let’s make something together

Give us a call or drop by anytime, we endeavour to answer all enquiries within 24 hours on business days.

Find us

PO Box 16122 Collins Street West
Victoria 8007 Australia

Email us

info@domain.com
example@domain.com

Phone support

Phone: + (066) 0760 0260
+ (057) 0760 0560

Тертулиан

Тертулиан - Философия

ТЕРТУЛИАН
/ ОК. 160 Г. – НЕИЗВЕСТНА /
ИЗТОЧНИК: Бояджиев, Цочо; „Философия на Европейското средновековие”; И. „Минерва”; С. 1994 г.; стр. 184



Немалко от първите християнски писатели са обаче тбърде скептично настроени относно възможността за абсорбиране – дори и в редуциран вид – на постиженията на езическата древност в корпуса на християнското учение. Елинската философия и богооткровената истина им се струват съградени от напълно различен материал, недопускащ никаква интеграция. При това за тях езическото знание е просто негодно и допирът до него заплашва с развала сградата на зараждащото се християнство. Най-яркият изразител на тази позиция е Тертулиан, роден в Картаген (дн. Тунис). Прочут юрист и оратор, който приема християнството около 195 г. и от този момент поставя цялата си, придобита в езическите школи, ученост и цялото си красноречие в служба на християнската вяра.

Изходният тезис, върху който се градят не само разсъжденията, но и цялостното интелектуално поведение на Тертулиан, гласи, че по самата си природа душата е християнка. Естественото състояние на човека е да бъде християнин, а затова и цялата езическа култура не може да бъде нищо друго, освен развала, извращение, заболяване на душата. Културата е потиснала естествените нагласи и склонности на човека, отклонила го е от действителната цел на живота му, заменила е истинските ценности с изкуствени съблазни – префинена философия, изнежено изкуство, развратен морал, безнравствена религия. Ние трябва да се освободим от културните напластявания, традиционните вярвания, институционализираните нравствени предписания, диктата на художествения вкус, убедителността на философските внушения и да се доверим на естествените и безискусни свидетелства на душата си. Ние, с други думи, трябва просто да тръгнем по пътя на вярата – за да ни се открият най-съкровените истини и за да бъдем спасени.

Това отвръщане от „мнимите стойности” и обръщането ни към неопорочимата природа на собствената ни душа е съдбоносно за битието на философията. Преди всичко се обезсмисля специфичният и поведенчески стил. Основавайки се на разума и на изследването, философията се опитва да ни преподаде своите истини, доказвайки тяхната логическа коректност. Ала в душата ни – твърди Тертулиан – тези истини са дадени непосредствено и в готов вид (защото Бог ги е „записал” в нея) и затова те могат да бъдат актуализирани там чрез един прост акт на Вяра. Ако аз вече имам истините на християнството в собе си, всяко изследване става излишно и самото философско изследване трябва да бъде оценявано като очевиден резултат от загуба на вярата. Ненужно е и каквото и да е логическо доказване на тези истини, защото те са в известен смисъл очевидни за нас. Достатъчно е да повярваме в тях и да не позволим на софистическите хитросплетения да замъгляват яснотата на нашия поглед.

Разумното доказване на истините на вярата е ненужно, но в някакъв смисъл то е и невъзможно. Каква философска логика би могла да обясни, например, истината на непорочното зачатие, щом никой не ще отрече логическата бозукорност на умозаключението: „Щом е родила, съвъкуплявала се е с мъж”? И все пак логическата правилност не е аргумент срещу истината на вярата. Напротив, тъкмо абсурдността на тази истина е действителният гарант за нейната безпрекословност. Защото непорочното зачатие е абсурдно – но от чия гледна точка? От гледната точка на човешката логика, от гледната точка на мъдростта на този свят. Ала не е ли безумие мъдростта на този свят, както ни учи апостол Павел? Ние, следователно, не бива да се осланяме на тази логика и даже, по-скоро, трябва да я обърнем така, че нелепото според нея да приемем като абсолютна истина, противоразумното – като напълно разумно в „логиката” на Божието провидение. Като абсурдно ни се привижда единствено онова, което и съставлява най-дълбоката, но преизпълнена със смисъл божествена тайна. Затова ние не бива да се отричаме от вярата си в нещо, само защото то противоречи на всяка логика и на всеки „здрав смисъл”. Тъкмо обратното, противоразумността му е най-сериозното основание да повярваме в него. Затова и позицията на Тертулиан се изразява напълно коректно в приписваната му формула: Вярвам, защото е абсурдно! (Credo quia absurdum). Тази формула не се среща в Тертулиановите съчинения, но нейния смисъл предава достатъчно точно следният пасаж: „Синът Божи бе разпнат; не се срамуваме от това, макар да е срамно. И разпнатият умря; напълно е достоверно, защото е нелепо. И след погребението възкръсна; несъмнено е, защото е невъзможно.”

Четвъртото столетие от рождението на Христа е решаващо за формирането на догматичната основа на християнското учение. В борба с многобройни еретически течения и възгледи, ортодоксалното християнство съумява да формулира и закрепи канонично – най-бече на събора в Н и кея през 325 г., където бил съставен и „Символът на вярата” – онези принципни положения, върху които предстои да стъпи не само „идеологията”, но и цялостното християнско светоусещане.

Институционалната победа над еретиците (най-вече над арианите) придава на постникейската теология съвършено нов вид. Наистина, полемиката срещу еретическите секти продължава, но тя се води вече от позицията на победителя — и затова е по-хладнокръвна, а заедно с това по-принципна и задълбочена. Споровете за единосъщността на лицата в Троицата, за съвместяването на двете природи (божествената и човешката) в Христа, за божественото предопределение, за благодатта и свободата на волята допринасят, в частност, за изработване и прецизиране на „категориалния апарат” на християнската онтология, епистемология, антропология и етика, за точно очертаване на проблемния кръг и жанрово определяне на раннохристиянската словесна култура.

Този изключително важен за развитието на християнството период се нарича патристика – епоха на отците на християнската църква. Сред пишещите на гръцки език следва да бъдат упоменати тримата велики кападо-кийци, „трите светилника на източната църква” – Григорий от Назианс, наречен още Григорий Богослов (329 – 389 г.), Василий Велики (330 – 379 г.) и Григорий от Ниса (ок. 335 – след 394 г.), а сред представителите на латинската патристика – Иларий от Поатие (ок. 315 – 366 г.), Йероним от Стридон (ок. 340 – ок. 420 г.) и Амброзии от Милано (340 – ок. 397 г.). От гледна точка на философската история обаче най-значим сред отците на църквата , безспорно е Августин.