Жан Пол Сартр

/1905 г. – 1980 г./

Жан Пол Сартр - "Екзистенциализмът е хуманизъм"

ИЗТЕГЛИ

Жан Пол Сартр - "Погнусата"

ИЗТЕГЛИ

Един от главните представители на екзистенциализма се опитва да създаде една екзистенциална ОНТОЛОГИЯ, която да обоснове много от класическите проблеми чрез тяхното преформулиране през призмата на екзистенцията. Под екзистенция се разбира едно постоянно безпокойство на човека, проект за собственото му съществуване и поради това фундаментална свобода, която от своя страна може да бъде символ на хуманизъм. Сартр свързва свободата като екзистенциална категория с отговорността и я разглежда не като противовес на природния ДЕТЕРМИНИЗЪМ, а като определеност на човека, като избиращ да бъде сам себе си, търсещ собствената си автентичност. Сартр не се учудва, че среща силна критика, когато твърди, че екзистенциализмът е хуманизъм. Това според него е обяснимо. И той се нагърбва с отговорната задача да обясни какво е хуманизъм. Авторът е готов да обори всички нападки срещу новото течение. Бунтува се срещу неправилното тълкуване и циничното използване на екзистенциализма като пошлост, неморалност и агресивност.


За цялостното му творчество Нобеловият комитет присъжда през 1964 г. награда по литература, която той отказва да приеме, защото я определя като символ на капиталистическия живот. Славата на Сартр е максимална в десетилетието след Втората световна война, но тя се похабява постепенно с еволюцията на неговите политически възгледи – все по-леви. Автор на „Битие и нищо”, „Въображението”, „Истина и съществуване”, „Думите”, „Погнусата”, „Стената” и др. Идеята отличаваща целия екзистенциализъм като философско учение е съществуването предхожда същността. За да обоснове своето схващане Сартр започва с противоположното – същността предхожда съществуването. И наистина обяснявайки ни акта на творчество у човека и у Бога той стига до извода, че напълно обяснимо е възможна тази грешка. Всяка създадена от човека вещ предполага наличието на първоначален замисъл за нейния вид и функции. Не е възможно да се създаде от човек такъв предмет, за който да не се знае за какво ще служи. Подобна аналогия се наблюдава според Сартр и при Бог. И той като творец т.е. даващ същността на нещата, създава човека или прави възможно съществуването на човека. Понятието за човека в ума на Бог е същото като понятието за предмет в ума на човек.


В опозиция на този възглед имащ своите основания дори в идеите на Кант и Волтер, Сартр предлага коренно различен, атеистичен екзистенциализъм. Ако приемем, че Бог не съществува, то тогава би било напълно обяснимо, как съществуването – човешката мисъл и идея , предхожда същността на Бога. В този случай Бог се превръща в творение на човека. т.е. в сила е максимата съществуването предхожда същността. Човекът като екзистенция създава, измисля, сътворява Бог. Какво означава това? Че човек първо се явява, случва, живее в света и едва след това се определя. ТОВА ОЗНАЧАВА, че човек в началото е „нищо” и се превръща в „нещо” едва по-късно. И ще бъде такъв, какъвто сам се „направи”. Човек се проектира сам, постига се сам. Човекът е проект на самия себе си и се преживява като проект. Той не е просто мъх или цвете, или предмет. Защото ако съществуването предхожда същността то тогава човек е отговорен за това, което е. Същността на човека се изгражда в хода на индивидуалния му живот, следователно не можем предварително да предскажем неговата същност, защото действа принципа за свободния избор. От тук и основното мото: „Прави себе си! Развивай собствената си автентичност!” Носейки отговорност за самия себе си обаче, човек носи отговорност и за останалите хора. Наред с мен има и други хора. Аз мога да разпозная себе си само гледайки другите хора. Аз се реализирам само във взаимодействието с тях. Тук Сартр изключва възможността да се даде общо определение на човешката същност, единственото, което може да се каже е че няма обща човешка същност. Прави се опит да се опишат базови елементи на човешкото битие като етическите понятия „свобода”, „отговорност”.


Екзистенциализмът трябва да се разбира буквално като философия на човешката реалност, в която се предполагат отделно съществуващи, уникални индивиди. Следователно човешкото поведение не се подчинява на общи нормативи. Не може да съществува образец за поведение. Свободният човек стои отвъд общоприетите разбирания за добро и зло. Моралността тук се определя чрез свободата. Няма априорни, общовалидни ценности, те се определят от избора, който е избор за всички хора. чрез дадена постъпка аз показвам как трябва да се постъпва изобщо. Аз съм свободен и срещам другия като свободен човек. Моето хуманно отношение към другия е да го възприемам като „битие-свобода”. Ето и извода – Бог – абсолютен критерий и опора – не съществува, Бог е мъртъв и аз съм свободен от външни морални авторитети. Да съществуваш значи да твориш сам себе си. Да съществуваш, значи да сътвориш собствената си екзистенция. Моралната отговорност е лична, а не обща, няма извинение и оправдание, защото никога едно съществуващо не оправдава съществуването на друго, защото свободата е абсолютна. Човек не е основа на собственото си битие, но всеки миг избира смисъла на битието. За Сартр е важно да се покаже, че въпреки че Бог не съществува все пак на човек са нужни ценности и тези ценности съществуват, но са вписани в едно "ИНТЕЛИГИБИЛНО НЕБЕ". В същото време е доста смущаващо, че Бог не съществува, защото с него изчезва всяка възможност да открием ценността, повече не би имало добро a priori , понеже го няма съвършенството. Ако Бог не съществува всичко би било позволено, защото никъде на човешко равнище не е записано, че трябва да сме добри, отговорни т.е. нямаме норми и следователно сме абсолютно свободни. Ние оставаме сами без възможност да търсим извинения и оправдания. И това е нашата присъда. Осъдени сме да бъдем свободни. Човекът е напълно отговорен за своите грешки и се стреми непрекъснато да се открива, да се самосъздава. Проблемът обаче пред човека е много голям. Сартр пита: какви са критериите по които определяме едно чувство за ценно? Кой ни задава тези критерии? И разбира се в екзистенциален дух отговорът е – вие сте свободни, избирайте! Никакъв общ морал не може да ви каже какво и как да направите. Ние сами избираме собственото си битие, а това е достатъчно основание за безпокойството ни. Изборът е възможен само в определена посока, но онова, което не е възможно е да не се избира. Липсата на избор в конкретния момент също е проява на избор. Реалност има само действието. Човекът като свой проект съществува само доколкото се реализира следователно човек е съвкупност от своите действия. Няма друго действие освен онова, което се осъществява, няма друго чувство освен онова, което се осъществява. Човекът се ангажира по този начин с единствено валидната реалност. Страхливият е отговорен за страха си. И вина за този страх не носи обществото, пола, средата или др. фактор.


За да достигне човек до някаква истина за себе си трябва да мине през другия. Другият е етапа чрез който аз познавам себе си. светът не се изчерпва само с познаваните ПРЕДМЕТИ. В него познаващият се среща и другите, с множество подобни на него. Когато ни е срам, ние не изпитваме това чувство само пред самите себе си, а го откриваме като „срам пред някого”. Другият ни е необходим за опознаване на собствената ни онтологична структура. „Битието-за-себе си” ни препраща към "БИТИЕТО ЗА ДРУГИЯ". Когато виждам другия аз го възприемам едновременно и като обект и като човек. Визуално той ми се представя като предмет наред с другите предмети в света. Но заедно с това той се оказва различен от тях, доколкото и той вижда това, което виждам, и притежава способността да ме види. “Да-бъдеш-виждан-от-другия” е истината на виждането на другия, така че не само аз превръщам другия в обект, но и той – мен. По този начин аз изгубвам субективността си и долавям погледа му като отчуждение на собствените ми възможности, като ограничение на собствената ми свобода. Другият е скритата смърт на моите възможности. Няма нужда от специален Ад, който да ни очаква след смъртта, защото Адът – това са другите.


Човешката свобода предшества същността на човека и я прави възможна. Изборът, е едновременно съзнателен и абсурден. Абсурден не защото е неоснователен, а защото от една страна отива отвъд всички основания, а от друга, защото ние не сме свободни да не избираме. Една от причините за човешкия абсурд е невъзможността да различим истина от заблуда. Стремежът на тази „философия на абсурда” е насочен към едно индивидуално Аз, а не към колективното – Ние. Човешката свобода е тотална и безгранична не защото няма граници, а защото той никога не се сблъсква с тях. В същото време изборът на нещо винаги е отказ от друго нещо. Съществува свобода единствено в ситуация и само по отношение на ситуация. Човек е винаги ситуиран, въвлечен в битието си. различните ситуативни промени не променят нищо по отношение на свободата. Не променят и избора, тъй като всеки избор е равностоен на всеки друг. Екзистенциализмът изобщо не се стреми да захвърли човека в отчаянието му. ПРОБЛЕМЪТ не е в това дали Бог съществува или не, а в това, че човек трябва сам да намери себе си и да се убеди, че нищо не може да го спаси от самия него, дори и доказателство за Божието съществуване.