АРТУР ШОПЕНХАУЕР
/ 1788 Г. – 1860 Г. /

---

---

По Исак Паси

Шопенхауер претендира за авторство на съвършено нова фи­лософия, коренно различна от съществуващата дотогава – от системите, излизащи или от обекта, или от субекта. Изходната точка на Шопенхауер е представата, която вече съдържа и предпоставя и обекта, и субекта, защото според него разпадането на обект и субект е нейната първа, най-обща и съществена форма. Светът е обект за субекта, съзерцание за съзерцаващия, с една дума, представа. Разбира се, не е никак трудно зад така раз­браната представа да се открие нейният праобраз – Кантовото явление, феномен. Идващото от Кант различие между нещата сами по себе си и явленията, което Шопенхауер трансформира в различие между волята и представата, остава (както и у Кант) гръбнака на неговата философска система.

За разлика от представата, тоест светът такъв, какъвто ни се представя, какъвто се възприема и изглежда на нашите сетива, според Шопенхауер има и един друг свят, такъв, какъвто е сам по себе си, и който той нарича воля. Затова Шопенхауер при­ема определението на своята философия Като метафизика, тер­мин, с който след Кант се означава всяко познание, което пре­тендира за преодоляване на границите на опита, което не бора­ви с отделните явления, а с опита в неговата цялост. В обясне­нието на света като воля и представа той вижда такава имен­но метафизика. Волята е централната категория на Шопенхауеровата метафизика, а самата метафизика той разбира като учение за общата природа на действителността, което все пак използва (и не може да не използва) данните на опита като един­ствено възможен пътеводител, съветник, ориентир, като осно­вен източник на познанието.

………………………………

Според Шопенхауер интелектът и материята са корелати, тоест всяко едно от тях съществува само за другото, всяко от тях е само рефлекс на другото и всъщност те са едно и също, само че разглеждано от различни страни. По този начин и Шопенхауер не предлага нещо принципно различно от векове съществуващия дуализъм, който при него приема несъмнено оригинален характер, що се отнася до категориите и понятията, от които се изгражда, но въпреки това остава в основата и същността си добре познатият философски дуализъм. Според Шопенхауер ма­терията е воля, но не сама по себе си, а доколкото е съзерцаема, тоест доколкото приема формата на обективна представа и така се оказва, че, от една страна, материята е представа на познаващия, а от друга, познаващият е продукт на материята. Шопенхауер не излиза от омагьосания кръг, който чертае всеки философски дуализъм, но той не прави изключение и по отноше­ние на тенденциите, иманентно съдържащи се в него – да прерас­тва или най-малкото да тегне към едно от двете монистически направления. Така и според Шопенхауер материята в крайна сметка зависи от представата и съществува само в нея.

И извън въведените от Шопенхауер категории воля и предс­тава, от чиито отношения той извежда своята дуалистическа система, неговата оригиналност в границите на неоригиналния философски дуализъм се вижда и в схващането му за идеите. Въп­реки родството между Кантовото нещо само по себе си и Платоновата идея, те не са напълно идентични и идеята е по-скоро представата за нещото само по себе си. Според Шопенхауер в структурата на света между абсолютното единство на волята и безкрайното разнообразие на индивидуалното застава средни­ят член, срединността на обективираната воля – светът на идеите. Този именно свят осъществява връзката и прехода не само между единното и множественото, но и между неразумното и разумното, между безпричинното и причинното и т. н. Идеите в чисто Платонов смисъл – и Шопенхауер особено държи на това – трябва да се разбират като вечни форми на нещата, които още не са преминали в множествеността и индивидуалността.

Основната проблема на философията — отношението между идеалното и реалното, тоест между света в главата на познава­щия субект и света извън тази глава – и произтичащата от нея равнопоставена й проблема за моралната свобода според Шопен­хауер придават своеобразието на цялата философия на Новото Време. Така още фундаментът на философията открива широк простор за нахлуването на етиката, на която и в съвременната философия се пада не по-малка роля, отколкото в древната.

Философията трябва да покаже вътрешната същност на нещата в нейната цялост и общност. Първокластният ум на истинския философ никога не може да го превърне в тесен специалист. Предметът на философията е цялото и великото, същността и общността на нещата, така че умът на истин­ския философ изключва дейността, насочена единствено към изясняване на някакво частно отношение между нещата. В това е една от отликите на философията от изкуството (по­езията), което ни запознава с идеите (Платоновите), като показва частни случаи и примери. Но пък, от друга страна, Шо­пенхауер гледа на философското творчество като на аналог на художественото и тъкмо поради съществуващия тук паралелизъм философът стига до своите открития и идеи така, както художникът – до своите образи. В някакъв смисъл филосо­фията е художествена структура, чиито компоненти са поня­тията. … Шопенхауер ратува за плътно сближаване на философията и изкуството – особено по отношение на т. нар. метод. Същественото в метода на философското познание не е в доказателствата, в търпеливото обосноваване, извеждане на следствия от причини и т. н., а в интуицията, в озарението, във внезапно хрумналата мисъл за най-дълбоката и скрита същност на света. Според Шопенхауер доказаната истина няма никакво предимство пред интуитивното познание дори и само поради това, че непосредственото е по-валидно от опосреденото, очевидното – от доказаното. „Нито един художник не е станал такъв благодарение на естетиката, нито един характер не е станал благороден от изучаването на етиката.” „Човек не се учи на добродетел, както не се учи на гениал­ност.” „Чрез лекции по етика и морални проповеди не можем да създадем нито един добродетелен човек, както и всички естетики, като се започне с Аристотел, не са създали нито един поет, защото за истинската вътрешна същност на доброде­телта понятието е безплодно, както е безплодно и за изкуството” (Светът като воля и представа).

А това е още един източник на негодуванието на Шопенхауер срещу науката и учеността, срещу ерудитите, Които с присъщи­те им педантизъм, формализъм и скука, всъщност нямат нищо общо с истинското познание и с делото на гения. Книгите не за­менят опита, четенето не заменя мисленето, учеността не заменя гения, общите понятия не се спускат до единичните явления, с които се сблъсква животът и които са толкова важни за него. Постоянното четене и непрекъснатите научни занимания направо развалят ума, защото при това системата на нашите идеи се разрушава, за да открие място на чуждия ред на мисли. Защото често четенето не само взема превес над мисленето, но и изцяло заема неговото място. Самостоятелният мислител е нещо съвсем различно от философа книжник. В някакъв смисъл дори е опасно да се чете по някакъв въпрос преди човек сам и основно да е мислил по него. А и простият, обикновеният човек цени непосредственото, нагледното познание повече, отколкото абстрактните понятия на логическото познание. За него, практическият тип, по-важно е делото, докато другият, мисловният тип, предпочита книгите и общувайки с тях, намира най-голямо удовлетворение.

Несъмнено философията е наука и както при всяка наука за нея най-важното е и трябва да бъде истината – чистата, точната, голата истина – и тя е, която преди всичко радва и наслаждава духа. Затова и сам Шопенхауер, когато говори за философията, за нейната същност и система, твърде малко разчита на интуитивното и непосредственото, на спонтан­ното чисто познание на гения, а се обръща към понятието като традиционен инструмент на традиционното философско познание. Но духът умее да се наслаждава не само от строй­ната плетеница от логически аргументи, от баланса на съображенията рrо и сопtrа, но и от наличието на едно художествено цяло, от силата на инвенцията, довела до интелектуална хармония в пределите на това цяло, въздействащи самостоя­телно и относително независимо от истината на факта и непоклатимостта на логиката. И тъкмо този секрет на въздейс­твието на една философска система го сближава с ефекта от художественото произведение.

Шопенхауер претендира за ново слово не само по отношение на предмета на философията, но и – във връзка с така схванатия предмет – на нейните цели и задачи. Той се противопоставя не само на съществуващия до него онтологизъм (философията на природата), но и на господството на гносеологизма и методологизма, тъй или иначе свързани с философията на Кант и Хегел. Като учение за живота и принципа на живота (воля) философията трябва не само да се извлича от живота, но и да помага на живота, да учи как се живее. Наистина историята на философията познава велики епохи на велики моралисти, сред които несъмнено се открояват етиката на гръко-римската античност и френската моралистика от ХVII-ХVШ век. Но Шопенхауеровата етика е по-скоро органична съставна и същевременно господстваща част на една философска система с традиционно присъщите й подразделе­ния и съотношения, така че за разлика от Класическите периоди на класическата моралистика действително придобива правото да се нарича философия на живота.

Философията трябва да се върне към началото си и да оправ­дае названието си – приятелка на мъдростта. А мъдростта е съвършенство не само в теоретическо, но и в практическо от­ношение и се състои в пълното и правилното разбиране на неща­та, в общото и цялото, което се проявява и в постъпките и ви­наги ръководи действията. А оттук и най-съществената разли­ка, която Шопенхауер открива между академичната философия и философията на живота. Академичната философия е понятийна и концептуална, изследваща и изучаваща, извлечена от книги, словесна (основана на написаното, произнесеното и слушаното слово), предмет на преподаване и обучение. Философията на живота е екзистенциална, резултат на непреднамерена рефлексия, извлечена от преживян опит, от осмислени живот и смърт и тъкмо поради това разкрива по-голямата си близост до изкуството. философията, която и да е философия, започва тъкмо там, където завършва науката, за нея няма нищо дадено и известно, за поя всичко е неизвестно и чуждо, тя не се интересува откъде идва и за какво съществува светът, а само какъв е той – кое е единното в множеството и какво е множеството в единното.

Претенциите на философията на живота, чийто истински основоположник е Шопенхауер, не се ограничават в нейния пред­мет, цел и задача. Те включват – не без основание – и формата, стила, езика на философския текст, на които се възлагат почти непознати в дотогавашната философия отговорности.

Философите, които се обръщат преди всичко към човешкия живот, към същността и формите на човешкото съществуване, естествено проявяват много по-голямо внимание към формата, към езика, към стила на философското изложение.

………………………………….

Волята е същност на света и ядро на всички явления. Няма материя, в която да не се проявява воля. Волята е неизменна, устойчива, неразрушима, неостаряваща, тя не е нещо физическо, а метафизическо, не се отнася към явлението, а към онова, което се явява в него. Волята е първична и лежи под различието в общ­ността на субекта и обекта, тя е навсякъде и винаги равна на себе си – в това е най-важната й отличителна особеност. Въпреки различните си прояви, сред които най-съществените не­съмнено са гравитацията, магнетизмът и химическото сродство (в неорганичния свят), жаждата за живот, стремежът за задоволяване на глада и половата потребност (в органическия свят), Шопенхауеровата воля не познава вътрешни различия и диференциации, тя е цялостна и неделима.

За да излезе от вътрешното противоречие между единството на волята и множествеността на нейните проявления, Шо­пенхауер използва една от основните категории на древноиндийската митология – Майя, способността на божествените персонажи да се превъплъщават, да приемат илюзорен, измамен облик, а в по-широк смисъл – изобщо илюзорността на битието, божествената игра със света като цяло.

Вътрешната същност на всяко нещо е волята и тя е нещо­то само по себе си, което не е безусловно и докрай познаваемо, но се открива на представата като явление на човешкия интелект, който единствен е способен за познание и се отличава от онази страна на човека, която е изпълнена само с желания. Пространството и времето внасят принципа на индивидуацията (термин на старата истинска схоластика) в стихийната, неоформената и неиндивидуализираната воля, човешкото съзнание осъзнава в идеи степените и състоянията на волята.

Естествено Шопенхауер не обяснява как точно се извършва този преход от чистата воля към идеите и оттам към индиви­дуалното, но аналогично възражение може да се отправи към вся­ка метафизическа конструкция, която предпочита да постулира и декретира, вместо да извежда и доказва.

И все пак не е случайно, че Шопенхауер избира тъкмо термина воля, за да означи света такъв, какъвто е, а не какъвто повече или по-малко илюзорно се представя на нашите сетива. Защото може да се открие някаква аналогия между света такъв, какъвто е сам по себе си, и действащия, енергичния, потопения в практическа активност човек. Волята, която в човека се проявява като безмерна сила, като всичко можеща – унищожаваща и съграждаща, – е в същност и същност на света – тя е самата сила на при­родата, нейното движение и нейният покой.

За това дали Шопенхауер е имал или нямал право да нарече инстинкта и жаждата за живот воля в немската философска лите­ратура от втората половина на XIX век се е водил спор. Но ако правото на собствена словоупотреба е една от най-привлекателните особености на философията, задачата може да се смята за изчерпана, след като историкът е определил точния смисъл и историческите граници на приетата словоупотреба, признавайки при това в някакви разумни граници и правото на терминологичен произвол.

………………………………..

Волята на човека трябва да се схваща като инстинкт и стремеж, като устрем и влечение за живот – за съхраняване и за продължаване на живота – като желание, неизтребимо желание на човека да бъде, да е в битието и сам да е битие.

……………….

Мотивиращата съзнаващия интелект неосъзната воля обяснява защо спонтанните (без всякакъв умисъл) грешки, които правим във финансовата сфера са по-често в наша изгода, отколкото в наша вреда, – без да си дава сметка съзнаващият интелект следва повелите на несъзнаващата воля. Този аргумент, който Шопенхауер използва във втория том на Светът като воля и представа след много десетилетия и почти без промяна ще даде и съдържанието, и формата на известната теория за грешките на Зигмунд Фройд.

Признаването на значението на тъмното, несъзнаваното и инстинктивното, свързано с волята, като различно и противоположно на разумното, прави от Шопенхауер действителен родоначалник на дълбинната психология, обърната към напреженията, търканията, противоречията, тревогите, Към целия обширен свят на чувствата в живота на душата на онова трагично съ­щество човек, постоянно и до смъртта си съпровождано от страдания и мъки. И макар че и през неговия деветнадесети век ще се чуват силни отгласи от неговата теория, но вече в след­ващия двадесети век тя се превръща в един от водещите мотиви на европейската философия, психология, социология, културология, изкуствознание.

            …………………………………….

Волята е първичност на съзнанието, негов пьрводвигател, тя е коренът на дървото, даващо плодове, тя не принадлежи на интелекта, а е едновре­менно негов източник и повелител. Волята дава на съзнанието единство, свързва представите и мислите и сама е устойчи­вият, неизменният компонент на съзнанието. Волята привежда в движение асоциациите на нашите представи, тя кара своя роб – интелекта – да слага в ред мисъл след мисъл, да извиква в паметта аналогични случаи, да свързва причините със следствията и така да се ориентира по възможно най-добрия начин във всеки конкретен случай. Но волята е не само източник и стимул на мисленето (интелекта) – тя е също така и не­гова пречка и сила, която го насочва в погрешна насока. С това се обяснява защо всяка страст, всяка симпатия и антипатия, любов и омраза, всяко желание и надежда, всеки страх и инте­рес (партийност) оцветяват мисълта със своите багри и я тласкат по своя наклон. Интелектът прилича на огледалната повърхност на водата, а волята – на дълбоките й пластове, чието разбъркване веднага унищожава яснотата и отчетливостта на неговите образи.

Интелектът може да бъде повече или по-малко сложен и съ­вършен, но от това не се променя основната му функция да служи на волята, като запазва за себе си само начина, по който да прави това. Интелектът е оръдие в служба на волята така, както същата по принцип служба изпълняват копитата и зъ­бите. Интелектът е винаги довереник на волята, но такъв довереник, който все пак не знае всичко и едва ли може да проникне във всички нейни тайни. Интелектът е временен, а волята е постоянна. Интелектът е функция на волята, а волята е нещо, чиято функция е целият човек в неговото битие и същ­ност. А в това, че достойнствата на ума рядко съвпадат с достойнствата на характера, Шопенхауер вижда още едно доказателство за принципното различие между интелект и воля.

Въпреки това не трябва да се забравя, че всяка мисловна конструкция, която се стреми да открие ред и организация в представящия се на нашите сетива хаос на света, доставя духовно задоволство именно с намирането на ред в безредието, на единство в многообразието и на смисъл в безсмислието. Този мисловен конструвтиВизъм – особено когато е ясен и достъпен – предизвиква едно метафизическо удовлетворение и с това също се обяснява защо всяка значителна философска система (колкото и да се различава от останалите) обикновно има значителен брой привърженици. В историята на духовното развитие интелектуалният конструктивизъм има самостоя­телна, макар и относителна ценност, която е част от истори­ята на това развитие.

Разбира се, цялата аналогия между човешката Воля и Волята като същност на света (Волята Като тъмна сила, Като сляпо Влечение, Като глух порив) е изведена не от реални основания, а от един повече или по-малко остроумен философски конструктивизъм. Но, както е при всяка философска конструкция, не е без значение какво все пак тя може да даде за реалното изследване на една или друга реална сфера. Какви са възможностите на Шопенхауеровата конструкция по отношение например на изкуството, какви са нейните художествени потенции?

Естетизмът на философията на Шопенхауер не трябва да се разбира плоско, тривиално: като форма, като енергия на слога, като красота на фразата или изобилие на образите, с която се излага тази философия – макар че в нея го има и всичко това. Ес­тетизмът на Шопенхауер е органичен, той е вътрешно присъщ на неговата философска система. Волята, която е същност, всесъздаващото в света във всичките му степени и модификации_. Вече в тази си особеност е дълбоко родствена на всяко естетическо начало, чиято същност е именно в създаването, продуцирането, изобщо В творчеството от нищо, от малко или от нещо по-малко от създаденото. Естетическата реалност се създава по правило от неестетически реалности и поради това тя вече е повече от тях. И в още едно отношение ирационалистическият корен и облик на философията на Шопенхауер показват някакво родство с естетическото, което открай време е стояло във вероятното, допустимото и фантазното, В които разумът не само че не е единственият съдия, но едва ли е единственият повелител. На Шопенхауеровата Воля е свойствено творенето от нищо или от нещо по-малко и с това вече тя става родствена на естетическото. Затова никак не е чудно, че толкова художници, музиканти и писатели, — от Вагнер до Ницше и Томас Ман, са чувствали дълбоко естетическо родство с философския естети­зъм на Артур Шопенхауер. Картината на света, която дава Шо­пенхауер, едва ли е най-вярната. Но една картина, която представя света не като статичен, а като динамичен и като възможно най-динамичен, като свят на борба, стремеж, упоритост, уси­лие, с една дума, като Воля, е особено подходяща за изкуството, което, както е известно още от Платон, винаги предпочита борбата пред спокойствието, усилието пред безразличието, Во­лята пред покоя, и което, както също е известно, понякога имен­но липсата на Воля превръща в трагедия. Не винаги „по-истинната” философия е по-благо­приятна и в художествено отношение и понякога от погрешни философски предпоставки могат да се родят плодовете на изкуството.