ШКОЛАТА В ШАРТР

Школата в Шартр е основана в края на Х в. от Фулбер, един от учениците на Жербер от Орийак. Времето на нейния разцвет обаче е първата половина на XII в., когато нейни ръководители са последователно двамата братя бретонци Бернар и Тиери от Шартр и Жилбер от Поатие. Цяла плеяда от бляскави умове изгражда неповторим шартриански дух, който и съставлява един от основните ингредиенти на „Ренесанса на XII в.”. Сред тях са ученика на Бернар Гийом от Конш, автор на една забележителна „Философия на света”; учениците на Тиери Кларенбалд от Арас и Херман от Каринтия; Бернар Силвестър, автор на философско-лиричната алегория „За всеобхватното единство на света”; Джон от Солсбъри в продължение на дълги години учил при почти всички по-известни магистри във Франция (включително при Пиер Абелар, Гийом от Конш), автор на една незаменима „интелектуална биография” на своето време („Металогикон”), секретар на Томас Бекер, а в края на живота си – епископ на Шартр.

Може би най-впечатляващата стилистична особеност в разсъжденията на шартърските магистри е лекотата и ведростта, с които те се отнасят към съдбоносния за цялата християнска философия въпрос за отношението между авторитета и разума, между откровението и научното изследване, Богооткровената истина е за тях неоспорима и непоклатима, ала действителният проблем е в това, доколко ние сме способни да я постигнем и какви са средствата за това. Шартьрци се себеопределят еднозначно на страната на разума. Наистина, в областта на богословието старите християнски писатели заслужават пълно доверие. Бедата обаче е там, че например по „физическите” въпроси те или изобщо не са се изказвали, или съжденията им са повърхностни и неточни. А щом е така, то границата на авторитета следва да бъде прекрачена.

Гийом от Конш посочва конкретната „технология” за надмогването на авторитета. Ако решението на даден проблем не се съдържа нито в съчиненията на църковните отци, нито дори в Светото Писание, ние можем да го открием с помощта на разума, без това да ни се вменява в грях – защото греховна е не самата новост на дадено твърдение, а принципната му несъвместимост с библейското учение. Ако пък предложеното от старите християнски писатели решение е неубедително, ние имаме правото да го оспорим с разумни доводи, без това ни действие да престъпва рамките на благочестивото отношение към древните – защото макар и по-велики от нас, те все пак са хора, а значи са способни и да се заблуждават.

Безпрекословното подчиняване на авторитета е неприемливо за шартърци най-малкото поради две причини. Първо, защото има определена сфера от действителността, която е напълно достъпна за разума и, следователно, подлежи на чисто рационално изследване. Това е сферата Катедралата Нотр Дам дьо Шартр на природните процеси и явления, които са детерминирани от Божията промисъл, но които имат и собствена „законна причина и основание” подлежащи на разумно дешифрираме. Кръговратът на небесните тела е установен по Божия воля, но той е подчинен и на някаква природна закономерност, на някакъв ритъм, който разумът е способен да долови сам, без да прибягва до помощта на авторитета. Разумът и авторитетът се оказват познавателни инструменти, приложими към две различни предметни области и то така, че авторитетът, ако и да е пълновластен законодател на богословието, е напълно безотносителен към т. нар. „позитивно знание”. Това предметно разграничение между вярата и разума с много типично за шартърския маниер на философстване.

Но втората причина е още по-сериозна. Тя по същество позволява разширяването правомощията на разума и върху чисто теологически проблеми. Самият авторитет – твърдят шартърци – е нещо достатъчно условно и неопределено. Древните християнски текстове често си противоречат, а затова е неизбежна интервенцията в тях на разумното разсъждение, което да ги прецени с оглед на тяхната истинност. Авторитетът има восъчен нос, който може да се извива в различни посоки – гласи известният афоризъм на Алан от Лил . Затова ние винаги трябва да подкрепяме възгледите си с разумни доводи. Щъртърци са единодушни, че „нещата са по един начин съгласно църквата, а по друг – съгласно истината”. Но никой от „модерните магистри” на столетието не се стреми съзнателно към пълно премахване на църковните авторитети, още по-малко пък към игнориране на догматичната основа на християнската вяра. Патосът на тяхното творчество е насочен единствено срещу сляпото предоверяване на авторитета, срещу потискането и потъпкването на дарения ни от Бога и съставляващ ядрото на собственото ни достойнство разум.

Принципът, определящ интелектуалното поведение на Шартърската школа, е „Разбирам, за да повярвам”.”Трудно ми е да споря с теб – обръща се към опонента си Аделард – От моите арабски учители съм се научил да вземам за водач разума, докато ти се задоволяваш да следваш като пленник юздата на измислените авторитети. Защото какво друго е авторитетът, ако не юзда?… Аз смятам, че първо трябва да се търси разумното обяснение и едва след това може да се привлече подкрепящият го авторитет, ако има такъв. Голият авторитет не може да убеди философа и поради това не бива да бъде привеждан.”

Разбира се и за шартърци Бог е пределното основание на всичко съществуващо, формата, движещата сила и целта на битието. Всичко е от него и чрез него. Той е сътворил света „от нищо”, т. е. не от предсъществуваща материя, а от собствената си свободна воля. Но Бог изпълнява специфични функции при създаването и управлението на света и той следва да се разглежда като причина единствено на онези неща, които са пряк резултат от неговата дейност. Специфичните дейности на Бога са три: сътворяването „от нищо”, създаването на индивидуалните души и предизвикването на противоестествени явления (чудеса), като възкресяване на мъртви или зачеване без мъж. Всичко останало е дело на природата.

Природата е, следователно, междинна инстанция между Бога и творението, своеобразна „Божа наместница”, на която е доверено управлението на важни страни от световния процес. Делото на природата се определя от две нейни особености. На първо място, природата е активна сила, способност за пораждане. На второ място, принцип на природността е регулярната повторяемост, ритмичността и съразмерността. Движението на небесните тела, смяната на сезоните, отмереността на живота на всяка твар — всичко това се управлява непосредствено от природата. Извън нейните правомощия се оказват единствено уникалните събития – чудесата.

Ето как прави това – при решаването на един традиционен за християнската космология въпрос – Гийом от Конш. Въпросът гласи: Защо слънчевите лъчи и топлината на слънцето са насочени надолу, към земята, ако тези лъчи са съставени от огнени частици, а на огъня е присъщо да тегне нагоре? Стандартното обяснение „от всемогъществото на Бога” е просто: Бог е всесилен и той, следователно, може да промени естествените свойства на нещата така, че да се изпълни определен негов замисъл. Ориентацията на слънчевите лъчи надолу е, разбира се, противоприродна, но тя е възможна, доколкото благодатта надмогва природата. Слънчевата топлина и светлина са, следователно, чудесен дар на Божията промисъл за земните хора, чудо, което разкъсва веригата на природната каузалност и отрича естествения ход на нещата. Ала подобно обяснение – такъв е смисълът на възражението на Гийом – е прекомерно общо и неспецифично. Защото по този начин може да бъде обяснено всичко. Ние обаче се интересуваме от конкретната причина на тъкмо това конкретно явление, а затова трябва да се съсредоточим Върху неговото собствено основание, т. е. върху неговата природа. Тогава и самото обяснение ще придобие съвършено друг вид. Природата на слънчевата топлина и светлина се определя от елементите, съставящи субстанцията на небесното светило. Погрешно е да разглеждаме слънцето като чист огън. То е по-скоро съставено от сместа на четирите елемента при преобладаващото присъствие на огъня. Но ако слънчевата субстанция е смес от елементи, то очевидно е, че и нейната активност ще е разнопосочна. Земният и водният елемент в слънцето ще тегнат надолу, към сродните им земя и вода, и – увличайки със себе си топлината и блясъка – ще осветяват и сгряват долното пространство.

Това е вече едно напълно натуралистично обяснение, подхранвано от метафизическия модел на платонизма и в този смисъл няма нищо общо с модерното естествоизпитание. Понятието за природа у шартърци е умозрително конструирано и то не подтиква непосредствено нито към наблюдение на природните явления, нито към изработване на някаква особена експериментална технология. Натурализмът на шартърци е вид метафизика, метафизика от Платонов тип, поставяща акцента обаче не върху пределната първопричина (Бог), а върху непосредствените (вторични) причини на сетивния свят.

Този модел за изграждане на философската картина на света се оказва исторически безперспективен. Той много скоро е надмогнат – отчасти от завоюващата все по-широко пространство Аристотелова физика, отчасти от все по-ясно очертаващия се идеал на експерименталното знание. В края на века Шартърската школа преживява дълбок упадък, засилен впрочем и от непреодолимата конкуренция на раждащия се Парижки университет.