Ренесансът на XII в.
ИЗТОЧНИК: Бояджиев, Цочо; „Философия на Европейското средновековие”; И. „Минерва”; С. 1994 г.; стр. 184
Tерминът „Ренесанс на XII в.” се използува в специализираната литература за обозначаване на рязката промяна в културната панорама на Западна Европа главно през първата половина на дванадесетото столетие. Културният подем на XII в. е свързан най-вече с разцвет на градовете и с развитието на градската култура. Манастирските и катедралните школи оставали все още притегателен център за мнозина схоласти, но все по-голямо значение и тежест придобивали вече градските нецърковни школи, в които относителният дял на преподаваното светско знание бил забележителна величина. Тези школи подготвяли не свещеници и монаси, а нужните за самите градове „служители” (юристи, лекари, секретари и др.) и затова били поддържани не от църковната институция, а от градските управи и от внасяните от учениците такси. Това обстоятелство несъмнено придавало по-голяма свобода както при тематичния подбор и маниера на преподаването, така и при излагането и защитаването на собствени възгледи. Дванадесетият век е рождената епоха на ; един нов социален тип, интелектуалеца, т. е. човека, чиято основна, а в много случаи и единствена дейност е духовното творчество. През този период значително се разширява библиотеката на средновековния учен. Това става по два пътя. Първият е изваждането от забрава и включването в научно обръщение на изтласкани дотогава в самата периферия на духовния живот съчинения – най-важните от които са Платоновият „Тимей”, преведен и коментиран още през IV в. от Халцидий, „Теологическите трактати” на Боеций, „За разделението на природата” на Джон Скот Ериугена. Вторият е усиленото превеждане – главно от арабски — на съчиненията на гръцките (преди всичко Аристотел) и ислямските (Авицена, Ал-Фараби) учени и философи.
Но не по-малко е удивлението на западноевропейците от разкриващия се пред очите им хоризонт на елинската и арабската мъдрост. В Толедо специално сформиран от епископа на града екип превежда „Корана”. Гийом от Сен Тиери възславя „светлината на Изтока”, Orientale lumen. Бернар от Шартр изразява в една класическа фраза всеобщото преклонение пред величието на древните: „Ние приличаме на джуджета, стъпили на раменете на великани. И ако виждаме повече и по-надалеч от дребните, това се дължи не на остротата на нашия поглед, нито на високия ни ръст, а на онези, които ни издигат и възвисяват чрез своето величие.”
Видим разцвет преживяват изкуствата. Дванадесетото столетие е епоха на ранноготическата архитектура и полифоничната музика, на раждането на римата в поезията (в църковните химни и секвенции, но и в т. нар. „голиардическа” или „вагантска” поезия – свободолюбивата и чувствена поезия на скитащите схолари), на първите значителни произведения на народните езици (рицарските романи, песните на трубадурите и МИНЕЗИНГЕРИТЕ и т. н.).
В областта на знанието особена притегателна сила придобиват юриспруденцията, медицината и астрологията (неотделима по това време от астрономията). Прочути школи по римско право има в Павия и Болоня ( Италия), по медицина – в Салерно ( Южна Италия) и Монпелие ( Южна Франция), а астрология се изучава най-вече в Испания, където влиянието на арабската наука е най-силно. В теологическата литература се дискутират класически теми (особено тринитарният проблем) , ала и тук е налице едно важно нововъведение.
Късният XII в. налага станалата класическа за следващите столетия жанрова форма – сумата, литературен аналог на готическата катедрала, обемащ в строго разчленените си и подредени раздели, членове и параграфи изчерпващатапълнота на цялото теологическо знание. Класическо произведение от този жанр са „Сентенциите” на Пиетро от Ломбардия (Северна Италия), които бързо се превръщат в основно учебно помагало за богословските факултети на университетите и са предмет ма обширните коментари на учените теолози от XIII и XIV в. Що се отнася до философията, то нейният облик през столетието се определя преди всичко от относителната свобода и нестесненост на опиращото се на разума изследване, както и от ориентирането й към нетрадиционна за ранното средновековие тематика, свързана най-вече с проблема за природата.