Артур Шопенхауер

/ 1788 г. – 1860 г. /

Шопенхауер - "За жените"

ИЗТЕГЛИ

Шопенхауер - "Етика"

ИЗТЕГЛИ

Артур Шопенхауер е роден в Данциг, Прусия (днешен Гданск, Полша). Приет в Гьотингенския университет през 1809 г. Там той учи метафизика и психология от Готлоб Шулце, който го съветва да се съсредоточи върху Платон и Кант. След като предава докторската си дисертация през 1813 г., Шопенхауер е награден от университета в Женева.


През 1820 г. става лектор в Берлинския университет и съперничеството му с Хегел започва. В опит да срине студентската подкрепа към философията на Хегел, Шопенхауер нарочно насрочва лекциите си, така че те да са по едно и също време с тези на Хегел. Въпреки това само 5 студенти започват да следват лекциите на Шопенхауер и той отпада от академията. Никога повече не преподава в университет.


През 1831 г. Хегел и Шонепхауер напускат Берлин заради епидемия от холера. Хегел обаче се завръща преждевременно, заразява се и умира няколко дни по-късно. Тогава Шопенхауер се премества на юг и се заселва за постоянно във Франкфурт на Майн през 1833 г. Там той прекарва сам последните си 27 г.


Автор на „Светът като воля и представа”; „За университетската философия”; „Парерга и паралипомена” (Допълнения и пояснения); “Етика (Философия на състраданието)”; „Афоризми за житейската мъдрост”.


Етиката на Шопенхауер започва от въпросите, които стоят пред всички възможни нейни отговори: Какъв е светът?; Какъв е животът на човека в света?; Какъв може и трябва да бъде този живот?


Етиката не е познание, каквото е науката и следователно, кога¬то хората действат и отсъждат дали нещата са добри или лоши, те не се съобразяват с тяхното положение в емпиричния свят. Но философската етика на Шопенхауер не е предписваща. Индивидът се осъзнава, но не чрез разума, а чрез интуицията като част от всеобщата воля и тогава вече отпада и противопоставянето на индиви¬дите един на друг, противопоставянето на Аз на не-Аз, за да се стигне до висшето морално състояние и се постигне съвър¬шеното етическо съществуване.


„Характерът на човека е ЕМПИРИЧЕН". Шопенхауер дели „човешкия емпиричен характер” на три разновидности: егоистична, злобна и състрадателна. Всяка една от тях определя основно човешко поведение.


Най-разпространеното, тъй като е неотнeмаемо, свойство на човешката природа е егоизмът. У някои хора обаче достига пределни степени - тези хора са най-близо до животинската природа. Всички се стремят към удоволствие и наслаждения, но все пак умерените егоисти преобладават. „Егоизмът по своята природа е безкраен: човек безусловно желае да запази своето съществуване, желае, то да е безусловно свободно от страдания... желае възможно най-голяма сума благосъстояние и всякаква наслада... Той желае ако може да се наслади на всичко, да има всичко, а тъй като това е невъзможно, то поне да заповядва на всички... Егоизмът е колосален – той се извисява над света.” „Отсъствието на всякаква егоистична мотивация – ето какъв е критерият за морално ценната постъпка.”


Най-лошата разновидност е злобната, при която страданието и скръбта на другите представлява цел, а причиняването им доставя наслаждение. Егоистичната и злобната природа на човека принуждават културата да ги обуздава доколкото може чрез СУБЛИМАЦИЯ. Етикецията и правилата за поведение не са нищо друго освен опит да се скрие зверският характер на човека. Държавата и правото според Шопенхауер сдържат най-разрушителните човешки прояви. „Като принуждаващо учреждение тук служи държавата, единствената цел на която е да предпазва отделните лица едно от друго, а като цяло – от външните врагове.” Действително културата не може да промени човека, тя само го учи на смирение и притворство, което според немския мислител никак не е малка заслуга. „Завистта и злорадството сами по себе си имат само теоретичен характер; на практика те се превръщат в злоба и жестокост.”


Последната разновидност на емпиричния характер, е състраданието. Шопенхауер го отнася към фундамента на морала. Това е специфично нравствено настроение, чрез което се взима участие в чуждата болка: „... абсолютно непосредственото, независимо от всякакви други съображения участие преди всичко в страданието на другия, а чрез това в предотвратяването или прекъсването на това страдание, в което в крайна сметка се и състои всяко удовлетворение и всяко благополучие и щастие... Щом се възбуди това състрадание доброто и злото на другия стават непосредствено близки на моето сърце...” Състраданието поражда два основни добродетели - справедливост и милостивост. Състраданието може да покаже същностно родство с всичко живо. То стимулира действителните нравствени проявления. В Шопенхауеровата етика принципът на състраданието съжителства с омразата към човечеството и към простосмъртния човек ( противоположен на гения ). Авторът свързва състраданието с волята, където индивидите не са разграничени, а егоизма - с представата, с начина, по който всеки възприема света и какъвто той се явява на всеки. Етическите възгледи на Шопенхауер се различават от традиционно оптимистичните идеи. Според него човек е винаги това, което иска, но желае всичко по необходимост. Така авторът приравнява човешката свобода с човешката необходимост, т.е. необходимостта се превръща в свобода, когато безпрекословно индивидът се подчинява на волята за живот. От своя страна волята е безконечна борба между състраданието и егоизмът. Навсякъде, на всички равнища, волята се явява неотменима тенденция на живота, лишена от разум. Тя не зависи от формите, които регистрират представата за света - пространство, време, причини.


Шопенхауер изгражда песимистична теория за злонамереността на космическата воля, за нея като източник на цялото безкрайно страдание. Страданието определя същността на човешкия живот, то се увеличава е увеличаване на познанието. Волята няма неизменна цел, след чието постигане да бъде удовлетворена. Окончателното “завоевание” е смъртта, а хората преследват напразни цели.


Шопенхауер е действителен човеконенавистник - не мним, а истински. Неговата омраза към човека не е поза, а МИРОГЛЕД. Тя обхваща както човечеството като цяло, така и неговите национални особености - англичаните са завършени лицемери, италианците - съвършени безсрамници, американците — пошли. За французите: „В другите части на света има маймуни, а в Европа: французи.... Немците нямат нито срам, нито съвест, но затова пък разполагат в изобилие с глупост... Всяка нация се подиграва на другите и всички са прави.”


Шопенхауер е прозрял, че завършва времето, когато отрицателните последствия от цивилизацията са били компенсирани от положителните й страни. Той предвижда нова епоха, когато цената на прогреса е толкова голяма, че го лишава от всякакъв смисъл.


Човек, според немския мислител е поставен пред нечовешки трудна задача - да противостои на своите естествени евдемонични тежнения, защото „човек никога не се променя”. Така Шопенхауер застава зад индивидуалния морал и отказва каквато и да е нравствена ценност за социума „Сред многото беди, дебнещи човека, най-голямото нещастие е, че той живее в общество”. В обществото егоизмът се превръща в злоба, а естествените влечения се изострят, което прави невъзможно задоволяването им. Най-еластичното нещо у човека са желанията му; получава се вечно натрупване и вечна неудовлетвореност. Шопенхауеровата етика отхвърля законите и нормите, господстващи над индивида. Поставя се под съмнение законосъздаващата институция. Според него светът на позитивните човешки стремежи е пълна безсмислица. Човешките желания принципно не могат да се наситят. Наслажденията само умножават страданията. Единственият изход за човека е да се опита да излезе от безсмисления кръг на желанията, да намери покой в отказа от желания.


Волята се напълва с етическо съдържание, когато тя се отрече от себе си. Волята се отдръпва от живота и в този случай нравствената воля е изпълнила своята задача - да умъртви волята към живота.


С тези свои възгледи Шопенхауер се отделя от традициите на европейската етика. Неговата етика е едновременно песимистична и антиевдемонистичните. Идеята за аскезата, произлизаща от будистката мисъл, универсализира страданието, което заема пласт зад волята за живот. Последната негласно черпи своите сили от нищетата, липсата. Наистина волята е в състояние временно да отстрани страданието, но ценностно то е неотстранимо. Страданието е положително, а насладата отрицателно състояние. Насладата възниква, кога¬то се прекратят болката и страданието, нуждата или скръбта, но много скоро те започват отново и се усещат непосредствено. Щастието е състояние, непознаващо страданието. Не наслада, а липсата на страдание е цел на човешкото съществуване. На тази основа се приема за морален принцип състраданието, което оценностява човека, с оглед на тленносттта му. Преходно е човешкото удовлетворение и човешкото щастие. При Шопенхауер веригата на страданието е неизменна, неумолима, универсална, доказваща монизма на злото, на съществуващото. Шопенхауерови са думите, че ние живеем в най-нещастния от всички възможни светове. Според Шопенхауер именно познанието освобождава от кошмарния свят на волята, за да постигне и етическото със¬тояние като висше състояние на човека. Познанието - естетическото и етическото, съзерцанието и отказът - е единствено¬то, което може да победи волята. Друга възможност за човека няма. Няма съмнение, болестта, слепотата, бедността, позорът са зло и страдание почти за всички и почти навсякъде. Но колко често това, което някъде и за едни е зло и страдание, за други и другаде е добро и удоволствие, и колко често доброто се сьдържа в самото зло, а удоволствието - в самото страдание. Неуспе¬хът носи огорчение, но ако от него възникват нови амбиции, ко¬ито водят до неочаквани успехи, не е ли това основание за насла-да?!


Шопенхауер оценява, че християнството не е оптимистична религия. Първоначалният грях на Адам доказва, че физическото удоволствие дава лъжливо утвърждаване на живота. По отношение на средството за спасение, християнството и будизма единодушно обявяват, че човек трябва да се освободи от волята за живот, от инстинкта. Източник на подобно нравствено решение е чувството за единство със себеподобните, че всеки трябва да състрадава болките на другите. Тези добродетели са присъщи на светците, които почти напълно умъртвяват чрез аскеза волята за живот. Поддържането на физическото тяло изисква минимална воля за живот, а нейното пълно потушаване идва със смъртта.


При естетическото състояние освобождаването от волята чрез познанието (при създаването и при възприемането на художественото произведение) е все пак временно, моментно. Втора¬та възможност за излизане чрез познание от суровия диктат на волята дава етическото и неговата висша форма е животът на аскета, монаха, светеца. Освобождаването от волята чрез отри¬чането, аскетизма и святостта, характерно за етическото със¬тояние, е постоянно, трайно и затова вече пълно - познанието е станало господар на волята, подчинило я е завинаги и безусловно. Именно тази форма на живота, победил волята, нейните неукротими пориви, мотиви, изкушения, съблазни е всъщност победата на познанието, обективното и на свързаните с него спокойствие и блаженство, които отварят вратата на свободата. А това показва, че доброто е над красивото, етиката е над естетиката, интелектът над волята. Шастливи могат да се нарекат само онези, които разполагат с известен излишък от интелект извън и над онзи, който им е необходим за нуждите на волята.


Скръбното, печалното, нещастното съществуване на човека е резултата от двете същности – светът като такъв, какъвто е, и човекът, такъв, какъвто е. Всичко в живота доказва, че земно¬то щастие в края на краищата се оказва напразно или илюзорно. Човек вечно търси, иска, стреми се и, разбира се, почти никога не намира онова, което търси и иска, или най-малкото не го намира в обикновено растящата желана степен. Да бъде недоволен от онова, което има е почти правило в човешкия живот, обратното е по-скоро изключение.


Човек трябва да е нещастен и е нещастен. А след като е невъзможен щастлив живот, за човека като единствена възможност остава героичният живот - постоянна¬та и мъчителна борба със страданието. Всичко, за което човек се захваща, се съпротивлява, защото има своя воля, която трябва да се преодолява. Но все пак главният източник на съпротивата е човекът, другият човек. Затова и светът е ад, а обитаващите го хора са в едно и също време измъчваните души, и измъчващите ги дяволи. Единичното нещастие може и да е изключение, но нещастието изобщо е правило. Страданието неизбежно съпътства живота, то е неизбежно, а от случая зависи само неговия вид.


Едно от най-силните доказателства за нищожеството на човешката природа Шопенхауер вижда в степента, в която човек държи на мнението на другите. За да заслужи тяхното одоб¬рение той е готов на всичко - да загуби покоя си и да рискува живота си. По този начин, съобразявайки се с другите човек не може да излезе от волята си, за да се отдаде на мечтите за безгрижно и щастливо бъдеще. Колкото повече човек има в себе си, толкова по-малко се нуждае не само от нещата извън него, но и от другите, от прекалена общителност и общуване, а в крайните случаи едва ли не вродената меланхолия на такъв тип хора ги обрича на самота и почти пълна затвореност в себе си. Шопен¬хауер привежда всички аргументи, отвсякъде откъдето е могъл да ги почерпи, за да докаже, че самотата, гордото уединено съществуване е истинското благо, или, ако е зло, то във всички случаи е по-малкото зло в сравнение с по-голямото зло на общу¬ването, че колкото по-малка нужда имаш от другите, толкова си по-щастлив, че дори в обществото на другите пак трябва да си в колкото е възможно по-голяма степен сам, че самотата всъщност е истинската форма на свободата. „Духовно богатият чобек се стреми преди всичко към безболезненост, неуязвимост, покой и свободно време, т.е. ще търси тих, скромен, но възможно най-необезпокояван живот и след като поопознае тъй наречените хора, ще избере уединението, а ако духът му е велик – дори самотата. Защото колкото по-значителен е човек сам по себе си, толкова по-малко значат другите за него. Затова издигнатостта на духа води до необщителност. Ех, ако качеството на компанията би могло да се замести от количеството, тогава би си заслужавало да живееш дори сред тълпата: но уви, стоти¬на глупаци, събрани на куп, не правят дори един умен мъж. Онзи, който е от другата крайност, ще търси на всяка цена забава и компания, щом успее да си поеме дъх от нуждата и лесно ще се залисва по какво ли не, като от нищо не бяга тъй много, както от САМИЯ СЕБЕ СИ". „...Следователно излиза, че човеке толкова по-общителен, колкото по-беден духовно и по-семпъл като цяло е той....онова, което прави хората общителни е тъкмо вътрешната им НИЩЕТА". „Щастието принадлежи на онези, които са си самодостатъчни.” (Аристотел)