СРЕДНОВЕКОВНА ФИЛОСОФИЯ

Тертулиан
Тертулиан

ок. 160 г. - N/A


Августин
Св.Августин

354 г. - 430 г.


Свети Тома от Аквино
Св. Тома

1224 г. - 1274 г.

























ЦИТАТИ:

"Вярвам, защото е абсурдно, ако беше достоверно щях да знам."

Тома от Аквино

"Истината не иска нищо за себе си, защото не се учудва на положението си. Тя знае, че живее като странница по земята, че лесно среща врагове сред чужденците, но че си има род, дом, надежда, благодат и достойнство на небето."

Тертулиан

"И кой може да бъде майстор на собственото си съществуване? И би ли могло съществуването и живеенето да избликнат до нас чрез друг източник освен чрез сътворяването ни от Тебе, Господи, за Когото съществуването и живеенето не са две различни неща — нали висшето съществуване и висшето живеене са едно и също нещо?."

Св. Августин

"Нито един закон не дължи убеждението, че е справедлив, на самия себе си, а на тези, от които очаква подчинение. Впрочем един закон е подозрителен, ако не иска да бъде проверен, а е деспотичен, ако се налага, без да е проверен."

Тертулиан

"Нито един човек няма право да води толкова съзерцателен живот, за да забрави за своя дълг да служи на ближния."

Св. Августин

"И грешах, че не в Него, а в Неговите творения — в мен самия и във всичко останало — търсех радостта, възвисеността, истинността, и затова се заплитах в страдания, лутания, прегрешения. "

Св. Августин

"Това, което ни кара да разберем Бога, е невъзможността да бъде разбран. Мащабите на неговото величие го възправят пред хората едновременно като познаваем и непознаваем. Върховен грях извършват тези, който не искат да опознаят онзи, когото не могат да опознаят."

Тертулиан
ЩО Е СРЕДНОВЕКОВНА ФИЛОСОФИЯ?

Водещ белег на европейската философия средновековна философия е нейната тясна обвързаност с християнството, с неговата светогледна доктрина, с неговата ценностна система, с неговите познавателни и общожизнени цели. Тази най-интимна обвързаност предопределя тематичния обхват, изследователските методи и цялостната стилистика на средновековното философстване. Тя може да послужи и като критерий за определяне хронологическите граници на средновековната философия. За начало на европейската философия на средните векове в такъв случай трябва да бъде посочен II в. сл. Хр., т. е. времето, през което първите християнски апологети осъществяват началния синтез между езическото знание и истините на Откровението, а за нейн край — XIV в., т. е. времето на „Окамистката революция”, разединяваща безвъзвратно разумното изследване от достъпното само по вяра.

ИЗТОЧНИЦИ

Синтетичният характер на средновековното философствуване очертава и границите на източниците, от които черпи мисловното си съдържание и над които се надгражда философията на европейското средновековие. На първо място това е свещената книга, Библията, в която се съдържа текстуално фиксирана откровената от Бога истина за съществуващото. От Старозаветните книги философски релевантни се оказват най-вече „Битие”, съдържаща по същество изложението на цялостната християнска космология и подхранваща поради това натуралистичния интерес на средновековните мислители; „Песен на песните”, представляваща неизчерпаем източник за средновековната мистика, „Йов” и „Еклезиаст”, подаващи мощни импулси за изграждането на моралната доктрина на средновековното християнство, а от Новозаветните - „Евангелието на Йоана”, посланията на апостол Павел (особено тези до римляните и до коринтяните) и „Апокалипсисът” или „Откровението на свети Йоан Богослов”. Важна роля за формирането на средновековната философия играят идеите на езическите мислители - най-вече на Платон, Аристотел и стоиците. Наистина, тези идеи средновековието познава почти изключително опросредствано - чрез съчиненията и коментарите на късноантичните автори. До самия край на феодалната епоха Платон е познат единствено чрез превода на част от диалога „Тимей”; от Аристотел преди средата на дванадесетото столетие са известни само двата кратки логически трактата „За тълкуването” и „Категории”. Стоическото учение оказва влияние по-скоро чрез дифузията си в неоплатоническите и раннохристиянските текстове, отколкото чрез съчиненията на Сенека; поемата на Лукреций се разглежда като чисто литературно произведение, докато достъпът на атомистическите идеи е максимално стеснен чрез моралното осъждане на философа Епикур.

ОСОБЕНОСТИ НА СТИЛА

Средновековен жанр. Типична сума е „Сума Теологика” на Св. Тома от Аквино. Сумите са опит за систематизация на тогавашното научно знание, но с религиозен контекст и с теологична аргументация т.е. там могат да се намерят данни за природата и човека, но при проява на аргументи се появява ex nihilo. Философията се реализира в качеството на слугиня на Богословието.


Правилното разчитане и тълкуване на средновековните философски текстове предполага осмислянето на специфичния стил на интелектуално поведение на мислителите от тази епоха. Те - както и техните езически предшественици - са насочени към търсенето на истината, но истината има за тях особен статус, определящ своеобразния маниер на тяхното философствуване. Истината, която представлява целта на философското дирене, е богооткровена и е записана в свещения текст на Писанието. Бог сам е откровил истината за съществуващото и тя ни е предадена в неопорочим вид в книгите на вехтозаветните пророци и новозаветните апостоли. Ролята на философията, следователно, не може да бъде откривателска, а само тълкувателска. Нейна задача е не разумното конструиране на истината, не „произвеждането” на истината, а грижливото разчитане на вече съобщената и фиксирана в текст истина. Затова и средновековната философия е по същество екзегетика, т. е. тълкуване на текстовете от Светото Писание и от съчиненията на старите църковни авторитети. Обстоятелството, че истината за универсума е вечно-налична, но и вече откровена и записана, предзадава не само изходните предпоставки, но и крайния резултат от философските изследвания. Истинската християнска философия не прекрачва тематичните граници, очертани от Светото Писание, нито пък е възможно нейните изводи да влязат в противоречие с казаното в него. В този смисъл средновековната философия - както и средновековната култура изобщо - е подчинена на един радикален традиционализъм, в който нововъведението е нещо крайно подозрително (защото, ако цялата истина вече е казана, ново може да бъде само отклонението от нея, т.е. заблуждението и грехът). Литературната дейност пък е само безкрайно благоговейно повтаряне, смирено „иконографично” изографисване на неизменния светъл лик на богооткровената истина.


Пристрастието към традицията, съпроводено от естествен за философското изследване стремеж към ясна отчленимост на собствените идеи, култивира особената чувствителност към детайла, усетливост за най-фините разлики при интерпретацията на даден въпрос. В общите си очертания средновековната философия наистина е скована от конвенционалност на темите, изследователските методи и решенията, но вътре в себе си тя демонстрира изумително богатство от идеи, загатнати най-често чрез изкусното преакцентиране на, като че добре познати и дори тривиални, неща.


Hазванието „схоластика”, изразява единствено общоразбираемия за средновековието факт, че всяко знание и всяка мъдрост се придобиват в „школата” под ръководството на учителя, който остава наш учител завинаги, независимо от бъдещия ни социален или интелектуален статус. Ролята на учителя придобива такава огромна значимост поради самия механизъм на „препредаване” на една вече откровена истина (което може да бъде само еднопосочно, а именно — от знаещия към незнаещия), но и понеже всички ние сме само смирените ученици на всеобщия наш Учител, Христос, понеже нашето ученичество е не ситуативно, а метафизическо определение на самото ни съществуване. Доброволното себеустановяване на средновековната философия в положението на ученик и тълкувател на божествената мъдрост определя и характерния й - да го наречем така - емоционален профил. В средновековните философски текстове ние изключително рядко ще срещнем себевеличаене на автора, високомерна претенци-озност на славолюбивия ум, тщеславно себеласкаене на суетния индивид. Определящата тоналност на философските писания през средните векове е смирението, продиктувано от ясното себесъзнаване на тези мислители не като автентични създатели на собствените си творби, а като инструменти и глашатаи на единната и неделима Божия мъдрост.


Тази пасивна, възприемателна позиция спрямо истината изключва, така да се каже, по дефиниция чистия интелектуализъм. Божествената истина се постига не само благодарение активността на разума, а ни се дарява и по благодат. Това означава, че ние трябва да сме готови да приемем този дар, да го посрещнем и съхраним не само в съкровищницата на ума си, но и в добрата си воля. Затова и самото познание е неосъществимо извън любовта, то винаги и непременно е познание-с-любов. Първите християнски философски съчинения се наричат апологии и те са „апологии” в най-буквалното значение на тази дума: юридически пледоарии в защита на новата вяра, адресирани било към римските императори, било към частни лица, било към елинската философия и образованост изобщо.Една защитна реч може да бъде подчинена на различни стратегии и християнските апологети се възползуват пълноценно от тази възможност. В апологетическата литература е покрит практически целият спектър - от откровеното хармонизиране на християнското учение с възгледите на езическите философи и мъдреци до безкомпромисното противопоставяне между Атина и Йерусалим, между Академията и Църквата.