъмпти Дъмпти, който казваше, че думите означават това, което искаш да означават. И даваше за пример похабеното в спорове време за значението на думата "демокрация". Демокрация беше име, етикет поставян към една форма на управление, и той предлагаше думата да бъде използвана за описанието на държава, където съществуващите институции дават възможност за смяна на правителството без насилие. Но както обикновено, казваше Попър, ако хората пожелаят да обърнат термина с главата надолу, те ще го направят, както стана с "народните републики" в средата на 20 век, когато демокрацията в тях означаваше просто "тирания".


"Отвореното общество" беше посветено на защитата на демокрацията и опровергаването на марксизма, въпреки, че Попър уважаваше Маркс като човек. Придружаващата я книга - "Нищетата на историцизма", беше атака срещу мащабното планиране. Тези две книги, и по-специално техният анти-марксизъм, му дадоха репутация на десен философ. На една възпоменателна церемония в Лондонското училище по икономика, няколко месеца след смъртта му, Брайън Магий каза, че философията на Карл Попър ще бъде преоткривана още от онези, които мислят, че я познават и цитира един пасаж от "Отвореното общество", който опровергава, поставеният му етикет за десен интелектуалец: "Ако желаем свободата да бъде запазена, ние трябва да поискаме политиката на неограничена икономическа свобода да бъде заменена с политика на определена икономическа интервенция от страна на държавата. Ние трябва да поискаме неограниченият капитализъм да отстъпи място на икономическия интервенционизъм."


Той критикуваше това, което бе наричано сълюшъринг: големите скокове към решения - реорганизации, нови планове и мащабни проекти. Зад този светски "холизъм" , както той го наричаше, стоеше вярата, че проблемите трябва да бъдат схващани като "цяло". Попър казваше, че холистичният метод е неправилен. Всяка голяма теория, решаването на всеки голям проблем, винаги носи непреднамерени и непредвидени последици, затова неговото цялостно решение е невъзможно.


Вместо това Попър предлагаше един рационален път на осъществяване на социалната и политическата промяна, чрез "инженерството на парче" - справяне с проблемите в момента, в който се появяват; подход с ограничени решения към ограничен брой проблеми, с ограничен обхват на промяна към тези, чиито изход не може да бъде логично предречен.


Попър размишляваше върху редица проблеми, един от тях бе проблемът тяло-ум. Той беше дуалист. Нещо повече, той беше плуралист. Попър дефинира един трети свят на реалност, който стои отвъд материалния свят и света на мисълта. "Свят 3", както го наричаше той, се състоеше от продуктите и творенията на човешкия разум - идеите, теориите, музиката и поезията, пиесите на Шекспир и езика. Този свят не е установен на определено място или в определено време, но е реален, заради способността си да влияе върху човешкия ум и по този начин да променя лицето на материалния свят. В една от последните си публикувани книги, използвайки своята характерна теория на вероятностите, той се зае с вечния въпрос за свободната воля - как можем да управляваме и да бъдем чувствителни в един свят, разделен между тиранията на детерминизма и лотарията на чистия шанс.


Стогодишнината от рождението на Попър ще бъде отбелязана на конференция във Виена през юли 2002.




ВСЕЗНАНИЕ И ПОГРЕШИМОСТ
(откъс от автобиографията на Карл Попър "Безкрайното търсене")


Когато бях двадесетгодишен, станах чирак на един стар майстор-мебелист във Виена, който се казваше Адалберт Пьош, и работих с него от 1922 до 1924 г., малко след Първата световна война. Той приличаше досущ на Жорж Клемансо, но като човек бе много добър и сърдечен. След като спечелих доверието му, той често пъти, когато оставахме сами в работилницата му, разкриваше пред мен неизчерпаемия си запас от познания. Веднъж ми каза, че е работил много години върху различни модели на вечен двигател, като добави замечтано:
- Казват, че не може да се направи, но веднъж като го направи някой, друго ще заприказват!


Любимо негово занимание бе да ми зададе исторически въпрос и сам да си отговори, когато се окажеше, че не знам отговора (макар че аз, неговият чирак, бях студент в университета - факт, с който той много се гордееше)
- А знаеш ли - питаше той - кой е изобретил високите ботуши за езда? Не знаеш? Валенщайн, херцог на Фридланд, по време на Тридесетгодишната война.


След един-два още по-трудни въпроса, зададени от него, на които той сам си отговаряше триумфално, моят майстор ми казваше със скромна гордост:
- Ето, можеш да ме питаш, каквото си поискаш: аз знам всичко.


Мисля, че научих повече за теорията на познанието от моя скъп всезнаещ майстор Адалберт Пьош, отколкото от всеки друг от моите учители. Никой не направи повече за превръщането ми в последовател на Сократ. Защото именно моят майстор ме научи не само колко малко зная, но и че всяка мъдрост, за която бих могъл да мечтая, би могла да се състои само в по-пълното осъзнаване на безкрайността на невежеството ми.


Тези и други мисли, принадлежащи към областта на епистемологията, занимаваха ума ми, докато се трудех върху едно писалище. По това време имахме голяма поръчка за тридесет махагонови бюра с много, много чекмеджета. Боя се, че качеството на някои от тези бюра и особено политурата им силно пострада заради заетостта ми с епистемологията. Това подсказа на моя майстор, а и на мен даде да разбера, че съм прекалено невеж и прекалено погрешим за този вид труд. Затова реших, че като завърша чиракуването си през октомври 1924 г. ще си потърся нещо по-лесно от производството на махагонови писалища. В течение на една година се занимавах със социална работа с изоставени деца, което бях правил преди и бях сметнал за твърде трудно. После, след още пет години, прекарани предимно в учене и писане, аз се ожених и се установих щастливо като учител. Това стана през 1930.


През това време нямах никакви професионални амбиции извън преподаването в училище, макар че то малко ми омръзна след публикуването на моята "Логика на изследването" в края на 1934. Затова се почувствах облагодетелстван от съдбата, когато през 1937 получих възможност да напусна училище и да стана професионален философ. Бях почти на тридесет и пет и мислех, че сега най-после съм решил проблема как да се трудя върху писалище и в същото време да се занимавам с епистемология.




www.uni-svishtov.bg/philosophy/NPopper.htm


През 1934 г. един от участниците във Виенския кръг - Карл Раймунд Попър, с книгата си "Логика на научното изследване" слага начало на нова линия в развитието на логиката, методологията, философията на научното познание. Попър не приема идеята, че философските въпроси са лингвистически въпроси. Би трябвало да съществува поне един действително философски проблем - за познанието на света и на нас самите, за нашето знание като част от света. Не структурата на знанието или езика, чрез който изразяваме тази структура, а ръстът на знанието, най-вече на научното знание, винаги е бил централен епистемологически проблем. Логическият анализ не е единствен метод на философията. Необходимо е завръщане на историзма в изследванията върху логиката (методологията) на науката.


Проблемът за индукцията е проблем за правомерността на индуктивните изводи. Методолозите знаят, че универсалните изказвания не са получени чрез индукция. Индукцията не дава необходимо истинно познание. Според Попър, индукцията не е характерна не само за науката като цяло, но дори и за емпиричните науки. Идеята за опит, необусловен от предварителни мисловни конструкции, е абсурдна. Теориите не се раждат от опита, а от критически, рационални дискусии. Критиката на индуктивизма, която Карл Попър прави, е насочена към замяната на неопозитивисткия емпиризъм с рационализъм, който той нарича критически.


Според Попър критическата проверка на теориите се извършва по следния начин: От новата идея се извеждат чрез логическа дедукция следствия, те се сравняват едно с друго и с други съответствуващи им изказвания, за да се разкрият съществуващите между тях отношения на съвместимост, несъвместимост, еквивалентност, изводимост. Верификацията на отделното изказване не доказва нищо; винаги съществува опасност при следващо повторение на процедурата теорията да бъде фалшифицирана. Индуктивната логика не установява подходящ отличителен белег (diferentia specifika) на емпиричния, неметафизически характер на теоретичните системи т.е., подходящ критерий за демаркация. А именно към търсене на критерий за демаркация, за отграничаване на науката от метафизиката, бяха насочени усилията на целия позитивизъм.


Проблемът за демаркация между наука и метафизика е бил известен още на Хюм. След Кант според Попър той става централен проблем на теорията на познанието, а изместването на вниманието към проблема за индукцията е свързано с вярата на емпириците, че това е единствения възможен критерий за демаркация. Според Попър идеята за изхвърляне на метафизиката от рамките на имащото смисъл човешкото познание, е порочна. Важното е да се определят понятията "емпирична наука" и "метафизика" така, че за всяка система от изказвания да е ясно, към коя област принадлежи.


Реалните измерения на Карнаповата идея за безкрайно количество "логически възможни светове" е във факта, че наистина съществуват множество теоретични системи със структура, сходна със системата, приета в един или друг период за система на емпиричните науки. Но според Попър емпиричната наука описва само един свят, "света на нашия опит". Попър формулира три изисквания, на които тя трябва да отговаря: да бъде синтетична, да удовлетворява критерия за демаркация; да се отличава от други такива системи като изобразяваща именно нашия свят на опита. Опитът се оказва специфичен метод, който заедно с определена логическа форма характеризира емпиричната наука. Теорията на познанието в емпиричната наука може да бъде представена като "теория на това, което обикновено наричат опит".


За Попър "индукцията не съществува". Извеждането на теорията от частни изказвания, верифицирани от опита, е логически недопустимо. Теориите никога не са емпирически верифицируеми. Грешка на позитивистите е, че техният критерий на демаркация отстранява от естествознанието теоретичните системи. За да бъде избягната тази грешка е необходимо да се избере критерий, допускащ в областта на емпиричната наука и изказвания, чиято верификация е невъзможна. Попър предлага една теория да се счита за емпирична или научна само ако е възможна опитна проверка, която обаче трябва не да верифицира, а да фалшифицира, да показва погрешността на твърдение-следствие от изследваната теория. Критерий за демаркация е фалшифицируемостта. Теорията трябва да има форма, позволяваща емпирично опровержение. Какъв е смисълът на подобно изискване?


Добре конструираните метафизически системи са принципно неопровержими чрез фактите или логиката. Това прави възможно едновременното съществуване на несъвместими метафизически системи. Според Попър неопровержимостта им е доказателство, че те не кореспондират с опита. Попър изисква верифируемост и фалшифицируемост едновременно, за да се признае научната стойност на една теория. Верифицируемостта е винаги частична - на всяко универсално изказване съответствува безкрайно количество частни изказвания. Някои са верифицируеми, други не. Това позволява фалшифицирането на теоретичните системи. Но според Попър частичното опровержение на една теория не е основание за окончателното й отпадане от науката. Ако една теория по принцип не може да бъде опровергана, тя не кореспондира с опита. Ако не може да бъде дори частично верифицирана, тя няма нищо общо с истината. Всяка теория може да посочи безброй верифициращи я, истинни според нейните критерии, изказвания за опита. Но конкуриращите я теории могат да направят същото. Съществува определена асиметрия между верифицируемост и фалшицируемост. Частните съждения не са логическо основание за формулиране на универсални, но истинността на частните съждения може да покаже неистиността на универсалните.


Според Попър емпиричната наука е система от теории. Следователно логиката на науката е теория на теориите, тя има метатеоретичен статус. Теориите са "мрежи", улавящи света. Естественонаучните теории, в частност законите на природата, имат характер на строго универсални изказвания. За да станат фалшифицируеми, е необходимо да бъдат изразени като отрицания на строго екзистенциални изказвания: "не съществуват..." Така всяко противоречащо им съществуване ги фалшифицира. Строго екзистенциалните изказвания, твърденията за съществуване, не могат да бъдат фалшифицирани; те са метафизически твърдения. Строго универсалните изказвания, напротив, са неверифицируеми. Дори всяка проверка да доказва тяхната истинност, безкрайното число възможни проверки винаги оставя място за опровержение.


Поради непрекъснатото изменение на науката само отделни нейни клонове и то временно, придобиват формата на логически завършени теории. Същевременно строгата проверка на теоретическите системи изисква завършеност, и учените се стремят към аксиоматизиране на теориите. Теоретичната система е аксиоматизирана, когато аксиомите са: непротиворечиви помежду си; независими една от друга; достатъчни за дедуктивната изводимост на останалите изказвания, принадлежащи към теорията; необходими. Попър не свързва разбирането си за аксиомите с изискване за тяхната истинност. Аксиомите могат да бъдат разглеждани като конвенции или като емпирични, т.е., научни хипотези. Идеята, че вероятността на хипотезите може да бъде сведена до вероятност на събитията, е смесване на психологическите въпроси с логическите; на субективното чувство за увереност и обективно съществуващата вероятност на събитията. Не бива да се бъркат хипотезите, отнасящи се до вероятности, с достоверността на самите хипотези.


За Попър схващането, че по пътя на индукцията, изработваме концепции с по-голяма степен на общност, а развитието на науката може да се разглежда като натрупване на все повече знание и все по-добра организация на знанието е илюзия. За да построи теория с по-голяма степен на общност от тази на съществуващата, науката тръгва от съществуващата теория, а не отново от фактите, чрез индукция. Това, че по-универсалната теория включва по-малко универсалната като частен случай, създава илюзията за развитие чрез индукция, но следствията от издиганите една след друга все по-универсални теории се проверяват по дедуктивен път. Попър нарича този процес "квазииндукция". Опитите да се построи веднага теория с най-висока степен на общност раждат метафизическите системи. Науката непрекъснато генерира теоретични системи на всички възможни нива на универсалност.


За Попър науката не е система от достоверни твърдения, нито система на развиващото се към крайна цел знание. Тя не може да претендира за истината или за нещо, което я заменя, например вероятността. Но стремежът към знание и търсенето на истината са най-силните мотиви на научното изследване. Ние не знаем, можем само да предполагаме, но предположенията се контролират от системни проверки. Пътят на науката не може да се опише като натрупване на нов чувствен опит и на все по-добра организация на опита. И най-внимателната проверка на нашите идеи чрез опита е вдъхновена от идеите. Всяка крачка на експеримента се насочва от теорията.


Разбирането на отношението между опит и теория дели учените на есенциалисти и инструменталисти. Есенциализъм е схващането, че научното познание се стреми към скритите зад фактите дълбоки същности на света и към окончателно му обяснение. Инструментализъм - схващането, че научната теория не обяснява света, а е само инструмент за подреждане на фактите. Според Попър ученият действително се стреми към обяснение на света, но не притежава абсолютен критерий за истинността на концепциите си. Научните теории са високоинформативни догадки, подлежащи на проверка. Ръстът на знанието не е натрупване на наблюдения, а повтарящо се отхвърляне на теории и замяната им с по-добри: перманентна революция на теориите. По-добрата теория е по-логична, по-устойчива на проверки, с по-голямо емпирично съдържание и по-близо до истината. По-малко вероятните теории са по-значими за ръста на знанието.


Попър окачествява своето учение като фалибилизъм, фалшификационизъм. Това, че науката греши, не е причина за отказ от търсенето на истината или за разочарование от науката. Науката започва с проблемите. Една от критиките му към инструментализма се свежда до следното: в науката съществуват два вида предсказания: за настъпването на събития, които са ни познати и за такива, които са все още неизвестни. Инструменталистът може да разбере само предсказания от първият вид. А силата на науката е в тези от втория - "науката може да прави открития".


Критицизмът на Попър не признава абсолютно достоверни, абсолютно авторитетни източници на знание - "всичко е открито за критиката". Действената критика на теориите е в това, да се покаже, че те са неспособни да разрешат проблемите, от които са възникнали. Науката трябва да се разбира като прогресираща от един проблем към друг. Истините, които имат тривиален характер, са недостатъчни. Необходими са истини с голяма обяснителна сила - ние търсим отговор на проблемите си. Попър не вярва в социалния прогрес, но е убеден, че науката е една от тия човешки дейности, в които прогрес действително съществува. В науката всичко се подлага на съмнение - но не едновременно - винаги съществува изходно, непроблематично знание. Това застрахова от необходимостта познанието да започва всеки път от начало.


Според Попър можем да различим три свята: на физическите обекти или физическите състояния; на състоянията на съзнанието и предразположеностите към действие; и на обективното съдържание на мисленето: съдържанието на научните идеи, поетическите мисли и произведенията на изкуството. Третият свят е продукт на човешката дейност, станал независим от хората. Той включва теоретичните системи, проблемите и проблемните ситуации, и състоянието на критическите спорове. Съдържанието му се съхранява в библиотеките. Ако субективното знание бъде унищожено, но запазим способността да учим, изгубеното ще бъде възстановено единствено ако се запазят носителите на съдържанието на третия свят. Последното е автономно спрямо субективността. Традиционната епистемология изследва субективното знание, принадлежащо към втория свят, а научното знание се отнася към третия. Трябва да се различават знанието и мисленето в субективен смисъл, като "състояние на осведоменост или информираност" и знанието в обективен смисъл, като "област на изучаване, наука, изкуство". За епистемологията решаващо значение има третия свят. Неговото съдържание и обективната епистемология, която го изследва, биха изяснили и света на субективното знание. Обратната връзка от третия към сътворяващия го втори свят Попър описва чрез схемата: Р1-ТТ-ЕЕ-Р2: проблем, пробна теория, обсъждане или експериментални проверки, нов проблем




СМИСЪЛ И ДЕЙСТВИЕ – КАРЛ ПОПЪР
dem-pr.hit.bg/2003_1/2003_1_05.htm


Попър започва своята философска кариера с критика на това, което той нарича "позитивистка догма за смисъла", според която смислени са само онези твърдения, които описват емпирични факти (Popper, 1959/1934). Аргументът на неговата критика е наистина неотразим: позитивисткият критерий за смисленост на твърденията обезсмисля сам себе си, защото самият той представлява твърдение, което не описва емпиричен факт и следователно трябва да бъде считан за безсмислено твърдение. Попър обаче не се задоволява да покаже несъстоятелността на позитивисткия критерий за смисленост, а отива по-далеч, като обявява за безплодно занятие всеки опит за изясняване смисъла на едно понятие. Той заявява, че търсенето и изясняването на смисли подменя реалните проблеми с лингвистични и по този начин ни отдалечава от техните успешни решения и до края на живота си не се отказва от тази своя позиция (вж. Popper, 1977; Popper, 1992). В същото време, най-напред в своята Комптонова лекция, а след това и на други места Попър обявява проблема за това "как светът на абстрактните значения влияе върху човешкото поведение и чрез него върху физическия свят" (Popper, 1972; 230) за един от най-важните, несправедливо пренебрегвани философски проблеми. Не е ли най-малкото странна, ако не и вътрешно противоречива философска позиция, която, от една страна, признава реалността на света на абстрактните значения и възможността този свят да влияе върху физическата реалност, а от друга, обявява за безсмислени и безплодни заниманията, насочени към изясняване на същите тези обективно съществуващи абстрактни значения? За да си отговорим на този въпрос, трябва да погледнем по-отблизо Попъровите аргументи. Изясняването на смисли, казва Попър, заплашва да изроди философското занятие във вербализъм, да подмени истинските проблеми с лингвистични. Внимателното вглеждане в този аргумент показва, че реакцията на Попър е преди всичко срещу лингвистичния анализ на смисъла, срещу редуцирането на философския анализ до анализ на езика. И доколкото повечето теории на значението са преди всичко теории за значението на думи и изречения, Попър безспорно е бил прав да храни съмнения към възможностите на анализа, опиращ се на тези теории, защото едва ли връзката между света на значенията и човешкото поведение би могла да бъде осмислена пълноценно на лингвистично ниво. Това, което Попър не успява да осъзнае, е, че значенията не са чисто езиков (лингвистичен) феномен и следователно могат да бъдат анализирани и със средства, различни от тези, използвани в езикознанието.


По ирония на съдбата първите опити да се пренебрегнат тесните рамки на традиционния лингвистичен анализ правят философи, възпитани именно в традицията на лингвистичната философия - Джон Остин и Джон Сърл, разработили т. нар. теория на речевите актове (вж. Austin, 1962; Searle, 1969). Те стигат до идеята, че значенията на думите и езиковите изрази не могат да бъдат разбрани, ако се ограничим с изследване на обектите, които те означават (т. е. на Фрегевото "значение"), или на връзката им с други думи и изрази (т. е. на Фрегевия "смисъл"). Смисълът на думите и изразите според тази теория се разбира, когато се вземат предвид следствията, ефектите от употребата им в дадена ситуация. Но и Остин, и Сърл, и техните последователи, въпреки че правят връзката между смисъл и действие, продължават да се интересуват преди всичко от смислите и значенията на езиковите феномени.


Настоящата статия има за цел да предложи аргументи в подкрепа на необходимостта от една обобщена теория на значението, основана изцяло на разбирането за първичния характер на категорията действие или на разбирането, че значенията на думите и изразите са вторични по отношение на значенията на човешките действия. Една такава нетрадиционна теория на значението би ни позволила да погледнем под друг, различен ъгъл на широко дискутирания днес във философията на съзнанието проблем за менталната каузалност, във формулировките на който не е трудно да бъде разпознат Попъровият Комптонов проблем: по какъв начин абстрактните значения са способни да въздействат върху физическата реалност.


В началото се налага да обясня нещо, което вече със сигурност е станало очевидно - фактът, че в този текст използвам понятията смисъл и значение като синоними. Тази синонимия не трябва да се разглежда като проява на небрежност или непоследователност. За целите на статията ми бе нужно едно максимално обобщено понятие, което да включва в себе си като частни случаи Фрегевите смисъл и значение. И тъй като не намерих подходящ различен термин, нито основания да предпочета едното от двете понятия да бъде схващано като по-общо, реших, че може би най-добре би било да се доверя на мъдростта на всекидневния език, който наистина позволява синонимната употреба на смисъл и значение, както и употребата на тези две понятия в максимално общ план.


1. Когато говорим за смисъла на дадено действие, когато се питаме дали то има смисъл, или няма смисъл, или какъв е неговият смисъл, ние се интересуваме от ефекта на действието. Казваме, че дадено действие е безсмислено, когато то не води до желания от нас ефект или когато този ефект няма никаква стойност за нас. Когато питаме за смисъла на дадено действие, ние се интересуваме от неговия ефект или от това по какъв начин този ефект би могъл да ни бъде от полза. В най-общ план ефектът от всяко действие, което винаги е някаква промяна на някакво състояние, е също промяна на определено състояние. Всяка промяна влече след себе си нова промяна и така до безкрайност. Възниква въпросът: кое от веригата следствия на дадено действие формира неговия "истински смисъл"? И изобщо има ли смисъл да се говори за "истински смисъл" на дадено действие?


2. Да разгледаме най-напред един сравнително прост пример: партия игра на шах. Премествате, например, коня си на Г 8 и пешката ви на Е 4 попада незащитена под ударите на вражеския офицер. На този етап смисълът на действието "Кон на Г 8" се оценява като "Загуба на пешка". Само след два хода обаче противникът ви изпада в затруднено положение и тогава същият този ход "Кон на Г 8" вече се осмисля като "Печелене на позиционно преимущество". Кой от двата начина на осмисляне на "Кон на Г 8" е по-коректен? Повечето вероятно биха казали: вторият. Но дали това е истинският смисъл на въпросния ход? Ами ако след още няколко хода се окаже, че позиционното преимущество е било временно? Тогава на "Кон на Г 8" ще трябва да се даде нова интерпретация - "Печелене на временно предимство" и нищо не ни гарантира, че това ще е последната промяна в осмислянето на въпросния ход до края на играта. Тогава, ще каже някой, не е ли логично да се приеме, че изходът на играта е този, който оформя окончателния смисъл на всяко едно действие в тази игра? Това логично предположение обаче не може да обясни защо в някои случаи шахматистите преценяват определен свой ход като грешка, независимо че в последна сметка те все пак са спечелили играта. Друг недостатък на хипотезата за формиращия-окончателния-смисъл-краен-резултат е, че е приложима само към крайни последователности от действия. За добро или за лошо обаче повечето интересни редове от събития са или безкрайни, като човешката история, или завършват винаги по един и същи начин, като човешкия (и всеки друг) живот. Кой би се съгласил, че на всички постъпки на всички хора трябва да бъде приписван еднакъв смисъл само защото човешкият живот винаги завършва със смърт?


3. Отдавна е известно, че едно и също действие, погледнато от различна историческа перспектива, придобива различен смисъл, при това независимо дали става въпрос за постъпка, имаща значение за една отделна личност, или за мащабно, социално значимо действие. Много често ефектът на преосмисляне се обяснява психологически: свидетелите на дадено събитие, които сами са въвлечени в него или търпят неговите последствия, се смятат за пристрастни и поради това неспособни да оценят "истинския" или "обективния" смисъл на събитието. Това могат да направят само следващите поколения, на които историческата дистанция позволява да съдят обективно. Интересен е фактът, че сред привържениците на идеята за гарантиращата-обективност-историческа-дистанция липсва консенсус по въпроса за минималния срок, осигуряващ историческа обективност: известните предложения варират от 50 до 300 години. Идеята, че отдалечените във времето оценки са по-безпристрастни и, съответно, стоят по-близо до "истинския смисъл" на оценяваното събитие не издържа на сериозна критика и по други причини. Понякога следващите поколения, тъкмо поради отдалечеността си от ситуацията, са склонни да проявяват неразбиране към някои особености на времето. Типичен в това отношение феномен е промяната на отношението към Сталин. Голяма част от пострадалите от Сталинските репресии са умирали с неговото име на уста, склонни са били да вярват, че грандиозният социален експеримент неизбежно е съпроводен от невинни жертви, че "покрай сухото често гори и суровото", но че грешките не трябва да се вменяват във вина на Вожда. "Безпристрастните" синове, внуци и правнуци на същите тези жертви са далеч по-безмилостни в оценките си. Разбира се, това има своето обяснение - провала на въпросния социален експеримент, който обезсмисля всички жертви. Но дали и в какъв смисъл тази по-късна оценка е по-безпристрастна и в по-голяма степен обективна? С какво право и на какво основание обявяваме за по-обективна оценка, която има предвид късните следствия на едно събитие, които обаче са не само негови следствия? Провалът на съветския експеримент например едва ли следва да бъде приписан изцяло на Сталиновото управление и на Сталиновия модел на социализъм. От 1954 до 1984 г. са извършени редица социално значими действия, чийто ефект също е допринесъл за формирането на крайния резултат. Колкото по-голяма е историческата дистанция, толкова по-малка е относителната тежест на влиянието на оценяваното събитие върху периода, от позициите на който оценяваме. Защо тогава тази оценка трябва да се счита за по-обективна?


4. От всичко казано дотук се натрапва изводът, че да се говори за "обективен смисъл" или за един-единствен хипотетичен "истински смисъл", изглежда няма смисъл. Защото направеният по-горе анализ показва, че хипотетичният истински смисъл не се формира нито от непосредствения ефект на дадено действие, нито от крайния ефект, нито от който и да е от междинните резултати. Смисълът на едно действие е релативен, зависи от отправната точка на процеса на осмисляне, т. е. от избора на смислообразуващо следствие на въпросното действие. Означава ли този извод, че да се търси и анализира смисълът на едни или други човешки и социални действия е безсмислено, както ни учи Попър? Определено не. Само че целта на анализа трябва да се формулира по различен начин: вместо да се пита "Какъв е смисълът на действието Х?", трябва да се пита "Какъв смисъл влагат в действието Х лицата А, Б или В?" На втория въпрос, за разлика от първия, може да се даде съвсем определен отговор. А че има смисъл да се търси отговора на този въпрос, е повече от очевидно. Хората се решават (не се решават) на определена постъпка или се включат (не се включват) в определено начинание в зависимост от смисъла, който те влагат във въпросните действия. Така опираме отново до Попъровия Комптонов проблем: как светът на смислите и значенията влияе върху човешкото поведение и чрез него върху физическия свят? В съвременната философия на съзнанието и теории на действието същият този проблем е известен като проблем за менталната каузалност. Повечето от съвременните автори се изказват в подкрепа на съществуването на ментална каузалност, разногласията са по въпроса как точно се осъществява тази каузалност (вж. Davidson, 1980; Fodor, 1989; Vollmer, 1999). Аз бих искала да предложа за обсъждане една по-различна гледна точка, която може да бъде непосредствено изведена от развитите до този момент идеи за връзката между смисъл и действие.


5. И така, смислите, значенията не могат да съществуват самостоятелно, те винаги са смисли и значения на нещо: дума, израз, действие, теория. Смислите и значенията, следователно, от философска гледна точка са качества, а качествата не могат да играят самостоятелна каузална роля. Някой би могъл да възрази: защо да не могат, нима красотата, която без съмнение е качество, а не физически обект не е в състояние да въздейства върху хората? Само че това, което ни въздейства, не е някаква отделно взета красота, а определени вещи или същества (т. е. материални обекти), които ние възприемаме или определяме като красиви. По същия начин не смислите предизвикват едни или други действия. Смисълът, който приписваме на дадено действие, формира нашето отношение към него и ни кара да се заемем с осъществяването му или обратно, да се откажем от него. Но смисълът не може да произведе действие така както червенината не може да произведе червена ябълка или какъвто и да е друг червен обект. Действията, промените изобщо могат да бъдат следствие само от други действия или промени. И доколкото ние не живеем в лапласовски детерминиран свят, във всеки един момент са възможни повече от едно действия. Приписвайки различен смисъл на различните възможни действия, ние правим избор кое от тях да превърнем в актуална реалност. Самата актуална реалност обаче не се създава от смисъла - тя е резултат от осъществяването на едно или повече материални действия.


Бележки
В основното си съдържание този текст следва изложението на научното съобщение, представено на Шестия Попъров семинар "Детерминизъм, случайност, тенденции", проведен на 17 и 18 май 2002 г. в Института за философски изследвания. Това е част от по-голям, непубликуван материал, обобщаващ резултатите от първия етап на работата по проект, подкрепен от Research Support Scheme of the Open Society Support Foundation, grant No.: 1542/1999.

Austin, J. (1962). How to Do Things with Words. Cambridge, Mass.: Harvard University Press.
Beakley, B., P. Ludlow. (1992). The Philosophy of Mind. Classical Problems, Contemporary Issues. Cambridge, MA: The MIT Press.
Bunge, M. (1970). Scientific Research, vol. 1. Berlin: Springer Verlag.
Davidson, D. (1980). Essays on Actions and Events. Oxford: Clarendon Press.
Fodor, J. (1989). Making Mind Matter More. Philosophical Topics, 17, 59-79.
Popper, K. (1959/1934). The Logic of Scientific Discovery. London: Hutchinson.
Popper, K. (1972). Objective Knowledge. Oxford: The Clarendon Press.
Popper, K. (1977). The Mind and Its Brain. Berlin: Springer Verlag.
Popper, K. (1992). Unended Quest. An Intellectual Autobiography. London: Routledge.
Searle, J. (1969). Speech acts: An Essay in the Philosophy of Language. Cambridge: Cambridge University Press.
Vollmer, F. (1999). Agent Causality. Dordrecht: Kluwer Academic Publishers.