СОКРАТ
/ 469 Г.ПР.Н.Е. – 399 Г. ПР.Н.Е. /

ИЗТОЧНИК: Радев, Ради; „Антична философия”; И. „Идея”; Стара Загора 1994 г.

Сократ е роден в Атина. Неговото философско и гражданско дело е уникално и представлява една от най-значимите инициативи, духовното, присъствие на които не прекъсва в човешката история. В същото време странностите на този философ, както и липсата на писмени източници с негово авторство, затруднява изследователите на античната философска мисъл. Неговият живот е ярка илюстрация на битието на един безкористен човек и на съдбата на един велик философ. Философията е въплъщение на собствения му житейски път — личен и едновременно с това утвърждаващ общите и велики начала на хуманизма.

Критиката на философа е насочена срещу отрицателните черти на атинското общество. Идеалът на мъдреца е този на древния елин – мъдрост, добродетелност, хармония в поведението и действието. Желание за пълно сливане на общество и държава, на личност и колектив.

Понякога причисляват Сократ към софистите. Сократ, който с цялата си мощ на своята диалектическа мисъл се опълчва срещу софистиката е изучаван и характеризиран като софист. Той оспорва теоретичните определения на своите съвременици. Оспорва техния гносеологически сенсуализъм, той полага, класическата философия върху основите на рационализма. Опълчва се срещу многословието на софистите и апелира към краткост яснота и съдържателност на теоретическите определения.

Първо изходно положение на философията ка Сократ е максимата: „Аз зная, че нищо не зная”. Според това мъдростта е съзнанието за невежество. Мъдър е онзи човек, който схваща своето незнание, ограничеността на своите познавателни възможности. Сократ гледа на съмнението като на средство за стимулиране на познавателната дейност, за провокиране на човешката мисъл.

Второто изходно и основно положение на философията на Сократ е тезата: „Познай себе си!”. Смешно е според него човек, който не познава себе си да се стреми да познае външният свят. Реализирането на самопознанието е напълно подвластно на индивида. То не е просто достигане на отделни свойства на индивида на неговия духовен свят, а по-значима степ на познание и поведение Да познае човек себе си — това означава да открие в своите постъпки общото. Против крайният индивидуализъм Сократ подчертава значението на всеобщото – като добродетел, цел и критерий за поведение. Всеки човек открива смисъла на своите постъпки в онова, което е общо за всички.

Учението на Сократ е повратен момент в историята на Античната философска мисъл, преход от натурфилософията към антропологическото и направление. Според Цицерон Сократ снема философията от небето на земята и това открива един нов космос – човека. Сократ изследва такива сфери с духовния свят и бит на индивида като прекрасно и безобразно, добро и зло, благоразумие и чест, умереност. Предметът на философията се оказва животът – неговите ценности, цел и смисъл. Да се живее значи да се размишлява съобразно изискванията на истината и доброто. Да се философства за един мъдрец, това не е нищо друго освен да се живее почтено. Философията е най-дълбокият анализ и синтез на нравствените страни не действителността.

Сократ е убеден, че както във всяка практическа дейност резултатите са добри, когато човек притежава, правилни схващания и умения за онова, което върши, така и в обществото хората могат да бъдат по принцип нравствени, ако притежават и споделят научни идеи за нравствеността.

Предметът на философията за атинския мислител е самата човешка природа. Да живее човек тоза означава да мисли. И ако той иска добре да живее, необходимо е правилно да мисли. Просвещението е фактор, който гарантира справедливи постъпки. Човек, който знае какво е добро не може да не постъпва справедливо.

Дори вярата в митотворчеството за него като философ трябва да почива, на здрави теоретични основания. Космосът е хармонична система подчинена на волята на божеството човешкият живот следва определена цел и създава определени продукти и средства заради дадена цел. Всяко нещо в света следва своя непосредствена причина, която от своя страна зависи от друга по-висша причина. Всяко действие губи своя реален смисъл, ако отсъствува понятието за цел. Категорията “цел” придава нов смисъл на идеята за човешкото битие и неговата ценностна система.

Сократ въвежда термина „диалектика”. На преден план в учението на мислителя е не толкова изграждането на някаква обща теория на света, колкото обосноваването на диалектиката. Той смята, че диалектиката е венецът на човешкото познание.

Диалектиката е исторически и логически свързана с постиженията на предишните учения. Тя е резултат от формирането на един нов тип философ, който активно упражнява дейността на беседването благодарение на развитието на полисната система, довело до непосредственото участие на свободните членове на полиса в създаването и приложението на законите и разгръщането на дискусиите. Диалектиката, което ще рече метод за търсене на познанието посредством въпроси и отговори, не е измислена от Сократ. Тя, изглежда е била прилагана систематично за първи път от Зенон от Елея, ученика на Парменид. В Платоновия диалог „Парменид” Зенон подлага Сократ на такъв род отношение, на какъвто обикновено навсякъде у Платон Сократ подлага другите. Но имаме всички причини да предполагаме, според РЪСЕЛ , че Сократ е практикувал, доразвил и назовал метода.

Диалектиката е основна форма на философската дейност. Тя предлага главните моменти на един начин на разсъждение, насочен към откриване на истината в нравствената сфера.

Във философията на Сократ диалектиката е теория на беседата, изящество за разговаряне, осъществено чрез въпроси и отговори на въпроси, диалектик е онзи мислител, който притежава умението да задава и да отговаря на въпроси.

Диалектиката на Сократ се различава от ЕРИСТИКАТА. Тя е много повече от изкуството да се спори. Тя не предлага логически и реторическо средства за безотказното утвърждаване на субективната убеденост на спорещия в правотата на защитавания от него възглед. Тя не търси единодушието на езика, а на мисълта. Тя не се използва просто за преподаване на философия.

Формата на диалектиката е беседата, а нейното изходно начало и основа са разсъжденията на събеседниците. Според Сократ в беседата, човек като че ли казва повече отколкото носи в себе си. Диалогът поддържа високият тонус на мисълта и с това и осигурява простор за търсене на истината.

В Сократовата диалектика има две тенденции за водене на беседите едната прелива от хумор и шега, примамва събеседниците със своята занимателна и интригуваща природа, другата подчинява всичко на достигането на общото определение за естеството на доброто. Диалектиката притежава и силен критичен заряд. В нея не се предлагат готови решения, а се проверява достоверността на изказваните мнения, Беседата притежава контролен момент във въпросите, които я съпътстват. Тя включва няколко основни прийоми, които очертават начина по който се ОСЪЩЕСТВЯВА:
ИРОНИЯ
Изходна точка на диалектическия метод са мненията на събеседниците върху дадени нравствено – етически качества и конкретни постъпки на индивида. В хода на беседването първоначално Сократ застава на позицията на своите опоненти. Той спори например със софистите и се съгласява с тях. Неговото поведение не издава с нищо наличието на определено гледище. В резултат на това се откриват противоречия в разсъжденията на събеседниците. На основата на констатацията на това възниква т. нар. ирония. : В чисто психологически план иронията представлява способността на мъдреца да властва над духовния свят и поведението на събеседника. Тя не е подигравка, предназначена да унизи човека, а да го ориентира по-правилно в живота и науката. В логико-гносеологически план иронията представлява контрастът между знанието и незнанието, при който индивидът непринудено и естествено достига до съзнанието за ограничеността на своята теоретична, позиция.. Тя разкрива истинската стойност на незнанието, което може да се прикрива под мантията на мъдростта. Иронията е момент от беседата, при който съзнанието осъществява контрола над себе си и се осъществява един по-реалистичен поглед над собствените възгледи.

МАЙЕВТИКА
С нея човек се освобождава напълно от онова неудобно положение, в което изпада в началото на беседата. Преходът от иронията към майевтиката се осъществява благодарение на въвеждането на някакво ново мнение или факт. Поставяйки на изпитание мненията на другите, водещият беседата е длъжен да обоснове своето гледище. И Сократ дълбоко съзнава това задължение. Но той предпочита да използува всички възможности на своите събеседници прибягвайки до нови факти и мнения, с което обогатява беседата. Така майевтиката трябва да осигури подходящи теоретични условия за пълната и адекватна реализация на интелектуалните способности на събеседниците.

ИНДУКЦИЯ
Онази познавателно-логическа страна която полага общите определения и изразява чисто логическата им страна. Притежава логическа структура, представена от няколко основни елемента:

• наблюдение – представя конкретен материал от примери и факти;
• сравнение – логическо средство за отнасяне един към друг на отделни случаи или факти;
• аналогия – базира се на първите две, отбелязва сходните елементи или свойства на различните факти.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Този елемент завършва беседата, защото отбелязва общото в отделните факти и го дефинира като норма на поведение. Сократ съзнателно и методично се издига до мисълта за общото и неговото абстрактно-логическо определение. Така добродетелта се различава от отделните добродетелни постъпки на индивида. Схващането за общото се прилага, към определението на нравствеността. Определението притежава обективно основание. Въпросните четири елемента на диалектиката изразяват различни степени на беседата. Иронията и майевтиката се отнасят до формата на диалектиката, доколкото отбелязват онези качества на нравствеността и действията свързани с нея, които представляват обект на анализ на мисленето и предлагат нравствено-етични норми на човешкото битие. Тази тясна свързаност между добродетел и познание е характерна за Сократ. До известна степен тя съществува в целия ход на гръцката мисъл като противоположност на християнското СХВАЩАНЕ. Нещо повече, дори процесът срещу философа е демонстрация именно на диалектически подход и подчинеността на битието на този подход. Основните факти от процеса срещу Сократ не подлежат на никакво съмнение. Съдебното преследване се основава на обвинението, че „Сократ е злодей и тъмна личност, ровеща се в нещата под земята и над небосвода и правеща по-лошата теза да изглежда по-добра, като учи на всичко това другите”. Сократ изтъква в отговор на тези предишни изблици на враждебност, че той не е човек на науката – „нямам нищо общо с каквито и да е физически теории”, – че не е учител, тъй като не взема пари за обучение. По-нататък той осмива софистите и опровергава познанието, което те претендират, че ПРИТЕЖАВАТ. „Аз ви благодаря сърдечно, мъже атиняни, и ви обичам, но ще слушам повече бога, отколкото вас, и докато дишам и ми е възможно, няма да престана да се занимавам с философия, да ви подканям и да разяснявам на всеки, когото от вас срещна, като му кажа, както ми е обичаят: Чудесни човече, като атинянин не се ли срамуваш да полагаш грижи само за богатство, а за разум, истина и за душата си, да стане възможно най-добра ти не полагаш грижи и не мислиш!… И лично аз смятам, че на вас тук не ви се е случило по-голямо добро от моята служба на бога.” И продължава: „Аз имам намерение да ви кажа някои и други неща, при което може би ще викате, но по никакъм начин не го правете. Бъдете сигурни, ако ме осъдите ни смърт, такъв човек, какъвто ви казвам, че съм, на вас самите ще причините повече вреда, ОТКОЛКОТО НА МЕН… „Когато Сократ е осъден на смърт, той разсъждава с радост как на онзи свят ще има възможност да продължи да задава същите въпроси до безкрай, за които не може да бъде изпратен на смърт, тъй като ще е безсмъртен.