Томас Хобс

/1588 г. – 1679 г./

Томас Хобс - "Левиатан"

ИЗТЕГЛИ

Роден в Молмсбъри (Англия) в семейство на селски свещеник. Завършва университет благодарение на дарение на аристократ. Работи като гувернант, компаньон на един лорд и учител по математика на бъдещия крал Карл VІ. Живее и твори по време на английската буржоазна революция, периода на „Дългия парламент”; Реставрацията; протектората на Кромуел. Автор на „Основи на философията” в три части; „За тялото”; „За човека”- 1658; „За гражданина” – 1642; „Левиатан” – 1651; „Елементи на естественото и политическото право”.


Хобс отъждествява Наука и Филосолия. Тук са включени всички познати за времето науки и клонове на Философията: естествена, политическа философия, първа философия, физика, геометрия, аритметика, астрономия, география, инженерни науки, архитектура, мореплаване, астрология, оптика, музика, поезия, реторика, етика, логика... Всичко това е знание, което може да се причисли към Философията. Тук е разсъждението, а Философията е естественият разум присъщ на всеки човек и всеки, който може да разсъждава се занимава с Наука или Философия. Това знание предполага последователна зависимост на едно твърдение от друго. Другото знание - за фактите - е историята. То се основава само на паметта и усещанията.


Това превръщане на Философията не в наука над науките, а в „цялата Наука” е израз на разбирането, че има два вида знание: едното е знание за фактите (опира се на усещанията и паметта, и обхваща естествената и гражданската история. То може да бъде изчерпателно) Другото - знание за последователната зависимост на едно твърдение от другото (то е условно, защото установява зависимости между нещата, а не конкретни факти т.е. предполага разсъждения).


Истинското научно знание не е събиране и класифициране на факти, а логическото им обединяване. Логическото познание има това изключитено предимство пред емпиричното, че не е приковано до броя на известните факти. Под един научен закон се подвеждат всички - минали, настоящи, бъдеш - факти. Единствено телата - естествените (природните) и изкуствените (държавата и нейните учреждения) - са предмет на науката. Духовните същности, в това число и Бог, които не са тела не могат да бъдат и предмет на изследване.


Само тялото може да бъде признато за субстанция, т.е. за съществуващо само по себе си, способно да влиза в контакт със заобикалящите го други тела. В нашия сетивен опит тялото се представя чрез своите акциденции. Акциденцията е способност на тялото, чрез която то предизвиква у нас представа за себе си. Разделението на вещта на субстанция - акциденция се опитва да обясни вещта като тъждествена сама на себе си, като носител на. своите качества. Ако има изменение то е само в качествата, а не в предмета като такъв. Субстанцията се свързва именно с това което е „под” качествата и което е истинският предмет. Това е метафизичният метод на мислене. За Хобс субстанцията се отъждествява с протяжността. За това геометрията, а не естествознанието е истинската наука за Природата.


Сетивното познание не се отнася до външните неща и техните качества, а до нашите собствени сетивни преживявания ... Различните видове усещания, които формират възприятието се дължат на различието в движенията на тялото. Усещанията за цвят, вкус, топлина... нямат обективно съответствие, тези качества са само в субекта, а не във външен предмет. Във външният предмет има само механично движение, което предизвиква съответна реакция в нашите сетива. Сетивните качества Хобс нарича образи защото ние ги възприемаме като принадлежащи на външни предмети, а в действителност те са в самите нас. Така философът издига преграда между човека и външната действителност. Тази преграда е изградена от „сетивни призраци”. Доколкото в опита се отнасяме единствено до своите „сетивни призраци”, нито една външна вещ не може да бъде сетивно възприета.


Истинно е само това знание, което е непреходно, абсолютно, всеобщо (Ако обаче възприеманите предмети са „призраци”, то става невъзможно постигането на знание за действителността). Мисленето става формален процес на събиране на идеи (или изваждане на идеи), които нямат реална връзка с действителността,. Логиката ни учи на същото по отношение последователността на думите: от събирането на две имена са получава съждение, от събирането на две съждения се получава силогизъм, чрез събирането на силогизми се достига до доказателство. Обектите, с които се свързват всички наши разсъждения не са материални неща независими от съзнанието, а субективно съдържание на самото мислене т..е. тези обекти са идеи. Идеите се отнасят не към реални предмети, а към имена (думи, обединяващи за ума сетивните възприятия.) Отличителна черта на човешкото мислене е достигането до всеобщи изводи, а всеобщо значение има само думата.