let’s make something together

Give us a call or drop by anytime, we endeavour to answer all enquiries within 24 hours on business days.

Find us

PO Box 16122 Collins Street West
Victoria 8007 Australia

Email us

info@domain.com
example@domain.com

Phone support

Phone: + (066) 0760 0260
+ (057) 0760 0560

Артур Шопенхауер

Артур Шопенхауер

АРТУР ШОПЕНХАУЕР
/ 1788 Г. – 1860 Г. /



По Исак Паси

Артур Шопенхауер е роден в Данциг, Прусия (днешен Гданск, Полша). Приет в Гьотингенския университет през 1809 г. Там той учи метафизика и психология от Готлоб Шулце, който го съветва да се съсредоточи върху Платон и Кант. След като предава докторската си дисертация през 1813 г., Шопенхауер е награден от университета в Женева.

През 1820 г. става лектор в Берлинския университет и съперничеството му с Хегел започва. В опит да срине студентската подкрепа към философията на Хегел, Шопенхауер нарочно насрочва лекциите си, така че те да са по едно и също време с тези на Хегел. Въпреки това само 5 студенти започват да следват лекциите на Шопенхауер и той отпада от академията. Никога повече не преподава в университет.

През 1831 г. Хегел и Шонепхауер напускат Берлин заради епидемия от холера. Хегел обаче се завръща преждевременно, заразява се и умира няколко дни по-късно. Тогава Шопенхауер се премества на юг и се заселва за постоянно във Франкфурт на Майн през 1833 г. Там той прекарва сам последните си 27 г.

Автор на „Светът като воля и представа”; „За университетската философия”; „Парерга и паралипомена” (Допълнения и пояснения); “Етика (Философия на състраданието)”; „Афоризми за житейската мъдрост”.

Етиката на Шопенхауер започва от въпросите, които стоят пред всички възможни нейни отговори: Какъв е светът?; Какъв е животът на човека в света?; Какъв може и трябва да бъде този живот?

Етиката не е познание, каквото е науката и следователно, кога¬то хората действат и отсъждат дали нещата са добри или лоши, те не се съобразяват с тяхното положение в емпиричния свят. Но философската етика на Шопенхауер не е предписваща. Индивидът се осъзнава, но не чрез разума, а чрез интуицията като част от всеобщата воля и тогава вече отпада и противопоставянето на индиви¬дите един на друг, противопоставянето на Аз на не-Аз, за да се стигне до висшето морално състояние и се постигне съвър¬шеното етическо съществуване.

„Характерът на човека е ЕМПИРИЧЕН”. Шопенхауер дели „човешкия емпиричен характер” на три разновидности: егоистична, злобна и състрадателна. Всяка една от тях определя основно човешко поведение.

Шопенхауер претендира за авторство на съвършено нова фи­лософия, коренно различна от съществуващата дотогава – от системите, излизащи или от обекта, или от субекта. Изходната точка на Шопенхауер е представата, която вече съдържа и предпоставя и обекта, и субекта, защото според него разпадането на обект и субект е нейната първа, най-обща и съществена форма. Светът е обект за субекта, съзерцание за съзерцаващия, с една дума, представа. Разбира се, не е никак трудно зад така раз­браната представа да се открие нейният праобраз – Кантовото явление, феномен. Идващото от Кант различие между нещата сами по себе си и явленията, което Шопенхауер трансформира в различие между волята и представата, остава (както и у Кант) гръбнака на неговата философска система.

За разлика от представата, тоест светът такъв, какъвто ни се представя, какъвто се възприема и изглежда на нашите сетива, според Шопенхауер има и един друг свят, такъв, какъвто е сам по себе си, и който той нарича воля. Затова Шопенхауер при­ема определението на своята философия Като метафизика, тер­мин, с който след Кант се означава всяко познание, което пре­тендира за преодоляване на границите на опита, което не бора­ви с отделните явления, а с опита в неговата цялост. В обясне­нието на света като воля и представа той вижда такава имен­но метафизика. Волята е централната категория на Шопенхауеровата метафизика, а самата метафизика той разбира като учение за общата природа на действителността, което все пак използва (и не може да не използва) данните на опита като един­ствено възможен пътеводител, съветник, ориентир, като осно­вен източник на познанието.

Претенциите на Шопенхауер, че е създал нова, непозната до него философия нямат пълно покритие, защото хилядолетният философски опит показва, че всяка философска система тъй или иначе може да се подведе под едно от трите възможни направле­ния: идеалистическия монизъм, материалистическия монизъм или (дуализъм под някаква форма на психофизически паралелизъм. Шо­пенхауер отхвърля първите две възможности 8 откровен стремеж да издигне своята система над според него крайните и непъл­ните схващания на материализма и идеализма: над последовател­ния материализъм на Епикур и над абсолютния идеализъм на Бъркли, които той възприема като едностранчиви и частично (от оп­ределена гледна точка) правилни, но всъщност само изглеждащи като истинни – само относително истинни, условно истинни.

Според Шопенхауер интелектът и материята са корелати, тоест всяко едно от тях съществува само за другото, всяко от тях е само рефлекс на другото и всъщност те са едно и също, само че разглеждано от различни страни. По този начин и Шопенхауер не предлага нещо принципно различно от векове съществуващия дуализъм, който при него приема несъмнено оригинален характер, що се отнася до категориите и понятията, от които се изгражда, но въпреки това остава в основата и същността си добре познатият философски дуализън. Според Шопенхауер ма­терията е воля, но не сама по себе си, а доколкото е съзерцаема, тоест доколкото приема формата на обективна представа и така се оказва, че, от една страна, материята е представа на познаващия, а от друга, познаващият е продукт на материята. Шопенхауер не излиза от омагьосания кръг, който чертае всеки философски дуализъм, но той не прави изключение и по отноше­ние на тенденциите, иманентно съдържащи се в него – да прерас­тва или най-малкото да тегне към едно от двете монистически направления. Така и според Шопенхауер материята в крайна сметка зависи от представата и съществува само в нея.

И извън въведените от Шопенхауер категории воля и предс­тава, от чиито отношения той извежда своята дуалистическа система, неговата оригиналност в границите на неоригиналния философски дуализъм се вижда и в схващането му за идеите. Въп­реки родството между Кантовото нещо само по себе си и Платоновата идея, те не са напълно идентични и идеята е по-скоро представата за нещото само по себе си. Според Шопенхауер в структурата на света между абсолютното единство на волята и безкрайното разнообразие на индивидуалното застава средни­ят член, срединността на обективираната воля – светът на идеите. Този именно свят осъществява връзката и прехода не само между единното и множественото, но и между неразумното и разумното, между безпричинното и причинното и т. н. Идеите в чисто Платонов смисъл – и Шопенхауер особено държи на това – трябва да се разбират като вечни форми на нещата, които още не са преминали в множествеността и индивидуалността.

Основната проблема на философията — отношението между идеалното и реалното, тоест между света В главата на познава­щия субект и света извън тази глава – и произтичащата от нея равнопоставена й проблема за моралната свобода според Шопен­хауер придават своеобразието на цялата философия на Новото Време. Така още фундаментът на философията открива широк простор за нахлуването на етиката, на която и в съвременната философия се пада не по-малка роля, отколкото в древната.

Философията трябва да покаже вътрешната същност на нещата в нейната цялост и общност. Първокластният ум на истинския философ никога не може да го превърне в тесен специалист. Предметът на философията е цялото и великото, същността и общността на нещата, така че умът на истин­ския философ изключва дейността, насочена единствено към изясняване на някакво частно отношение между нещата. В това е една от отликите на философията от изкуството (по­езията), което ни запознава с идеите (Платоновите), като показва частни случаи и примери. Но пък, от друга страна, Шо­пенхауер гледа на философското творчество като на аналог на художественото и тъкмо поради съществуващия тук паралелизъм философът стига до своите открития и идеи така, както художникът – до своите образи. В някакъв смисъл филосо­фията е художествена структура, чиито компоненти са поня­тията. Продължавайки романтическо-шелингианската тради­ция Шопенхауер ратува за плътно сближаване на философията и изкуството – особено по отношение на т. нар. метод. Същественото в метода на философското познание не е в доказателствата, в търпеливото обосноваване, извеждане на следствия от причини и т. н., а в интуицията, в озарението, във внезапно хрумналата мисъл за най-дълбоката и скрита същност на света. Според Шопенхауер доказаната истина няма никакво предимство пред интуитивното познание дори и само поради това, че непосредственото е по-валидно от опос-реденото, очевидното – от доказаното. „Нито един художник не е станал такъв благодарение на естетиката, нито един характер не е станал благороден от изучаването на етиката.” „Човек не се учи на добродетел, както не се учи на гениал­ност.” „Чрез лекции по етика и морални проповеди не можем да създадем нито един добродетелен човек, както и всички естетики, като се започне с Аристотел, не са създали нито един поет, защото за истинската вътрешна същност на доброде­телта понятието е безплодно, както е безплодно и за изкуството” (Светът като воля и представа).

А това е още един източник на негодуванието на Шопенхауер срещу науката и учеността, срещу ерудитите, Които с присъщи­те им педантизъм, формализъм и скука, всъщност нямат нищо общо с истинското познание и с делото на гения. Книгите не за­менят опита, четенето не заменя мисленето, учеността не заменя гения, общите понятия не се спускат до единичните явления, с които се сблъсква животът и които са толкова важни за него. Постоянното четене и непрекъснатите научни занимания направо развалят ума, защото при това системата на нашите идеи се разрушава, за да открие място на чуждия ред на мисли. Защото често четенето не само взема превес над мисленето, но и изцяло заема неговото място. Самостоятелният мислител е нещо съвсем различно от философа книжник. В някакъв смисъл дори е опасно да се чете по някакъв въпрос преди човек сам и основно да е мислил по него. А и простият, обикновеният човек цени непосредственото, нагледното познание повече, отколкото абстрактните понятия на логическото познание. За него, практическият тип, по-важно е делото, докато другият, мисловният тип, предпочита книгите и общувайки с тях, намира най-голямо удовлетворение.

Несъмнено философията е наука и както при всяка наука за нея най-важното е и трябва да бъде истината – чистата, точната, голата истина – и тя е, която преди всичко радва и наслаждава духа. Затова и сам Шопенхауер, когато говори за философията, за нейната същност и система, твърде малко разчита на интуитивното и непосредственото, на спонтан­ното чисто познание на гения, а се обръща към понятието като традиционен инструмент на традиционното философско познание. Но духът умее да се наслаждава не само от строй­ната плетеница от логически аргументи, от баланса на съображенията рrо и сопtrа, но и от наличието на едно художествено цяло, от силата на инвенцията, довела до интелеuтуална хармония в пределите на това цяло, въздействащи самостоя­телно и относително независимо от истината на факта и непоклатимостта на логиката. И тъкмо този секрет на въздейс­твието на една философска система го сближава с ефекта от художественото произведение.

Шопенхауер претендира за ново слово не само по отношение на предмета на философията, но и – във връзка с така схванатия предмет – на нейните цели и задачи. Той се противопоставя не само на съществуващия до него онтологизъм (философията на природата), но и на господството на гносеологизма и методоло-гизма, тъй или иначе свързани с философията на Кант и Хегел. Като учение за живота и принципа на живота (воля) философията трябва не само да се извлича от живота, но и да помага на живота, да учи как се живее. Наистина историята на философията познава велики епохи на велики моралисти, сред които несъмнено се открояват етиката на гръко-римската античност и френската моралистика от ХVII-ХVШ век. Но Шопенхауеровата етика е по-скоро органична съставна и същевременно господстваща част на една философска система с традиционно присъщите й подразделе­ния и съотношения, така че за разлика от Класическите периоди на класическата моралистика действително придобива правото да се нарича Lebensphilosophiе, философия на живота. Именно от Шо­пенхауер тръгва тази философия на живота, на която XIX и XX век бяха отредили много живот – Киркегор, Ницше, Дилтай, Бергсон, Унамуно, Ортега-и-Гасет, Шестов, Бердяев, а в един по-широк сми­съл и целия философски и литературен екзистенциализъм.

Философията трябва да се върне към началото си и да оправ­дае названието си – приятел/са на мъдростта. А мъдростта е съвършенство не само в теоретическо, но и в практическо от­ношение и се състои в пълното и правилното разбиране на неща­та, в общото и цялото, което се проявява и в постъпките и ви­наги ръководи действията. А оттук и най-съществената разли­ка, която Шопенхауер открива между академичната философия и философията на живота. Академичната философия е понятийна и концептуална, изследваща и изучаваща, извлечена от книги, словесна (основана на написаното, произнесеното и слушаното слоВо), предмет на преподаване и обучение. Философията на живота е екзистенциална, резултат на непреднамерена рефлексия, извлечена от преживян опит, от осмислени живот и смърт и тъкмо поради това разкрива по-голямата си близост до изкуството. философията, която и да е философия, започва тъкмо там, където завършва науката, за нея няма нищо дадено и известно, за поя всичко е неизвестно и чуждо, тя не се интересува откъде идва и за какво съществува светът, а само какъв е той – кое е единното в множеството и какво е множеството в единното.

Претенциите на философията на живота, чийто истински основоположник е Шопенхауер, не се ограничават в нейния пред­мет, цел и задача. Те включват – не без основание – и формата, стила, езика на философския текст, на които се възлагат почти непознати в дотогавашната философия отговорности.

Философите, които се обръщат преди всичко към човешкия живот, към същността и формите на човешкото съществуване, естествено проявяват много по-голямо внимание към формата, към езика, към стила на философското изложение.

………………………………….

Волята е същност на света и ядро на всички явления. Няма материя, в която да не се проявява воля. Волята е неизменна, устойчива, неразрушима, неостаряваща, тя не е нещо физическо, а метафизическо, не се отнася към явлението, а към онова, което се явява в него. Волята е първична и лежи под различието в общ­ността на субекта и обекта, тя е навсякъде и винаги равна на себе си – в това е най-важната й отличителна особеност. Въпреки различните си прояви, сред които най-сьществените не­съмнено са гравитацията, магнетизмът и химическото сродство (в неорганичния свят), жаждата за живот, стремежът за задоволяване на глада и половата потребност (в органическия свят), Шопенхауеровата воля по принцип не познава вътрешни различия и диференциации, тя е цялостна и неделима и това ней­но скучно постоянство я сближава с нейните скучни посестрими – Спинозовата субстанция и Шелинговия абсолют.

За да излезе от вътрешното противоречие между единството на волята и множествеността на нейните проявления, Шо­пенхауер използва една от основните категории на древноиндийската митология – Майя, способността на божествените персонажи да се превъплъщават, да приемат илюзорен, измамен облик, а в по-широк смисъл – изобщо илюзорността на битието, божествената игра със света като цяло.

Вътрешната същност на всяко нещо е волята и тя е нещо­то само по себе си, което не е безусловно и докрай познаваемо, но се открива на представата като явление на човешкия интелект, който единствен е способен за познание и се отличава от онази страна на човека, която е изпълнена само с желания. Пространството и времето внасят принципа на индивидуацията (термин на старата истинска схоластика) в стихийната, неоформената и неиндивидуализираната воля, човешкото съзнание осъзнава в идеи степените и състоянията на волята.

Естествено Шопенхауер не обяснява как точно се извършва този преход от чистата воля към идеите и оттам към индиви­дуалното, но аналогично възражение може да се отправи към вся­ка метафизическа конструкция, която предпочита да постулира и декретира, вместо да извежда и доказва. Впрочем неподдаващото се на рационално обяснение в конструкцията на Шопенхау­ер се разгръща, така да се каже, в цяла стълба от противоречия: как от неразумната воля възникват целият разум на света, прос­ветлението, изобретателността, мъдростта, как от същест­вуващата извън времето и пространството воля възникват не­щата, възможни само във времето и пространството, как безп­ричинното се трансформира в причинно и т. н.

В Хегеловата метаафизика превъплъщенията на Абсолютната идея, причините и насоките на тези превъплащения също спадат към недоказуемото, но едва ли може да се отрече, че за една рационалистическа по замисъл идея е по-допустимо да допуска подоб­ни преходи, отколкото това е възможно за една ирационална воля, така че макар и в границите на метафизическото Хегел по-добре от Шопенхауер защитава предимствата на своята конструкция.

И все пак не е случайно, че Шопенхауер избира тъкмо термина воля, за да означи света такъв, какъвто е, а не какъвто повече или по-малко илюзорно се представя на нашите сетива. Защото може да се открие някаква аналогия между света такъв, какъвто е сам по себе си, и действащия, енергичния, потопения в практическа активност човек. Волята, която в човека се проявява като безмерна сила, като всичко можеща – унищожаваща и съграждаща, – е в същност и същност на света – тя е самата сила на при­родата, нейното движение и нейният покой.

За това дали Шопенхауер е имал или нямал право да нарече инстинкта и жаждата за живот воля в немската философска лите­ратура от втората половина на XIX век се е водил спор (Рудолф Хайм, Фридрих Тренделенбург, Вилхелм Вунд, Йоханес Фолкелт). Но ако правото на собствена словоупотреба е една от най-привлекателните особености на философията, задачата може да се смята за изчерпана, след като историкът е определил точния смисъл и историческите граници на приетата словоупотреба, признавайКи при това в някакви разумни граници и правото на терминологичен произвол.

………………………………..

Шопенхауеровата воля в края на краищата се сказва същото онова, което образува същността и на ненавистните му системи – признатия на цялата Вселена жизнен принцип.

Волята на човека трябва да се схваща като инстинкт и стремеж, като устрем и влечение за живот – за съхраняване и за продължаване на живота – като желание, неизтребимо желание на човека да бъде, да е в битието и сам да е битие. Според Шопенхауер всички философи до него, от първия до последния, са греша­ли, когато са предполагали, че същността на човека е в познава­щото съзнание, душата, мислещия дух и по този начин са го от­личавали от животните, докато в същност човекът е преди всичко същество желаещо и това е, което го сближава с всичко живо. Затова същността на човека не е в главата, а в сърцето. „Рядко процесът на нашето мислене и на нашите решения лежи изцяло на повърхността – като свързани, ясни и отчетливи съждения, макар и да се стремим към това, за да можем да ги обясним на себе си и на другите; обикновено това става в тъмната дъл­бочина, където отново и отново преживяваме получения отвън материал, докато накрая той оттам не се преработи в мисъл; това става почти тъй несъзнавано както превръщането на хра­нителните продукти в сокове и субстация на нашето тяло. За­това и така често ние съвсем не можем да дадем отчет как се появяват у нас най-дълбоките ни мисли; тези мисли са недоносен плод на тайнствените недра на нашето вътрешно същество. Неочаквано и за наше собствено удивление от тази дълбина изп­луват съждения, идеи, решения на волята… Съзнанието е само повърхност на нашия дух, на което – както и на земното кълбо – ние не знаем ядрото, а само кората” (Светът като воля и пред­става). Мотивиращата съзнаващия интелект неосъзната воля обяснява защо спонтанните (без всякакъв умисъл) грешки, които правим във финансовата сфера са по-често в наша изгода, отколкото в наша вреда, – без да си дава сметка съзнаващият интелект следва повелите на несъзнаващата воля. Този аргумент, който Шопенхауер използва във втория том на Светът като воля и представа след много десетилетия и почти без промяна ще даде и съдържанието, и формата на известната теория за грешките на Зигмунд Фройд.

Признаването на значението на тъмното, несъзнаваното и инстинктивното, свързано с волята, като различно и противоположно на разумното, прави от Шопенхауер действителен родоначалник на дълбинната психология, обърната към напреженията, търканията, противоречията, тревогите, Към целия обширен свят на чувствата в живота на душата на онова трагично съ­щество човек, постоянно и до смъртта си съпровождано от страдания и мъки. И макар че и през неговия деветнадесети век ще се чуват силни отгласи от неговата теория, но вече в след­ващия двадесети век тя се превръща в един от водещите мотиви на европейската философия, психология, социология, културология, изкуствознание.

            …………………………………….

Волята е първичност на съзнанието, негов пьрводвигател, тя е коренът на дървото, даващо плодове, тя не принадлежи на интелекта, а е едновре­менно негов източник и повелител. Волята дава на съзнанието единство, свързва представите и мислите и сама е устойчи­вият, неизменният компонент на съзнанието. Волята привежда в движение асоциациите на нашите представи, тя кара своя роб – интелекта – да слага в ред мисъл след мисъл, да извиква в паметта аналогични случаи, да свързва причините със следствията и така да се ориентира по възможно най-добрия начин във всеки конкретен случай. Но волята е не само източник и стимул на мисленето (интелекта) – тя е също така и не­гова пречка и сила, която го насочва в погрешна насока. С това се обяснява защо всяка страст, всяка симпатия и антипатия, любов и омраза, всяко желание и надежда, всеки страх и инте­рес (партийност) оцветяват мисълта със своите багри и я тласкат по своя наклон. Интелектът прилича на огледалната повърхност на водата, а волята – на дълбоките й пластове, чието разбъркване веднага унищожава яснотата и отчетливостта на неговите образи.

Интелектът може да бъде повече или по-малко сложен и съ­вършен, но от това не се променя основната му функция да служи на волята, като запазва за себе си само начина, по който да прави това. Интелектът е оръдие в служба на волята така, както същата по принцип служба изпълняват копитата и зъ­бите. Интелектът е винаги довереник на волята, но такъв довереник, който все пак не знае всичко и едва ли може да проникне във всички нейни тайни. Интелектът е временен, а волята е постоянна. Интелектът е функция на волята, а волята е нещо, чиято функция е целият човек в неговото битие и същ­ност. А в това, че достойнствата на ума рядко съвпадат с достойнствата на характера, Шопенхауер вижда още едно доказателство за принципното различие между интелект и воля.