ПРОСТРАНСТВО





Време

Неразделно от времето, пространството е едновременно съдържащо безкрайни възможности като символизира хаоса на началото и на осъществяването като символ на космоса, на подредения свят. Пространството винаги кипи от тези противоположни сили, които стават причина за поява на нови светове. Разликата между „тук”, „там”, „вътре”, „вън”, „близо” и „далеч” е почти забележима. Пространството е вид неизмерима шир, чиито център е неизвестен, непонятен за човешките представи и безкрайно далечен; това е шир, която се разпространява във всички посоки; то символизира безкрая, в който се движи вселената. По този начин пространството обхваща всемира в неговата цялост със съществуващото и вероятното в него.


В смисъла на разположение на даден предмет или събитие пространството символизира сбор от координати или ориентири, които представляват подвижна система от връзки спрямо някаква точка, тяло, център. Разстоянията вече нямат значение, доколкото е все по-трудно да се определя граница в „реалния свят”. Ето защо Бауман с основание твърди, че твърдо можем да говорим за „край на географията”. Пространството символизира външната или вътрешната среда, в която се движи всяко битие ориентирано в две посоки – изток-запад; север-юг; зенит-надир; дясно-ляво; годе-долу; вътре-вън…Пространството може да бъде разглеждано и като мярка за движение – преди; по време; след. Говори се също за вътрешно пространство, символизиращо сбор от човешки възможности, от съзнателно и несъзнателно.


Човешките творения във всички части на земното кълбо и във всички области са умалени копия и изображения на космоса, преход от хаоса на вероятностите към порядъка на същественото както в материален, така и в духовен смисъл. Прекосяването на храма, японската градина, свещеното гробище или поглеждането в монитора е мистичен пространствен преход. Никога, от каквато и да е точка да се насочва погледа пространството не може да бъде обхванато цялостно, затова безкраят би могъл да бъде символизиран дори върху ограничена повърхност.


Не напразно Гастон Башлар предлага едно позитивно разглеждане на пространството, на т.нар. „щастливо пространство”. Башлар гледа на пространството като на натоварено с човешки стойности. Стойности, които ние искаме да защитим за да направим уютно пространството. Това не е безразличното пространство на учения, а топлото и изживяно място пълно с привличащи пък било то и въображаеми образи.


Нека се опитаме да си представим структурата на нашата душа. Юнг ни казва, че ако разгледаме една сграда можем да открием, че горният и етаж е построен през XIX век, партерът – през XVI, а под него е вградена кула от II век. Под нея може да се открие пещера със сечива от кремък както и останки от ледникова фауна в най-долните СЛОЕВЕ.


Така според Юнг изглежда и нашата душа. Не може да не се обърне внимание на факта, че отново описанието на пространството се съотнася като структура към душата на човека. Разположението на пластовете в един външен обект – сграда - отговаря на посоките горе-долу, по същия начин е ориентирано и образното „слизане” към дълбините на нашата душа. Външното пространство е същото каквото и вътрешното пространство. Диалектичността на „малко” и „голямо” е поставена в рамките на въображението.


Какви са особеностите на знанието ни за видимата и невидимата физическа реалност? Има ли приоритет някоя от тях? Имат ли те общи и специфични закономерности? Можем ли да построим реална, истинна картина на света, независимо от и едновременно с двойнствеността реалност – виртуалност?


Пространството се състои от безброй много явления и закономерности. Ние се стремим да навлезем все по-дълбоко в тях като използваме предимно индуктивния метод. От същностните характеристики на ограничен брой явления съдим за общото, безкрайно, и непознато многообразие. Ние достигаме интуитивно до това прозрение. Интересното тук е, че колкото по-задълбочени и доказуеми опитно са нашите твърдения, толкова по-противоречащи са те на традиционните знания и мислене. В търсенето на реални закони ние се сблъскваме с нови предизвикателни схващания за безкрайност, единство, общовалидност. Готови ли сме да ги разберем? Искаме ли да ги разберем? Като че ли не. Консервативните, насаждани ни столетия идеи запазват стабилни позиции и човекът трудно преодолява тази зависимост. Той се страхува от новото. Новото означава започване отначало, а за това никога не е достатъчен един живот.


Платон говори за съществуването на свят, създаден по образец на единственият свят на идеите. Космосът е създаден от хаоса и като всяко телесно нещо е ограничен във Времето. С възникването на Космоса възниква и Времето. Космосът се характеризира като живо одухотворено същество или природа, доколкото притежава душа и ум. Това е дар от този, който го е сътворил. Небесните тела приличат на живи същества, защото световната душа им дава живот. Космическата душа се разполага от центъра до границите на света като го обгръща. Светът е със сферична форма. Зад нашия пространствено ограничен свят се простира невидимата, неосезаема област достъпна САМО ЗА УМА.


В природата, която предлага Аристотел съществува един единствен свят, притежаващ „всеобщи закономерности” и образуван от “единна материя”. Наличието на множество светове се отрича. Наличието им би означавала, че всеки отделен свят би могъл естествено да се движи към центъра или към периферията на Космоса. Така естественото движение към центъра на един свят би се оказало неестествено по отношение на друг свят. Така Космосът е ограничен в пространството, защото безкрайността е синоним на неопределеност, безформеност, на отсъствие на вътрешен логос. Светът има форма на сфера, а щом е така то той включва ограничено пространството и следователно има крайни размери. Празното пространство не съществува, защото пространството се съдържа в света, а не света – в пространството. Закономерностите са присъщи само на крайните неща. Светът е сбор от ограничени , отделни части и като такъв той също е ОГРАНИЧЕН.


Михаил Бахтин под влияние на Айнщайн въвежда в литературознанието понятието хронотоп (време-пространство) и показва, че хронотопът в различните жанрове и у различните автори е различен – стълбата: вход към самотата; изходът от дома като символ на изход от самотата и излаз във враждебното пространство. Тук - на стълбата идват на ум неочаквани решения, решават се мъчителни проблеми. Пространството играе роля на медиатор – врата, прозорец, огледало – граница между света на стаята и света вън от нея. Струва ти се, че прозорецът те води в реален свят, а той те води в илюзорен. Огледалото дели света на живите от този на мъртвите.


Пространството има три параметъра – затворено/отворено; правота/кривост ; величие/микроскопичност. Така го вижда Ото Ранк. В прагматиката, на пространството се гледа като на свързващ елемент между говорещ и слушащ. Тук голяма роля играят понятията „тук” и „там”. Те формират и определят положението на говорещите един спрямо друг, както и спрямо всичко заобикалящо ги. Не може да не обърнем внимание на факта, че ориентацията и при двете понятия е от позиция на човешкото тяло. Налага се въвеждането и на едно друго понятие – „никъде”. Ето я пълната картина на нашата ориентация – тук, там, никъде.


Дават ли ни точност тези понятия и дали изобщо можем да се ориентираме коректно чрез тях? Да разгледаме „тук”. Най-често то ни показва, че ние сме в сетивна близост до конкретни външни обекти. Можем да променяме положението си спрямо тях, но те винаги ще си останат „тук” за нас щом можем да имаме усещания и възприятия за тях. Подобни сенсуалистични нагласи често ни ограничават. Интересното в случая е, че можем да използваме „тук” и за онези неща, които не са в полезрението на нашите сетива но ние все пак се чувстваме в съприкосновение с тях макар и не телесно. Например „тук - в града”, „тук - на Земята”. Вижда се че параметрите на „тук” са доста разтегливи и зависят единствено от контекста на разговора, който водим. На една ръка разстояние са нещата, които са обичайни за нашето ежедневие, които са познати, с които се срещаме, взаимодействаме. Всичко това е „близо”. Тук боравим с интимността и одомашняването, които правят нещата опознаваеми. Ние се „връщаме у дома” и това ни прави спокойни, ведри.


Какво може да се каже за „там”? Наблюдава се същата закономерност. От една страна там може да е в обсега на моите ръце, но може и да е на светлинни години разстояние. Определяйки „там” като че ли се опитваме да обхванем много по-големи пространства с нашите мисли. Пространства и светове непознати ни, но привличащи ни и успокояващи ни. Защото ние постигаме увереност, че такива пространства има и че те наистина не могат да бъдат наше достояние по начина по който може би мечтаем. „Далеч” е другата страна на пространството. Това е отдалечеността, която плаши, изпълва всичко със студенина и като че ли блокира сетивата.


Лутайки се между „тук” и „там” ние често изпадаме в парадокси. Според логическите закони щом едно нещо е „тук”, то не може да бъде „там”. Възможно е обаче вещта да е „тук” и “там” едновременно, или да е „тук” и да „не е тук” също едновременно.


Натъкваме се отново на „възможността”. Дори в пространството, което единодушно наричаме реалност виртуалното не е за пренебрегване. Еднородно ли е пространството? Съществуват отделни отрязъци от пространство, в които религиозният човек може да се потапя. По отношение на виртуалното пространство в сравнение с реалността тази раздробеност на „места” отново присъства. Нищо не може да се извърши и нищо не може да започне без предварителна ориентация, а всяка ориентация предполага наличието на отправна точка. Този център в конкретния случай е човекът. Той се превръща в абсолютната и неподвижна точка. Човекът не може да се отърси от религиозното поведение. Аналогично е положението при виртуалността. Колкото и навлязъл да е в нея човек не може да се отърси от реалното си съществуване, от действителното си битие. В същото време колкото и зависими да сме от реалността си не пропускаме да се възползваме от възможността да се „проявим” и във виртуалността, да сложим нова маска, да станем същество различно от това, което дори ние самите не познаваме. Тогава какво става с ориентацията? Какво става с „неподвижния център” – човека около който трябва да се разполагат тези две пространства? Щом той притежава възможността да се променя, как може да се обявява за център? Той – човекът – се появява и изчезва. Вече няма Свят, а накъсано пространство, отделни места, които могат да са в различна степен неутрални. Единствените съображения са приоритетите на нещата, които разбира се отново дава самия човек.


Независимо от това къде живее, човек изпитва потребността да живее в организиран свят. Всяко следващо съграждане ползва за модел Сътворението на света. Космосът е мой дом. Наблюдава се повторение в акта на сътворяване – Бог създава свят, Човек създава свят. Противниците, които нападат сътвореното се определят като врагове на боговете – демони, дракони – победени от боговете. Неприятелите са част от силите на Хаоса. Всяко разрушаване е равнозначно на връщане към Хаоса. Всяка победа над нападателя е победа на божеството над дракона. Този мотив се повтаря във всички религии. Той се повтаря и в нашите съвременни творения и е валиден със същата сила, както е бил валиден през вековете.


Един много важен момент е този за отговорността. Бог е творец, човек е творец. И в единия и в другия случай има отговорни за творческият акт. Нещо повече. И в двата случая има проява на свободната воля. Какво става с контрола? Коя е тази сила, която играе роля на съдник за грешките?


Настаняването в дадена територия изисква вземане на решение – от страна на общността или от страна на отделния индивид. Тук става дума за поемане на отговорност за създаване на свят избран за населяване. Това не винаги е лесно. Човекът се намира в позиция да понесе на плещите си цялата тежест, която е свикнал да прехвърля на божеството. Опитът за пребиваване в свещеното пространство прави възможно разкриването на реалността. А тя пък от своя страна прави възможно разкриването на виртуалността. Това преминаване, преливане е истинско общуване между отделните нива. Дава възможност за преход от един начин на съществуване към друг. „Разполагането” в дадено пространство е религиозно решение. Създавайки свой свят човекът организира хаоса и в същото време придава сакралност на своето творение. Човекът желае да живее в божествен свят, като не забравя да комбинира желанието си със съвременния си поглед и възможности. Желае дом подобен на божествения, но в същото време съчетавайки го с техническите постижения на своето време.