ТЕРТУЛИАН
/ ОК. 160 Г. – НЕИЗВЕСТНА /
ИЗТОЧНИК: Бояджиев, Цочо; „Философия на Европейското средновековие”; И. „Минерва”; С. 1994 г.; стр. 184
Немалко от първите християнски писатели са обаче тбърде скептично настроени относно възможността за абсорбиране – дори и в редуциран вид – на постиженията на езическата древност в корпуса на християнското учение. Елинската философия и богооткровената истина им се струват съградени от напълно различен материал, недопускащ никаква интеграция. При това за тях езическото знание е просто негодно и допирът до него заплашва с развала сградата на зараждащото се християнство. Най-яркият изразител на тази позиция е Тертулиан, роден в Картаген (дн. Тунис). Прочут юрист и оратор, който приема християнството около 195 г. и от този момент поставя цялата си, придобита в езическите школи, ученост и цялото си красноречие в служба на християнската вяра.
Изходният тезис, върху който се градят не само разсъжденията, но и цялостното интелектуално поведение на Тертулиан, гласи, че по самата си природа душата е християнка. Естественото състояние на човека е да бъде християнин, а затова и цялата езическа култура не може да бъде нищо друго, освен развала, извращение, заболяване на душата. Културата е потиснала естествените нагласи и склонности на човека, отклонила го е от действителната цел на живота му, заменила е истинските ценности с изкуствени съблазни – префинена философия, изнежено изкуство, развратен морал, безнравствена религия. Ние трябва да се освободим от културните напластявания, традиционните вярвания, институционализираните нравствени предписания, диктата на художествения вкус, убедителността на философските внушения и да се доверим на естествените и безискусни свидетелства на душата си. Ние, с други думи, трябва просто да тръгнем по пътя на вярата – за да ни се открият най-съкровените истини и за да бъдем спасени.
Това отвръщане от „мнимите стойности” и обръщането ни към неопорочимата природа на собствената ни душа е съдбоносно за битието на философията. Преди всичко се обезсмисля специфичният и поведенчески стил. Основавайки се на разума и на изследването, философията се опитва да ни преподаде своите истини, доказвайки тяхната логическа коректност. Ала в душата ни – твърди Тертулиан – тези истини са дадени непосредствено и в готов вид (защото Бог ги е „записал” в нея) и затова те могат да бъдат актуализирани там чрез един прост акт на Вяра. Ако аз вече имам истините на християнството в собе си, всяко изследване става излишно и самото философско изследване трябва да бъде оценявано като очевиден резултат от загуба на вярата. Ненужно е и каквото и да е логическо доказване на тези истини, защото те са в известен смисъл очевидни за нас. Достатъчно е да повярваме в тях и да не позволим на софистическите хитросплетения да замъгляват яснотата на нашия поглед.
Разумното доказване на истините на вярата е ненужно, но в някакъв смисъл то е и невъзможно. Каква философска логика би могла да обясни, например, истината на непорочното зачатие, щом никой не ще отрече логическата бозукорност на умозаключението: „Щом е родила, съвъкуплявала се е с мъж”? И все пак логическата правилност не е аргумент срещу истината на вярата. Напротив, тъкмо абсурдността на тази истина е действителният гарант за нейната безпрекословност. Защото непорочното зачатие е абсурдно – но от чия гледна точка? От гледната точка на човешката логика, от гледната точка на мъдростта на този свят. Ала не е ли безумие мъдростта на този свят, както ни учи апостол Павел? Ние, следователно, не бива да се осланяме на тази логика и даже, по-скоро, трябва да я обърнем така, че нелепото според нея да приемем като абсолютна истина, противоразумното – като напълно разумно в „логиката” на Божието провидение. Като абсурдно ни се привижда единствено онова, което и съставлява най-дълбоката, но преизпълнена със смисъл божествена тайна. Затова ние не бива да се отричаме от вярата си в нещо, само защото то противоречи на всяка логика и на всеки „здрав смисъл”. Тъкмо обратното, противоразумността му е най-сериозното основание да повярваме в него. Затова и позицията на Тертулиан се изразява напълно коректно в приписваната му формула: Вярвам, защото е абсурдно! (Credo quia absurdum). Тази формула не се среща в Тертулиановите съчинения, но нейния смисъл предава достатъчно точно следният пасаж: „Синът Божи бе разпнат; не се срамуваме от това, макар да е срамно. И разпнатият умря; напълно е достоверно, защото е нелепо. И след погребението възкръсна; несъмнено е, защото е невъзможно.”
Четвъртото столетие от рождението на Христа е решаващо за формирането на догматичната основа на християнското учение. В борба с многобройни еретически течения и възгледи, ортодоксалното християнство съумява да формулира и закрепи канонично – най-бече на събора в Н и кея през 325 г., където бил съставен и „Символът на вярата” – онези принципни положения, върху които предстои да стъпи не само „идеологията”, но и цялостното християнско светоусещане.
Институционалната победа над еретиците (най-вече над арианите) придава на постникейската теология съвършено нов вид. Наистина, полемиката срещу еретическите секти продължава, но тя се води вече от позицията на победителя — и затова е по-хладнокръвна, а заедно с това по-принципна и задълбочена. Споровете за единосъщността на лицата в Троицата, за съвместяването на двете природи (божествената и човешката) в Христа, за божественото предопределение, за благодатта и свободата на волята допринасят, в частност, за изработване и прецизиране на „категориалния апарат” на християнската онтология, епистемология, антропология и етика, за точно очертаване на проблемния кръг и жанрово определяне на раннохристиянската словесна култура.
Този изключително важен за развитието на християнството период се нарича патристика – епоха на отците на християнската църква. Сред пишещите на гръцки език следва да бъдат упоменати тримата велики кападо-кийци, „трите светилника на източната църква” – Григорий от Назианс, наречен още Григорий Богослов (329 – 389 г.), Василий Велики (330 – 379 г.) и Григорий от Ниса (ок. 335 – след 394 г.), а сред представителите на латинската патристика – Иларий от Поатие (ок. 315 – 366 г.), Йероним от Стридон (ок. 340 – ок. 420 г.) и Амброзии от Милано (340 – ок. 397 г.). От гледна точка на философската история обаче най-значим сред отците на църквата , безспорно е Августин.