Жан Жак Русо

/ 1712 г. – 1778 г. /

Жан Жак Русо - "Беседа върху
произхода и основите на
неравенството между хората"

ИЗТЕГЛИ

Роден в Женева в семейството на часовникар. Тъй като няма възможност да учи се самообразова. От 1742 г. до 175б г. Русо живее в Париж. Сближава се с Дидро и взема участие в написването на многотомната "Енциклопедия или Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите" (1751 – 1780 г.) През 1750 г. участва в конкурс на Дижонската Академия на науките със съчинението си "Разсъждение дали възраждането на науките и на изкуствата е допринесло за очистването на нравите". От 1766 г. в продължение на пет години живее в Англия по покана на Хюм. Последните години от живота си прекарва в бедност.


Съчинения: „За Обществения Договор” (172б г.), „Юлия, или нова Елоиза” (1761 г.), „Емил или За Възпитанието” (1762 г.), „Изповеди” ( излизат след смъртта му 1782-1789 г.). Според Ръсел, Жан Жак Русо е бащата на романтичното движение и основоположника на политическата философия на псевдодемократичната диктатура като противоположност на традиционната абсолютна МОНАРХИЯ.


Русо се е обявил против Разума, против науката, против изкуствата. За него науката, литературата и изяществата са най-върлите врагове на нравствеността и посредством това, че пораждат нужди, те са източници на робията. Науката и добродетелта са несъвместими и всички науки имат недостоен произход. Астрономията произлиза от суеверията на Астрологията, Реториката от Амбицията, Геометрията от сребролюбието, Физиката от напразното любопитство, и дори Етиката има за свой източник човешката гордост. Просвещението и книгопечатането са осъдтелни, всичко което отличава цивилизования човек от варварина е зло.


Когато, излиза първият том на „Енциклопедията” Д`Аламбер написва предговор, в който представя участващите в тома автори. Може би се е почувствал задължен да вземе отношение към странната теория на Русо. Той пише: „Тук може би е уместно да се вземат науката и изкуството под защита от нападките на един красноречив писател и философ, който ги обвинява, че развалят нравите. В предисловие на такова издание като нашето едва ли подобава да се съгласим с неговото мнение; при това същият достоен за високо уважение човек... взема участие в нашето дело... Ние бихме го помолили да размисли не е ли предизвикано всяка зло от други причини... Литературата без съмнение прави нравите по-меки... още по-чужда ни е мисълта, че изкореняването на знанията би било от полза за обществото; у нас тогава биха останали само пороците, а към тях ще се прибави и НЕВЕЖЕСТВОТО".


Френските просветители и философи материалисти, които са най-близкото приятелско обкръжение на Русо, хвърлят главна вина за недъзите на обществото върху невежеството, суеверието, неразвитото чувство за справедливост. Те правят всичко обединени около знаменитата „Енциклопедия” за да повдигнат нивото на народа до нивото на философите. Русо обаче не мисли така. Частната собственост - това е коренът на злото, коренът на развалата на нравите.


В кои сфери трябва да се поведе непримирима борба за възстановяване свободата, правата и добродетелите на естествения човек? Преди всичко това е социално-политическата организация на обществото. Политическата теория на Русо е изложена в "Обществения договор". В нея той казва, че демокрацията е най-добра за малките държави, аристокрацията - за средните, а монархията - за обширните. Когато говори за демокрация той разбира пряко участие на всеки гражданин, а представителното управление нарича "изборна аристокрация". Справедливото законодателство не трябва да се основава на разделението на властите както предлага Монтескьо, а дейността на управляващите трябва да се контролира от постоянни, всеобщи народни събрания.


Общественият договор може да се изложи така: Всеки от нас влага в съдружието своята личност и цялата си мощ под ръководството на общата воля, и всички ние като цяло възприемаме всеки член като част от цяло. Този акт на съдружие създава морално и колективно тяло, което се нарича „държава” - когато е пасивно, „суверен” - когато е активно , „власт” - по отношение на другите подобни нему ТЕЛА.


Волята на суверена, която е винаги правилна е „общата воля”. Всеки гражданин споделя общата воля, но би могъл да има и лична воля, която е възможно да се противопоставя на общата. Общественият договор предполага, онзи, който отказва да се подчини на общата воля, да бъде принуден да го направи. Което означава само едно - че ще го принудят да бъде свободен. Това, което се намесва в изразяването на общата воля е съществуването на вторични сдружения в държавата. Всяко от тях ще притежава своя собствена обща воля. Следователно, държавата би трябвало да забрани всички църкви (с изключение на държавната), политически партии професионални съюзи и всички останали организации. Ако все пак това е невъзможно и е необходимо да има такива сдружения то най-добре е те да са възможно най-много, за да обезсилват помежду си своите общи воли.


За да могат хората да създават справедливи закони и да контролират, трябва да познават своите права и средствата, с които да ги пазят. Затова е толкова важно как ще бъде възпитавана и обучавана младежта. Възгледите си по този въпрос Русо излага в „Емил или За възпитанието” и „Проект за възпитанието на господин дьо Сен-Мари”, „Юлия или нова Елоиза”. „Целта, която трябва да си поставим при възпитанието на младия човек е да култивираме сърцето, разсъдъка и интелигентността му и то в ред както съм ги изброил.” („Проект за възпитанието на господин дьо Сен – Мари” ).


Жан Жак Русо предлага вместо заседналото сухо обучение, децата по-често да излизат сред природата. „Околната среда е книга с която то (детето) несъзнателно обогатява паметта си, очаквайки ден, когато разумът му ще използва това богатство.” („Юлия или нова Елоиза” ) Непрестанно занимание с възпитаниците, никакви забрани, никакви обяснения, никакви наказания - само тогава те ще съумеят да останат деца, за да могат по-късно, когато са готови за това да станат възрастни. „Четенето на книги е бич за децата, но е почти единственото занимание което умеят да намерят за тях. Едва на дванадесет годишна възраст Емил ще научи що е книга. Ще ми възразят: Но той поне ще трябва да се научи да чете! Съгласен съм. Но той ще се научи да чете, едва когато четенето ще бъде полезно за него. Дотогава то само ще го оттегчава.” Да се ръководи възпитателният процес така, че да се постигне всичко, без да се прави нищо - това е идеята на Русо. „Аз преподавам на моя ученик едно много мъчно изкуство... тоза е изкуството да не се знае нищо”, „Искам единствено Природата да бъде негов учител и само предметите негов модел.” („Емил или За възпитанието”) Сетивният опит ще осигури бъдещото разграничаване на добро и зло, а не някакви си теоретични анализи на тези категории.


Способни сме да постигаме адекватно познание за същностните определения на действителността следователно няма и ме може да има съмне -ния в материалната същност на Вселената. „Всичко, което усещам вън от мене и което действа върху сетивата ми аз наричам „материя”. И всички частици материя, които схващам събрани в нещо цялостно, аз наричам тела. Така че всички спорове между материалисти и идеалисти не значат нищо за мен. Различията, които те правят между реалността и привидността на телата са химери... Първопричините за движението не се крият в материята. Тя получава движението и го предава, но не го произвежда....от въздействие на въздействие се стига непременно до някаква воля, която е първопричина на движението... Ето моят принцип: мисля, че някаква воля движи Вселената и одушевява Природата...Това същество, което иска и което може, дейно само по себе си...което и да е то , аз го наричам Бог.” („Емил или За Възпитанието”).


Не е изненадващо, че Волтер и Русо в крайна сметка се скарват. Първото им спречкване е предизвикано от земетресение в Лисабон (Португалия). По този повод Волтер написва поема, хвърляща сянка на съмнение върху управлението на света. Русо съответно реагира с остра критика: „Волтер, привидно вярваш, в Бога, в действителност явно никога не е вярвал в нещо друго освен в дявола, тъй като заявява, че Бог е злотворно Съшество.” Разгорещената вражда между двамата мотивира всички философи - съвременници да вземат становище по въпроса. Независимо обаче от различията въз възгледите си (Волтер смята Русо за опасно луд, а Русо нарича Волтер „тръбач на нечестивостта и низка душа”) двамата философи питаят и възхищение, и уважение един към друг.