ТОМАС КУН
1922 Г. – 1996 Г.
Терминът “революция” е въведен най-напред в астрономията, за да бъдат описани с него траекториите по небесния свод, които имат фор¬ми ни окръжност или на друга затворена линия. Например епохално¬то сьчинение на Коперник За въртенето на небесните тела на латински. От XVI век насам с термина “революция” се означава всяко движение около дадена ос и всеки повтарящ се период от време или епоха. През ХVII век думата “революция” започва да се използва и когато става въпрос за душевни сьстояния. В речника на Владимир Дал тълкуването за “революция” е „внезапна промяна в състоянието, порядъка, отношението; смут, тревога, безпокойство”. През XVIII и XIX век обществото постепенно свиква да слуша за политически и социални революции, а преди три десетилетия излизат на мода и превратите в науката.
Впрочем в Критика на чистия разум Кант пише следното: “Досега се приемаше, че всяко наше познание трябва да се съобразява с пред¬метите; но всички опити да се установи а рriori върху тях нещо чрез понятия, с което познанието ни би се разширило, пропаднаха при тази предпоставка. Затова нека се опитаме веднъж дали няма да успеем по-добре в проблемите на метафизиката, ако приемем, че предметите трябва да се съобразяват с познанието ни. Положението тук е същото, как¬то и при първите мисли на Коперник, който, след като обяснението на небесните движения не вървеше задоволително, когато поддържаше, ме цялата армия от звезди се върти около зрителя, се опита дали не би се получило по-добре, ако накара зрителя да се върти, а да остави, нап¬ротив, звездите в покой. Работата на тази критика на чистия спекула¬тивен разум се състои в онзи опит да се измени досегашният начин на работа на метафизиката й в това, че по примера на геометриците, и естествоизпитателите предприемаме пълна революция в нея,”.
След Кант със същия въпрос в една или друга форма се занимават Хюъл, Ханкел, Болцман, Сартр, Едингтън. През 1956 г. Джон Бърнъл прави извода: “Науката се намира в състояние на постоянен ремонт и в същото време непрекъснато е обитава¬на.” Шест години по-късно Томас Кун публикува Структурата на научните революции, която революционизира тогавашните революционни представи. Американският изследовател смайва специалисти¬те с твърдението, че последователно сменящите се парадигми са несъ-измерими помежду си. От непрекъснат кумулативен процес науката се превръща в поредица от епизоди, връзката между които на практи¬ка е случайна или подвеждаща.
Анализът на Кун създава необи¬чайна ситуация в науката. Категорично е дискредитиран кумулативни¬ят характер на научния прогрес, но теоретичните изводи от разруши¬телната критика карат изследователите да се чувстват неловко в ново-създалата се обстановка. Ще използвам за пример Хайзенберг, който през 1969 г. започва свой доклад по забележителен начин: “По-долу ще стане дума за измененията в структурата на мисленето, съпътстващи развитието на естествените науки.
“Изменения в струк¬турата на мисленето. И все пак трябва да призная, че именно през последните сто години в науката – най-малко в нашата наука, физиката – станаха толкова радикални изменения в структурата на мисленето, че съвсем спокойно можем да говорим тук за революции, дори за ня¬колко революции, и в този смисъл спрямо “измененията в структура¬та на мисленето” ще използвам тук думата “революция”. Същият доклад завършва с думите: “Безпокои ме обстоятелството, че модната днес дума “революция.” може да внесе объркване в много отношения, и за да избегнем бъркотията, много полезно би се оказало да се изучи историята на най-новата физика.”
Притесненията на Хайзенберг стават ясни щом се запознаем с основните представи за научен прогрес. Според най-старата, кумулатив¬ната представа научният прогрес е постоянно нарастване на масива от истинно знание за света. Тази представа кара изследователите да се чувстват максимално уютно в рамките на собствената си дисциплина, за¬щото тя прогнозира, че всяка новопридобита истина ще легне на мяс¬тото си, без да се противопостави на друга стара истина.
Кант е първият, който забелязва, че работите не стоят така прос¬то. Най-важното постижение на съвременното поколение изследователи може да бъде не откриването на нова физична истина, а изво¬дът, че всички наши предшественици в науката са се заблуждавали досега. Точно такъв е случаят с Коперник. Той открива, че не Слън¬цето обикаля около Земята, както смята всеки незапознат с астроно¬мията, а обратното – че Земята се върти около Слънцето. И Копер¬ник заменя старата астрономия на Птолемей с много по-проста и хитроумна теория.
Кант прави същото и в метафизиката. Той преобръща нещата, като заявява, че не познанието трябва да се съобразява с предметите, как¬то наивно са мислели неговите предшественици, а обратно – предме¬тите трябва да се съобразяват с понятията ни за тях и едва тогава познанието от догматично се превръща в критично. Кантовият критицизъм е нова теория за научния прогрес, според която съвършенс¬твото в науката не е резултат от натрупване на истини, а от премахва¬не на заблуждения.
Квантовата представа за научния прогрес е велико постижение на човешкия дух, но тя кара изследователите да се чувстват несигурни. Те отлично разбират, че дори когато се придържат стриктно към същес¬твуващите стандарти за научност, не само техните резултати, но и пос¬тиженията на цели поколения учени може да се окажат илюзии. Ую¬тът в науката обаче не е ликвидиран напълно, защото тихомълком се приема, че кумулативната тенденция в нея е също толкова продуктив¬на, колкото и критицизмът.
Но ето че се появява Томас Кун с неговата представа за научните революции. Онова, което при Кант изглежда като възможност, Кун превръща в злощастна необходимост. Според парадигмалната предс¬тава за научен прогрес действителният прираст в науката бележат само научните революции, които са толкова радикални събития, че проме¬нят и смисъла на онези понятия, които продължават да функционират като остатъци от предишните теории. Кун аргументира извода, че науката се развива чрез революции, които не оставят камък върху ка¬мък от предишните теории. Всяка научна общност, добрала се до нова парадигма, изгражда из основи друга картина за света и всяка прилика с функциониращите извън тази парадигма отломъци от предишното знание е илюзорна.
Сега вече е ясно притеснението на Хайзенберг, когато се заема да отговори на въпроса, как се правят революции. Всеки изследовател от неговата величина е изпитал психологическото въздействие от собст¬веното си епохално откритие. Но и всеки физик на неговата възраст знае, че революциите се правят от онези учени, които се опитват да решат костелив проблем, стремейки се да внесат колкото е възможно по-малко изменения в предишната наука. Тогава кое е по-ценно – ре¬волюционното откритие или традицията в науката?
Проф. Любен Сивилов
www.uni-svishtov.bg/philosophy/NKun.htm
В основата на своя модел на науката Томас Кун поставя понятието “парадигма”. То очертава наличието на определен образ на науката и служи за периодизиране на развитието й. Съществуват научни трудове, предопределящи за дълго научната стойност и правомерността на научните изследвания и концепции, например “Физиката” на Аристотел, “Алмагест” на Птоломей, “Начала…” и “Оптика…” на Нютон и т.н. Те задават методиката и стандартите на научното изследване, и така налагат определена парадигма. Парадигмата е образец, модел, начин на мислене. Тя указва пътя на научните изследвания за определен период и се появява само при достигане на висока степен на развитие на научното познание.
Периодът в развитието на науката преди утвърждаването на парадигма той нарича “предпарадигмален”, а периодът след утвърждаването й период на нормалната наука. Нормалната наука решава главно три класа проблеми: установяването на значими факти, съпоставянето на фактите и теориите, разработката на теории. В парадигмалния период учените следват моделите, изложени в научната литература. Нормалната наука решава “проблеми-загадки”, смятани за значими от научната общност. Научното изследване е рутинна дейност, подчинена на общи правила. Напротив, по време на предпарадигмалния период и на криза в науката съществуват много схващания и школи и отсъствува обща целенасоченост на изследванията. Понятието “научна революция” Кун дефинира като продължителен процес на появата на нова парадигма. Всяка парадигма доминира в определен период от историята на науката.
Научното изследване е опит да наложим на природата понятийните си схеми. Но рано или късно се откриват аномалии, разрушаващи съществуващата парадигма. Тогава започват нетрадиционни изследвания, водещи до нова система от предписания. Наблюдението и опитът рязко ограничават контурите на областта, в която разсъждението има сила, иначе науката като такава не съществува. Но наблюдението и опитът не могат да определят специфичното съдържание на науката. Именно новите понятийни, обяснителни схеми, задават рамките на изследването. Една нова теория обикновено се опитва да обясни ония аномалии, които не са по силата на старата. Но новата теория предполага изменение в правилата, от които са се ръководили учените в практиката на нормалната наука. Новата теория никога не е прост прираст към вече известното, а преустройство на старата теория и преоценка на фактите. И непредвидените открития не са просто включване на нови факти. Фундаментално новите факти и теории преобразуват света на учения. Откритията не са случайни находки или изолирани събития, а дълги епизоди от историята на науката, с регулярно повтаряща се структура. Те започват с осъзнаването на аномалията, с установяването на факта, че природата е нарушила идващите от парадигмата очаквания. Едва тогава идва изследването на аномалията. Излизането извън рамките на общоприетото схващане е по същество преход от опитите да се обясни аномалията със същите тия общоприети схващания към едно виждане на изследваната реалност в съвършено различна светлина: светлината на разкритите нови факти. Още по-значими са измененията, следващи от нови теории. За една парадигма кризата настъпва, когато прилагането й за решаване на проблеми, традиционни за нея, започне да се оказва неудачно. Но не съществува нито един случай на опровергаване на научната теория посредством прякото й съпоставяне с природата. Съществува съпоставяне на две парадигми помежду им и на всяка парадигма с цялото развитие на науката. Научните революции са некумулативни епизоди в развитието на науката. Чрез тях старата парадигма се заменя от несъизмерима с нея нова парадигма.
Парадигмата в качеството й на средство за изразяване и разпространение на научната теория не е само план за дейност, но и съществени направления за реализация на плана; съвкупност от общи идеи и методологически установки, признати за истинни от научната общност, с потенциал за по-нататъшни изследвания. Парадигмата съдържа нерешени въпроси и средства за решаването им; възможности за подбор и интерпретация на фактите. Ограниченията, които налага парадигмата, могат да се разделят на концептуални, теоретически, инструментални и методологически. Изменението на парадигмата е изменение на критерия, определящ правилността на избора на проблем и на неговите решения. Критерият за избор на парадигма е количеството и значимостта на проблемите, които могат да се решат чрез нея. При смяна на парадигмата се променя необратимо целият свят на учения. Появява се ново възприемане и тълкуване на фактите. Приемането на парадигмата зависи от научната общност, която при едновременното съществуване на стара и нова парадигма, се разделя на привърженици на едната и на другата. Когато привържениците на новата станат повече, тя се приема.
По-късно Кун уточнява концепцията си чрез понятията “екземпляр” и “дисциплинарна матрица”. Екземплярите са централен елемент на парадигмата. Те са конкретни решения на научни проблеми, приемани като образци. Дисциплинарните матрици са съвкупност от фундаменталните представи на научното общество: термини, модели, системи ценности. Дисциплинарната матрица включва: символните обобщения, частните онтологически модели и екземплярите. Теориите са интерпретирани символни обобщения. Екземплярите формират светогледа на членовете на общността и създават модел за прилагането на символни обобщения към явленията.
www.virtualcenter-bg.com/vcsite/temipophilosophya/ThomasKuhn.htm
Различни изследователи /Полани, Фейерабенд, Хансон, Кун/ подчертават зависимостта на науката от “емоционалната привързаност” към едни или други теоретически предпоставки, от относителността на езиковите основания.
Постпозитивистите не отричат значимостта на емпирическите данни като фактическа основа на науката – те само се отказват да признаят наличието в науката на особеното, неутралното по отношението към теорията на езика наблюдение, съотнасяне с което трябва да служи като абсолютна основа за рационална оценка на теоретическите системи. Такъв независим от теорията опит, отбелязва Т. Кун, “би трябвало да остави настрана като тайнствен флуид”. Опитът, с който наистина се занимава един учен, подчертава и Файерабенд, винаги е “теоретически натоварен”, описан върху базата на теоретическите установки и постига статут на основата на научното знание само в пределите на определени теоретически системи.
Единството на знанието, което не може да бъде изказано /единен начин на виждане на света/ осигурява, според Кун, единството на мненията на членовете на научното общност. Това единство се фиксира не с помощта на метаоценките – тъй като те винаги могат да бъдат опровергани – но с конкретни научни постижения, които функционирайки във вид на парадигма, не се съотнасят логически с опита. Осъзната социопсихологическа ориентация към единството на мненията позволява на учения да се приобщи към приетия от общността начин на виждане на света и да се занимава професионално с науката. Но същата тази ориентация не му позволява да съотнася логическите принципи на интерпретация с опита. Такова действие е анормално, противозаконно, защото води към разрушаване на единството на мненията на научната общност в “нормалната наука”.
Кун наистина успява да постигне единство на социалните и когнитивните аспекти в рационалната дейност на учения. Този резултат обаче се получава с цената на прекалено силно ограничение на когнитивното от страната на социалното и за сметка на “натурализацията” на социалното. Социалните норми затварят учения в рамките, които много напомнят мита за “начина на виждане на света”. Въпросът не е в това, че Кун разрушава илюзорната представа за науката като сфера на абсолютно свободното прилагане на познавателните способности на субекта. В това той, както и всички позитивисти, по принцип е прав. Уязвима е неговата трактовка за рационалността на научното знание, която се оказва просто един начин за знаково-езикова организация на непосредствено дадения в чувствата опит, макар че този опит се представя на субекта като необходим благодарение само на социалнокултурните детерминанти. Този “неочакван” емпиризъм е свързан преди всичко с това обстоятелство, че Кун, както и всички позитивисти, свежда познанието към еднозначна фиксация на елементите, непосредствено дадени в сферата на чувствения опит. Фактът, че такива начини на фиксация могат да бъдат може повече, нищо не променя съществено: избирайки начин на организацията на опита, субектът, разбира се, е способен да оцени рефлексивно социокултурните предпоставки на своя избор /да изясни много причини, според които той желае да принадлежи към дадената общност/, но правейки избор и започвайки “нормална” научна дейност, субектът именно с това блокира нивото на рефлексия. Собствено отличието на постпозитивистите от техните предшественици се състои в това, че в определена степен наивната понастоящем “очевидност на чувствените данни” те заменят с очевидността на опита, даден извън рефлексивните форми.
Известен е психологическият факт, който се изразява с това, че е невъзможно едновременно да фиксира смисъла на възприеманото и формите на процеса на възприятието. Не е възможно едновременно да фиксира и смисъла на четимата дума, и на конфигурацията на буквите, които я съставят. В това се състои особеността на когнитивните способности на субекта и именно върху тази особеност строи своята концепция постпозитивизмът. Несъизмеримостта на различните парадигми представлява именно този механизъм, който осигурява изключването на рефлексията извън начините на организацията на опита в рамките на тези парадигми, т. е. на нивото на специфичната работа на учения. Ученият, който работи вътре в парадигмата, се явява емпирик, напълно съответстващ на всички стандарти на позитивизма. Действително, предметните смисли, възникващи тук по хода на рационалната организация на опита, се разглеждат от страна на позитивистите като нещо функционално, релативно по отношение към социокултурния контекст. Такъв релативизъм не беше чужд и на “втория позитивизъм” с идеята му за социална и биологическа ефективност на формите на организация на “неутралните елементи на опита”.
Подчертаваната от позитивистите социокултурна обусловеност на структурите на езиковата организация на опита и съответстващите начини да се разшири понятието за научната рационалност, се появяват у тях в контекста на нагласата, според която същността на познавателната дейност се свежда към логически коректна организация на непосредствено дадения в чувствата опит. Затова имаме основание да разглеждаме постпозитивизма като post-scriptum на позитивизма.
Възприятие, при което цялостната нагласа е първична – гещалт, се явява за редица постпозитивисти като прототип на познание и негова основа. Рисунките, илюстриращи превключване на гещалта при Кун, описанието на процеса на възприятието – това не е само пояснение към методологическите концепции, но и е тяхното обяснително ниво. Само след това като един студент с молив в ръка или в лаборатория формира отговарящо на даден формализъм виждане на света, той, според Кун, се приобщава към общността на учените-професионалисти. “Парадигмата” в неговата концепция – това е символ, който се реализира в единия за общността начин на виждане. Еднакъв начин за виждане на реалността лежи в основата на дейността на учените в пределите на “нормалната наука”. Именно промените в начина на виждането, възприемането на реалността – са научните революции.
Такава трактовка на науката я сближава с мита, със символическия начин на моделиране на движението на света от хаоса към космоса. Знанието, според Кун, както и митът, е овеществяване на езиково-символически структури в реалността, както тя се представя на учения. При това овеществяването е буквално и в никакъв случай не е преносно. Ученият-професионалист не различава символ и реалността, която този символ изразява. Когато той се научи да идентифицира дадената ситуация със ситуациите, в които символическите структури са били овеществени преди това, “намирането на приликите трябва да стане също такъв напълно автоматичен процес, както и тупането на нашите сърца”.
/Кун Т. Структура на научните революции с. 244/
Както ритуалът служи като средство за приобщаване към митологическото светоусещане, така и повторението на експериментите в процеса на обучението приобщава към науката. Както митът осигурява разрешаването на всичките противоречия, порождаеми от хаоса, по пътя на намирането на опосредствани форми, така и “нормалната” наука при Кун представлява разрешение на всички парадокси.
“Нормалната” наука се отъждествява с гигантския колективен акт на възприемане. Единството на теоретическото и емпирическото се постига за сметката на това, че по същия начин както и при мита неосъзнатост на нагласата на възприятието се превръща в гарант на битието на предмета на познанието. Разликата на науката от мита се състои само в това, че ученият съзнателно избира тази неосъзнатост на нагласата, т. е. своя мит.
В “Допълнение от 1969 година” към своята книга “Структура на научните революции” Кун отбелязва / или по-скоро признава под давлението на критиката от страната на философите на науката/, че термин парадигма се употребява у него в две различни, макар и взаимосвързани значения. “ От една страна, той обозначава цялата съвкупност от убежденията, ценностите, техническите средства и т. н., която е характерна за членовете на дадената общност. От друга страна той посочва един вид елементи в тази съвкупност — конкретните решения на главоблъсканици, които, когато се използват в качеството на модели или примери, могат да заменят експлицитните правила като основа за решения на още неотгатнати парадокси на нормалната наука.”
/Кун Т. Структурата на научните революции, с. 220/ Първия смисъл на термина Кун нарича социологически и предлага на социолозите да изследват фиксираните в него аспекти на науката.
Това предложение нямаше да съдържа в себе си нищо необичайно, ако го нямаше втория смисъл на термина “парадигма”. Задача на изследванията на ценностните ориентации на учените към едни или други убеждения и средства на познанието е напълно традиционна задача на западната социология на науката, както тя се оформи през 30-40-те години в изследванията на Р. Мъртън и Т. Парсонс.
При Робърт Мъртън науката изглежда като някаква относително независима променлива / съвкупност от идеи за емпирически феномени, изработени на базата на определена техника на изследването/, взаимодействаща с цяла редица от други, относително независими социални и индивидуални променливи /идеология, политика, ценности и пр/. Между другото при Кун именно взаимодействието на науката с идеологията и с ценностите на обществото създава ефект на самостоятелността на научното познание. Значителна част от представите на учените за природата на познаваеми обекти и начините на тяхното познание и разбиране, единодушното приемане на които образува научната общност, се явява според Кун, като “неявно знание” и не може да се вербализира непосредствено на нивото на “идеите за емпирическите феномени”. Рационално обоснованите аспекти на научната дейност като че ли са потопени в силовото поле на ценностните ориентации и убеждения, които изразяват непосредствено отношенията между хората, а с това и тяхното отношение към обекта на познанието. “Терминът “парадигма” — пише Кун в “Структурата на научните революции — се появява на първите страници на книгата, при това начинът на неговото въвеждане крие в себе си логически кръг. Парадигма — това е което обединява членовете на научната общност, и обратно, научната общност се състои от хората, признаващи парадигмата. В дадения случай логическият кръг се явява като източник на реални трудности. Научните общности могат и трябва да бъдат отделени като обект без отношение към парадигмата; самата парадигма може да бъде открита след това с помощта на прецизното изучаване на поведението на членовете на дадената общност. Ако можеше да бъде написана тази книга наново, то трябваше да започне с разглеждането на общността като особена структура в науката, с въпроса, който от известно време се е превърнал във важен предмет на социологическото изследване и към който историците на науката проявяват сериозен интерес”
/Кун Т. Цит. съч. с. 221 — 222/.
Именно общността на учените, според Кун, образува първичната структура на науката. По същество терминът “парадигма” в социологически смисъл фиксира отношението, при което група хора представлява персонифицирано знание. Социалните отношения възникващи между тях, в същото време са когнитивни отношения, те имат когнитивен смисъл. Умението да решават задачи в съответствие с определени образци — ето какво образува социумът на науката и това умение е свързано с невербализируеми навици, нагласи и др. Затова “на първо място парадигмата управлява не областта на изследването, а група учени-изследователи. Всякакъв анализ на изследване, направляван от парадигмата или водещ към разклащане на нейните основи, трябва да започва от определение на група или групи, отговорни за провеждане на това изследване.” /226/
От гледна точка на методологията на науката, по-точно в тази плоскост, в която науката се разглежда като методология, формата на обективното битие на знанието е езикът. По принцип няма никакви основания да възразяваме против анализа на структурата на научната общност като дейност, разглеждана в аспекта на общуване — като своеобразна култура. Напълно уместно е и социологическото изследване на характера на вътрешнонаучните комуникации с цел на тяхната рационализация. Но последното предполага формулиране на идеала на рационална научна дейност, а не само описание на нейните налични форми. Тук имаме работа с методологическа задача. И ако в качеството на такъв идеал разглеждаме, както това прави Кун, цялото постпозитивистко движение, то тогава общата релативистка оценка на научното познание става неизбежна, тъй като идеята за историческото изменение на стандартите на организацията на знанията позволява да се очертаят социокултурните аспекти на научното познание в качеството на предмета на изследването. Това е от едната страна. От другата — релативисткият подход към науката на нивото на методологическите представи за формите на рационалното научно познание непосредствено влияят върху перспективите на конкретното изследване на съответните аспекти на науката, доколкото специално научното изследване на науката като наука може да специфицира своя предмет само на базата на методологическите представи за природата на познанието.
Релативизмът на Куновската позиция се критикува от “философите на науката” и са доста показателни начините, с които и самият Кун се опитва първоначално да преодолява свързаните с тази позиция трудности. Нормалната наука, според Кун, е кумулативна, доколкото решаването на задачите се осъществява в нея под егидата на парадигмата. Но от време на време нормалното развитие на науката се прекъсва, учените губят доверие към стратегиите на решението на трудните задачи, които генерира дадената парадигма. Те започват да търсят алтернативни методи и в края на краищата минават към тях. Дали обаче едно такова изменение може да бъде наречено кумулативно? Дали новата парадигма ще бъде по-добра от старата? Тези въпроси могат да имат различни отговори в зависимост от това, дали допускаме съществуването на универсални мащаби за оценка на парадигмите или не.
Първоначално Кун отрича съществуването на такива мащаби в плоскостта на формалните оценки на знанията и се ограничава с възможността за социологическа експликация на някои страни на оценките на парадигмите. Той набелязва програма за социологическа експликация на рационалните оценки на научните изменения на нивото на парадигмите. Рационалната оценка на парадигмалните премествания предполага, че изборът между парадигмите се корени в свойствата на научната общност и в същите тези свойства се крие рационалната дейност вътре в парадигмата. Изборът обаче е действие от друг род, защото той не се узаконява с апелацията към принципите или прецедента. Изборът напомня религиозен преврат или превключване на гешталта — фактор, по-скоро навлизащ в нормалната наука отвън, отколкото израстващ от нейните основи, затова обръщане към природата на научната общност с цел обоснование на толкова различни и дори взаимоизключващи се начини на дейността води до противоречие. Сблъсквайки се с това противоречие, Кун фактически отстъпва от своята програма: той променя своята изходна позиция — в неговия концептуален апарат се появява понятие “висшите ценности”, които позволяват на учените да се ориентират в периодите на смяната на пардигмите, т. е. той се отказва от идеята, че привързаността на учените към определени концептуални очертания се явява като начин на рационалната дейност само в рамките на нормалната наука.
Следствията, произтичащи от крушението на най-подкрепената научна теория на всички времена: механиката и теорията на гравитацията на Нютон се отразяват на всички по-късни концепции. Попър стига до извода, че доблестта на ума се заключава не в това да бъдеш внимателен и избягваш грешките, а в това безкомпромисно да ги отстраняваш. Да си смел, издигайки хипотези, и безпощаден, опровергавайки ги – това е девизът на Попър. Вярата е свойствена на човека по природа и затова е “извинителна” слабост, тя трябва да бъде държана под контрола на критиката; преднамереността, смята Попър е най-тежкото престъпление на интелекта.
Кун разсъждава по друг начин. Както и Попър, той се отказва да види в ръста на научното знание кумулация на вечни истини. Той също е извлякъл много важен урок от компрометирането на нютоновата физика (кой ли пък не го е извлякъл). За него главен проблем е научната революция. Ако, според Попър, науката е процес на “перманентна революция”, а нейна движеща сила представлява рационалната критика, то според Кун, революцията е изключително събитие, излизащо от рамките на науката. В периодите на “нормалната наука”, критиката се превръща в нещо като анатемомания. Затова, според Кун, прогресът, възможен само в нормалната наука, настъпва тогава, когато от критика преминават към преднамереност. Изискването да се отхвърля, да се елиминира “опроверганата теория” той нарича “наивен фалшификационизъм”. Само в сравнително редки периоди на “кризи” е позволено да се критикува господстващата теория и да се предлага нова.
От гледна точка на Попър, изменението на научното знание е рационално или най-малко може да бъде рационално, или в краен случай може да бъде рационално реконструирано. С това трябва да се занимава логиката на откритието. От гледна точка на Кун, изменението на научното знание от една парадигма към друга е мистично преображение, което няма и не може да има рационални правила. Това е предмет на психологията на откритието. Изменението на научното знание е подобно на промяната в религиозната вяра. Спорът на Попър и Кун засяга главните интелектуални ценности. Резултатът се отнася не само до теоретичната физика, но и до по-слабо развитите (по-малко математизираните) в теоретичен смисъл науки.
Ако дори в естествените науки признаването на теорията зависи от количествения превес на нейните привърженици, какво остава за социалните науки. Получава се така, че истината се съгражда върху сила. Попъровата логика на научното откритие съчетава в себе си две различни концепции. Т. Кун вижда само едната от тях – наивния фалшификационизъм. Неговата критика на тази концепция е справедлива. Но той не е видял тази концепция за рационалността, в основата на която не лежи “наивният фалсификационизъм”. И. Лакатош е развил тази концепция за рационализма и я е довел до стройна и правдива (според възгледите на младите физици-експериментатори) теория “Методология на научно-изследователските програми.
Като алтернатива на подхода, формулиран от Т. Кун се оформя джастификационизмът. “Джастификационистите” предполагат, че научното знание се състои от доказателно обосновани твърдения. Класическите интелектуалисти допускат различни типове извънлогическо обоснование – откровение, интуиция, опит. Класическите емпиристи смятат за обосновани само сравнително малко множество “фактуални твърдения”, изразяващи твърдо установени факти. Истинността на тези изказвания се установява по пътя на опита и всички те образуват емпиричната база на науката. Джастификационизмът е бил господстваща традиция в продължение на столетия. Скептицизмът не е отрицание на джастификационизма. Скептиците предполагат, че няма доказателно обосновано знание и затова няма знание изобщо.
Но както класическите интелектуалисти, така и класическите емпирици търпят поражение. Още кантианците са забелязали, че никакво научно изказване не може да бъде напълно обосновано с факти и никаква логика не може да увеличи съдържанието на знанието, гарантирайки неговата безпогрешност. Оттук следва, че всички теории в равна степен не могат да имат доказателно обоснование. Появява се пробабилизмът, който твърди, че макар научните теории са еднакво необосновани, те все пак притежават различни степени на вероятност по отношение на съществуващото емпирично потвърждение. Замяната на доказателната обоснованост с вероятността е била съществено отстъпление от джастификационисткото мислене. Но и това се оказва недостатъчно. Главно Попър показва, че всички теории имат нулева вероятност, независимо от количеството потвърждения. Всички теории не само са еднакво необосновани, но и еднакво невероятни.
По-нататък възниква фалшификационизмът. Той също става ново и значително отстъпничество от рационализма. Съгласно догматическия фалсификационизъм, всички без изключение научни теории са опровержими, обаче съществува някаква емпирична база. Неопровержимостта на емпиричната база не се пренася върху теорията. Догматическият фалсификационист се отличава с това, че за него всички теории са хипотетични. Науката не може доказателно да обоснове нито една теория. Но науката може да опровергава, а това означава, че се допуска съществуване на фундаментална емпирична база – множество фактуални изказвания, всяко от които може да служи за опровержение на която и да е теория. По такъв начин “научната чест изисква постоянно да се стремиш към такъв експеримент, че в случай на противоречие между неговия резултат и проверяемата теория, последната да бъде отхвърлена. В резултат получаваме разбиване на теориите, сблъскващи се с твърдо установени факти. В същото време догматическият фалсификационизъм се основава на две съмнителни предпоставки:
Твърдението за съществуването на естествена разграничителна линия между теоретичните или умозрителните твърдения, от една страна, и фактическите наблюдения, от друга.
Tвърдението за това, че изказване, което се отнася до емпиричната база, се смята за истинно. То доказателно е обосновано от фактите. Тези две предпоставки предпазват от смъртоносната възможност за опровержение на емпиричната база. Към тези предпоставки се добавя критерият на демаркацията: за “научни” се смятат само тези теории, които изключват някои емпирични твърдения и, следователно, могат да бъдат опровергани от фактите. Тези предпоставки могат да бъдат оспорени. Ние се срещаме с примери, опровергаващи тези предпоставки и критерия на демаркацията. Например, такъв пример представлява случаят с Галилей. Той твърди, че е наблюдавал планини на Луната и петна на Слънцето. Тези наблюдения опровергават теорията, че всички небесни тела са чисти сфери. Но възможностите за наблюдение зависят от оптическите прибори и се опират на неговата оптическа теория. Срещу теориите на Аристотел противостоят не чисти наблюдения, а “наблюдения”, проведени от Галилей върху основата на неговата оптическа теория. Няма и не може да има усещания, не натоварени с очакване и, следователно, няма никаква естествена демаркация между твърденията на наблюдението и теоретичните наблюдения.
Второто твърдение, получава отговора че никакво фактуално положение не може да бъде доказателно обосновано с експеримент. Това означава, че теориите не могат нито да бъдат обосновани доказателно, нито да бъдат опровергани. Най-признатите научни теории се характеризират с това, че не забраняват никакви наблюдаеми състояния. Лакатош, например, пояснява, че теорията всеки път намира уловки, чрез които да се предпази от фалсифициращи наблюдения. В структурата на научната теория влиза тъкмо това ограничение. Ако вземем обаче теорията без ограничения, тя може да бъде опровергана само заедно с това ограничение. Но ако вземем теорията без ограничения, тя вече не може да бъде опровергана, тъй като заменяйки ограниченията, можем да получим друга теория и, следователно, никакви проверки не могат да бъдат решаващи. Това означава, че “безжалостната” стратегия на опровержението, издигната от догматическия фалсификационизъм, се проваля.
Класическите джастификационисти допускат само доказателно обосновани теории; неокласическите джастификационисти допускат вероятностно обосновани теории; догматическите фалсификационисти стигат до там, че никакви теории в никакъв случай не могат да се смятат за допустими. От критиката на консервативния конвенционализъм израстват две съперничащи школи на революционния конвенциализъм: симплицизмът на Дюгем и методологическият фалсификационизъм на Попър. Като конвенциалист Дюгем смята, че никаква физическа теория не може да рухне само от тежестта на “опроверженията”, но все пак тя може да се срути от непрекъснати ремонтни работи и множеството “подпорки”, когато изгризаните от червеи колони не могат повече да удържат падащите сводове, тогава теорията губи своята първоначална простота и трябва да бъде заменена. Получава се така, че фалсификацията на теорията зависи от нечий вкус, или, в най-добрия случай, от научната мода.
В противовес на позицията, заемана от Т. Кун Попър предлага методология, позволяваща да се приеме експериментът за решаващ фактор дори в укрепилата се наука. Тази методология съединява в себе си и конвенционализма, и фалсификационизма. Методологическият фалсификационист няма илюзии относително експерименталните доказателства, но той напълно осъзнава и възможната погрешност на своите решения, и степента на риска, на който се решава. Методологическият фалсификационист си дава сметка за това, че в експерименталната техника са въвлечени уязвими от грешки теории, в светлината на които се интерпретират фактите. Списъкът на теориите, които методологическият фалсификационист е готов да допусне за проверка на други теории е по-широк от списъка на тези, наблюдателни, в строгия смисъл, теории, които би включил в него догматическият фалшификационист. За да намали риска методологическият фалсификационист препоръчва да се прилагат мерки за безопасност: да се повтарят експериментите, да се усилват потенциалните фалсификатори с добре подкрепени фалсифициращи хипотези. Съглашенията придобиват институтски характер и се одобряват от научната общност. По такъв начин методологическият фалсификационист установява своята “емпирична база”. Това са греди, забити в блатото. Ако теорията се сблъсква с такава “емпирична база”, тя може да бъде наречена “фалсифицирана”. Но методологически фалсифицираната теория може да бъде истинна. Това е различно от догматически фалсифицираната теория. Методологическият фалсификационист изисква да бъде изработен метод за отбор и между теориите да се води борба за оцеляване, независимо от свързания с това риск. Методологическият фалсификационист различава простото отхвърляне и опровержение. На това основание се строи нов критерий за демаркация: само тези теории или твърдения, които забраняват определени наблюдаеми състояния на обектите и поради това могат да бъдат фалсифицирани и отхвърлени, се признават за научни. С други думи, теорията е научна ако има емпирична база. Този критерий за демаркация е по-либерален отколкото догматическият. Сега вероятностните теории могат да се смятат за научни. Тогава обаче се появява проблемът, че никакъв брой наблюдения не са достатъчни за фалшификацията на тази теория. Този проблем се решава чрез приемането на ново решение: когато ние проверяваме теорията заедно с ограничението и намираме, че обединението е опровергано, ние трябва да решим да смятаме ли това опровержение също за опровержение на специфичната теория.
Съхранил се е догматическият кодекс на честта за учения, съгласно който е необходимо да се замисли и осъществи такъв експеримент, според който, ако резултатът противоречи на теорията, теорията трябва да бъде отхвърлена. Методологическият фалшификационизъм представлява стъпка напред по сравнение с догматическия. Той препоръчва приемането на рисковани решения.
Трябва да се посочат две страни на фалсификационизма, намиращи се в дисонанс с историята на науката и даващи преимущество на Т. Кун: Проверката представлява взаимна схватка между теорията и експеримента;
Eдинствено важният резултат от това противоборство представлява фалсификацията.
Историята на науката обаче показва нещо друго: първо, проверката е стълкновение най-малко на три страни: съперничащите си теории и експеримента; второ, някои от най-интересните експерименти дават по-скоро потвърждения. Ние пак стоим пред избор: дали да не се откажем от опитите за рационално обяснение на научните достижения. Можем да се съсредоточим подобно на Кун в социалната и психологическата страна на научната дейност.
Друг опит за преодоляване на поставените от Кун изисквания и ограничения пред рационалнотo ообоснование на науката представлява, това, което наричат “изтънчен фалсификационизъм”. Това е начин на мислене, който се различава от методологичния и наивния както с правилата си за критерий на демаркация, така и с правилата за фалшификация или елиминация. За изтънчения фалсификационист теорията е приемлива или научна само тогава, когато тя има допълнително подкрепено емпирично съдържание по сравнение със своята предшественица, т. е. ако само тя води до откриване на нови факти. Това условие може да се раздели на две изисквания: новата теория трябва да има добавъчно емпирично съдържание; и някаква част от това добавъчно съдържание трябва да бъде верифицирана.
Изтънченият фалсификационист признава теорията Т за фалсифицирана само ако е предложена друга теория Т’ със следните характеристики:
1. Т’ има добавъчно емпирично съдържание по сравнение с Т, т. Е. тя предсказва нови факти, невероятни от гледна точка на Т или дори забранени от нея;
2. T’ обяснява предидущия успех на Т, т. е. цялото неопровергано съдържание на Т присъства в T’;
3. Някаква добавъчна част от съдържанието на T’ е подкрепена.
По такъв начин новото определение налага определени ограничения на теоретичните уловки. Това всъщност е решаване на проблема от противоположния край, вместо да се правят опити да се фалсифицира по всякакъв начин теорията, така, както правят критикуваните от Кун наивни фалсификационисти. Попър все пак смята поддържането на теорията с помощта на спомагателни хипотези, които удовлетворяват определени изисквания за научен прогрес. Той смята, че поддържането на науката чрез спомагателни хипотези, които не отговарят на тези изисквания представлява израждане на науката. Той нарича тези хипотези “хипотези ad hoc”. Получава се, че трябва да оценяваме не отделната теория, а цял ред или последователност от теории. Последователността на теорията е теоретически прогресивна ако всяка нова теория предсказва някои нови, по-рано неизвестни факти. Теоретически прогресивният ред теории е емпирически прогресивен, ако някаква част от тези предсказания (ново емпирично съдържание) се окаже подкрепена. Най-накрая преодоляването на проблема е прогресивно, ако този проблем и теоретически, и емпирично е прогресивен и обратно. Ако не, той се смята за псевдонаучен. Теорията от този ред се смята за фалшифицирана, ако на нейно място се издига теория с по-силно подкрепено съдържание.
Изтънчените фалсификационисти разглеждат проблематиката не на отделната теория, а на цял ред теории. Те смятат, че да използваме думата “научна” за отделна теория – това е решителна грешка. Без нова теория освен това не може да има фалсификация. Така ролята на фалсификацията в този случай малко се измества. По-рано се е смятало, че след като се е появила фалсификация, научната теория се опровергава, а след това се появява нова теория в замяна на старата. Сега вече не е така. Нека има колкото може повече фалсификации, теорията ще остане неуязвима, но след като се появи нова теория, обясняваща поне част от фалсификациите, тя ще остане на мястото на старата.
В полза на идеите на Т. Кун говори обстоятелството, че прогресът на науката може да се разгледа като промяна в ценностната й система, в трансформацията на нейната ценностна система. Изтънченият методологически фалсификационизъм предлага нови критерии за научна честност. Джастификационистката честност изисква да се приема само това, което е доказателно обосновано, и да се отхвърля всичко, което няма такова обоснование. Неоджастификационистката честност изисква определение на всяка хипотеза на основание на достижимите емпирически данни. Честността на наивния фалсификационист изисква проверка за неопровержимост, отхвърляйки нефалсифицируемото и фалсифицираното. Накрая честността на изтънчения фалсификационизъм изисква на нещата да се гледа от различна гледна точка, да се издигат теории, изпреварващи и предсказващи новите факти и да се отхвърлят теории, които се изместват от други, по-силни. Сега емпиризмът, т. е. “научността” и теоретичната прогресивност вече са неразривно свързани. Оттук следва, че обучението, основано върху опита е погрешно по своята същност. В действителност тази мисъл не е нова. Затова е говорил още Лайбниц, поддържали са го много учени. Но тъй като преди Попър всичко се е разглеждало от гледна точка на джастификационизма, тези идеи са били подложени на критика.