АРНЪЛД ДЖОУЗЕФ ТОЙНБИ
/ 1889 Г. – 1975 Г. /

---

---

АНДРЕЙ ПАНТЕВ
ИЗ „ИСТОРИЧЕСКИЯТ УНИВЕРСАЛИЗЪМ НА АРНЪЛД ТОЙНБИ”

В годината на отпечатването на първия том от фундаменталния труд на Тойнби не друг, а Клифтън Фейдимен написа, че „от всички книги, публикувани в нашата страна, със сигурност само тази ще се чете и след сто години“. Още през 1971 г. друга академична знаменитост — Дж. Р. Равнец, окачестви Тойнби като „най-аристократичният и най-философският историк“.

Тук вече следва да се посочи и гордият генеалогичен произход на клана Тойнби, където има социалреформатори и физици журналисти и хирурзи. Някои от тях присъстват плътно и неизменно в световните библиографии и енциклопедии, но преднамерено посочвам само двама, стоящи преди и след историка Тойнби. Чичото на автора на настоящата книга носи същото име — Арнълд Тойнби, и често става причина за невежествени авторски недоразумения. Той е роден на 23 август 1852 г. в Лондон и умира на 9 март 1883 г. в близкия Уимбълдън. Син на известен лекар, А. Тойнби посвещава своите професионални амбиции на икономическата история. Заедно с Енгелс и Бланки, той въвежда понятието „индустриална революция” като алтернатива на социално-политическа революция. През 1884 г. неговите лекции върху тази тематика са публикувани посмъртно под същото заглавие. По този начин индустриалната революция, изведена от историческия опит на викторианска Англия, придобива значение на общоисторическо явление. Именитият чичо е един от първите британски историци, които паралелно с кабинетните си занимания „практикуват история“ чрез опити за създаване на такъв политически и административен реформизъм, който ще предотврати политически сътресения, подобни на Гражданската война от 1642–1649 г. или чартистките движения, разтърсили британските острови между 1832 и 1848 г.

Свидетел на идейното и организационно обособяване на английския пролетариат, Тойнби – старши кръстосва новите индустриални градове, за да убеди със силата на научната аргументация историческата съвместимост между Третото и Четвъртото съсловие в близка перспектива. Вследствие на неговата дейност през 1884 г. Кенън Барнет създава институция, която има централа в Източен Лондон и носи името Тойнби хол. Тази фондация съществува и днес и е посветила усилията си в преодоляване на опасностите от социални конфликти чрез благотворителна дейност или посредством широка обществена кампания срещу социалната несправедливост.

Синът на знаменития историк – Теодор Филип Тойнби, е роден на 25 юни 1916 г. в Оксфорд и почива на 15 юни 1981 г. Той е известен далеч от пределите на отечеството си писател и редактор, издател и литературен критик. От 1950 г. е в редакторския съвет на авторитетния вестник „Обзървър“. Арнълд Джоузеф Тойнби има и други прочути родственици, които често се споменават от самия него, но с оглед на конкретната тематика подминаваме тяхното присъствие в духовния живот на Англия и Европа.

Авторът на „Изследване на историята”, който ще понесе най-високо славата на рода Тойнби, е роден на 14 април 1889 г. в Лондон и си е отишъл от този свят на 22 октомври 1975 г. в знаменития със своето средновековно великолепие град Йорк, Северен Йоркшир. Пътят на А. Тойнби като че ли още в началото е предопределен към научно величие. След неизбежния оксфордски колеж през 1911 г., когато показва умерено предпочитание към хуманитарната класика, Тойнби заминава за романтичната тогава Гърция, където бил ученик за кратко в атинското Английско училище. Тук Тойнби като че ли среща зова на своята професионална съдба. Няма и най-кратък биографичен очерк за него, където да не се споменава, че пътувайки през дебрите на полулегендарните Балкани, Тойнби е осенен от идеята за историческата приемственост, наблюдавайки български селяни, носещи шапки от лисича кожа, напомнящи военачалниците на войниците от времената на Ксеркс. Този Архимедов или Нютонов рефлекс става вдъхновителният импулс на бъдещия класик, който никога няма да бъде забравен.

Следва рутинната преподавателска дейност в Оксфорд от 1915 г., експертна дейност към разузнавателния отдел на Форин офис, после преки свидетелства и силни впечатления от започналата Световна война. Войната грабва въображението му. Още през 1917 г., заедно с Д. Митрани, Д. Хогарт и Н. Форбс, Тойнби пише кратка история на Балканите, силно политизирана с оглед на съюзническите предпочитания на Англия. Но този малък и обременен от предубеждения труд е само началото на интереса на Тойнби към балканските проблеми и Източния въпрос, който става тематичната сфера на първите му изследователски проекти. След осмисляне на познанията си като експерт на Парижката мирна конференция през 1919 г., Тойнби публикува първата си значима книга през 1922 г. Тя има заглавие „Източният въпрос в Гърция и Турция“ и носи компетенцията едновременно на учен-професор по история на Византия и на съвременна Гърция, а и на кореспондент на „Манчестър Гардиън“ от времето на гръцко-турската война, когато Турция войнствено отказва да изпълни всички клаузи на натрапения й след войната Севърски договор. Така А. Тойнби съединява лабиринтите и драмата на Източния въпрос с една далечна историческа перспектива както от кабинета си в Лондонския университет, така и от местата на свирепи и драматични стълкновения, подновили древните колизии между загинали цивилизации. В следващите три години А. Тойнби бързо заема всепризнати позиции всред придирчивия британски научен свят. Неговата интуитивна способност за усещане на широкообхватната историческа приемственост, подплатена с постепенно натрупвана широка ерудиция и конкретни наблюдения, му донасят име на историк-маниерист, който не пълзи по събитийната верига на последователната хронология, а търси културно-исторически модели в историческото време и пространство. Още през 1925 г. той става професор в знаменитото училище по икономически науки в Лондон, което ще даде бъдещите държавници и политици на атлантическия свят. В същото време той е и директор на изследователския сектор на Кралския институт по международни отношения, който образова британския дипломатически елит и съветва стратезите на английската външна политика.

Тойнби започва своето епохално „Изследване на историята“ през 1922 г. Оттогава можем да твърдим, че настъпва истински преврат в разбирането на културно-историческото минало на човешкия род. Тойнби изучава, обяснява и предсказва възхода и упадъка на 26 цивилизации, като стига до неутешителното заключение, че цивилизациите западат и загиват поради глупостта, греховете или тиранията на елитарното деспотично малцинство, издигнато от тях. За разлика от Шпенглер, Тойнби не проповядва и не вещае исторически фатализъм. Той само предупреждава, че различните цивилизации са обречени, ако не отговарят позитивно на всекидневните предизвикателства на историческата еволюция. Тойнби вижда дух и рацио в еднаква значимост и еднаква съдба във времената от Омир и Ашока до Неру или Наполеон. Той еднакво оценява историческите качества на всяка цивилизация, в която вижда част от изявата и участта на човечеството изобщо. Неговият универсализъм обаче не размива и не смесва качествените разлики, така както и неговата селекция и разграничение не отрича величавата и неунищожима историческа приемственост. Той е еднакво убедителен в детайлизирани анализи на отделен културно-исторически детайл и в своето надпланетарно „прелитане“ върху човешката история. През целия си живот Тойнби пише, ръководи и пътува, наблюдава и осмисля. Докато работи върху „Изследването“, той продължава административната си дейност в Кралския институт за международни отношения, където между 1939 и 1943 г. е и негов главен директор. В същото време той остава преподавател в Лондонското училище по икономически науки чак до своето пенсиониране през 1956 г. До Втората световна война Тойнби съсредоточава своето внимание върху произхода, развитието и гибелта на световните цивилизации, близостта, сходствата и различията между тях. Той разграничава 26 цивилизации, 16 от които обявява за загинали. Неговите идеи за общото и специфичното между световните цивилизации генерират особено „цивилизационно“ родословно дърво, в което срещаме континуитета на заимстване и иновация в културен, институционен и стопански план. Между годините 1934 и 1961 г. Тойнби публикува фундаменталното си историческо съчинение „Изследване на историята“, прието за едно от най-значимите събития в историографията на XX в.

След Втората световна война Тойнби концентрира усилията си в изследването на ролята на световните религии като двигателен фактор в историческия процес. Този акцент в тематиката на учения допълнително обогатява и осмисля интердисциплинарния подход в обясняването на световните културно-политически произшествия. Тук вече Тойнби засилва своя морализаторски императивен тон в предсказания за бъдещето чрез осмисляне на падения и гибел в миналото. В същото време той успешно обединява общите човешки стойности, независимо от противоречията. Тойнби поставя тежко ударение на духовните сили в мотивацията, проявата и резултатите на всяка историческа дейност в личностен и колективен израз и смисъл. Той трудно преодолява снизхождението си спрямо модерните движения на новото време и често ги възприема като възпроизвеждане на изяви и състояния от предмодерната епоха. Тъкмо поради това приблизително една трета от цялата материя на неговото изследване е посветена на Гърция и Рим и почти толкова на Изтока. Тойнби не крие своя скепсис спрямо механичната статистическа фактография и често дискретно ни внушава, че не е очарован от „модерната“ епоха. В този смисъл Тойнби е най-„незападният“ световноизвестен западноевропейски историк. Той стои настрани от стереотипните „песимизъм“ и „оптимизъм“ в глобализираните и често политизирани исторически присъди и предсказания. Тойнби не осъжда или оправдава в онзи назидателно-войнствен до апокалиптични закани дух, който често срещаме от учени от неговия професионален и интелектуален ръст и ранг. Той само установява и обяснява – способност, която съм забелязал единствено у А. Дж. П. Тейлър, без, разбира се, той да притежава универсализма на Тойнби. „Нас ни предава това, което е фалшиво вътре в нас“ – така в т. II, с. 47 историкът лаконизира с една поетична фраза сложния и мъчителен въпрос, какво погубва световната слава, за да отклони не само удобната заблуда за божествения произход на цивилизациите, но и успокоителната примиреност за неизбежността на неизбежна гибел.

Впрочем нека преодолеем лукавото изкушение да обясняваме Тойнби не само за да не предизвикаме сардоничния смях на неговата сянка, но и защото всеки осведомен читател си има „своя“ Тойнби, независимо дали става дума за отношенията му с Бога или за аргументация в конфликта между арабския свят и Израел. „Тойнби и Русия“, „Тойнби и Ливан“, „Тойнби и национализмът“, колко много подобни регионални теми със световно значение могат да се извадят от неговото многолико, разностилно и най-вече универсално обяснение на произхода и съдбата на човешката история. Отдавна е публикувана и статия „Тойнби като поет“. Намирам, че може и следва да се напише изследване „Тойнби и България“, и то не само защото той понякога споменава пряко мястото на българското средновековие в световния ред или опитите за българското вграждане в модерната културно-политическа структура в Европа. В една от ранните си книги А. Тойнби посочва, че макар и победена в Първата световна война, България „имаше повече справедливост на нейна страна“, и изразява възхищение от това, което България успя да осъществи с нейното чудесно поколение между 1878 – 1912 г. Но за нас, още нереализираните исторически българи, може да има утешително, а и поучително звучене един от многото универсални изводи на Тойнби: „Една от вечните слабости на човешките същества е да приписват неуспехите си на сили извън техния контрол.“

Такава внезапно открита съпричастност е едно от многото доказателства за единството на човешката природа, възможностите и надеждите за междуцивилизационното взаимодействие, които съставляват интимната същност в разбиранията на Тойнби за световната история. В неговите томове ние срещаме понятия, термини и категоризации, трудно приложими не само за нашето историческо минало, но и за нашите представи за света. Наистина потребна е не само професионална подготовка, но и особено широки професионални познания, за да разбереш значението на пъстрата лексиконна палитра на Тойнби. Но както често повтаря А. Айнщайн, науката следва да обяснява нещата просто, но не по-просто, отколкото са те в действителност. Защото именно в сложното взаимоотношение, в мозаичната пъстрота на отминалия свят може да се намери истинско обяснение, което много рядко се обхваща или подчинява на онова, което наричаме добрия разум в науката. Тойнби не крие, че е историк-интуист, и подобно на Бергсон поставя интуицията над всичко останало, включително и над самото познание. Това е едно от многото предизвикателства на Тойнби към идващия рационален свят, в който изобретателят на локомотива бе по-важен от Шекспир и Русо. Защото предизвикателства се посрещат с готовност, а не с храброст. Това е посланието на Арнълд Тойнби към света.

Това дискретно внушение на мъдър учен и фин човек като Тойнби е по-сложно и трудно за разбиране, отколкото лабиринтите и систематиката на неговия теоретически циклизъм, който носи идеята за общочовешкото единство, а не за етнобиологическата предопределеност. Така онази повторяемост, която Тойнби вижда в анатомията на обществения исторически процес, няма трагическия знак на безсмислие и безнадеждност за човешките усилия по пътя към прогреса, а носи мъдрата многозначителност на една теоретическа универсалност, която сближава. Тъкмо от там Тойнби извежда своята привлекателна идея за създаването на общочовешка цивилизация в близко бъдеще. Поставил Човека във всичките световни сътресения, съзидания и катастрофи, Тойнби твърди, че от него произтичат всичките нещастия и триумфи в историческия живот на света. Но как ли да приемем перспективната съвместимост между общочовешката цивилизация и неутешителното наблюдение, че природата на Човека не се е променила значително в позитивна насока в последните няколко хилядолетия? Този въпрос, който, сигурен съм, че си задаваме всички, е една от малкото неразгадани тайни и пространства за въображение в наследството на Арнълд Тойнби, принадлежащо на света!

Проф. д-р Андрей Пантев
donkov.hit.bg/13CiviHist.htm
www.astro.bas.bg/~komitov/szb.htm

Представата за съществуването на циклични тенденции в историческите явления е много стара. Тя е намерила израз в различни философско – религиозни системи от древността и Средновековието. Много изследователи от близкото минало също са констатирали подобни явления в различни аспекти на социалното развитие.

Арнолд Тойнби, разглежда историческото развитие като процес на възход разцвет и упадък на цивилизационни общности, съществували по различно време в различните части на света. Някои от тях се появяват в райони, където преди това са съществували други такива и фактически се явяват техни приемници. Всяка една от тези етнокултурни общности се развива по силата на вътрешни за нея причини. Взаимодействията между едновременно съществуващите във времето цивилизации не играят съществена роля в историческия процес. Макар и непряко, в този случай също е заложена идеята за цикличност, при която една цивилизация преживявайки възход, разцвет и упадък е заменена от друга, която на свой ред също преминава през тези етапи.

Тойнби развива тезата и привежда аргументи, че циклите в историческото развитие са реалност, произтичащи от влияние върху климата на цикли на слънчевата активност със свръхвекова продължителност. Предизвиканите климатични цикли на свой ред водят до съответните вариации в ефективността на селското стопанство и всички останали , климатично зависими отрасли на икономиката. Това предизвиква циклично въздействие както върху условията за прехрана, демографските и миграционни процеси, така и върху цялостното историческо развитие. Като втори цикличен фактор, но с много по-малка тежест се посочват краткосрочните вариации на слънчевата и геомагнитната активност и тяхното влияние върхи нервно-психическите процеси на възбуждане и задържане.

Тойнби изработва подробна типология и класификация на цивилизациите, които представя като мащабни социетални образувания, притежаващи обществена, политическа, културна и религиозна самобитност. Те са колективни организми, които преминават през стадиите на раждане (предобразуване и образуване), зрялост (универсалната държава), упадък и загиване, но всеки един стадий е свързан със сродните му чрез последователността във времето или влиянието на пространството. Безспорно и концепцията на Тойнби е цкилична, но тя успява да изведе много по сполучливо от Шпенглер ред а на своеобразни генерации от социо-културни единства, които следват живота на човечеството под формата на „мрежи” или „дървета” по примера на биологичния филетизъм. В хода на творбата, писана в продължение на четвърт век, Тойнби прекроява своята класификация на цивилизациите. Тръгнал в първите десет тома от 21 напълно развити цивилизации плюс 3 неосъществени и 5 прекъснати, в XII том (Нови размишления, 1961) той стига общо до 34 цивилизации, за да приключи броят на цивилизациите вече в История (1975) до 38.

Тридесет и две цивилизации в окончателното описание на теорията са представени като изцяло развити или „разцъфтели”. От тях седем са „независими”. Това са първичните египетска и андска цивилизации плюс “изолираните” егейска, шумеро-акадска, индска, китайска и средноамериканска цивилизации. Последните пет цивилизации не са съвсем, „несвързани” с двете предходни, но не са и напълно изолирани.

Към горните седем цивилизации се прибавят още осем, „свързани” с първите цивилизации в две последователни генерации наричани още „фурни” (batch). Първата генерация или “фурна” обхваща:

• сирийската цивилизация, свързана с египетската, шумеро-акадската, егейската и хетската цивилизации;
• елинистическата цивилизация, свързана с егейската;
• индийската цивилизация, свързана с индската;
• двете африкански цивилизация, на изток, после на запад,свързани с египетската, после с ислямската и западната.

Към втората „фурна” спадат западната, православната (византийската) и ислямската цивилизации, свързани с елинистическата и сирийската. Освен тези 15 цивилизации, които следват в рамките на три генерации, Тойнби изброява още 17 сателитни и 6 прекъснати цивилизации или предцивилизации. Седемнадесетте сателитни цивилизации са:

• хетската, урартската и еламска, гравитиращи към шумеро-акадската цивилизация;
• цивилизация, сателитна на египетската;
• италийската цивилизация, близка на елинистическата;
• иранската цивилизация, сателитна на шумеро-акадската, по-късно на сирийската;
• номадската цивилизация, съпътстваща съседните й уседнали цивилизации от евроазиатските и африканските степи;
• тибетската и югоизточно азиатската цивилизации, сателитни на индийската;
• корейската, японската и виетнамската цивилизации, сателитни на китайската;
• руската цивилизация, отначало съпътстваща православната, а по-късно западната;
• южноандската и северноандската цивилизации, сродни на андската;
• югозападната (на Съединените щати) и мисисипската цивилизации, сателитни на средноамериканската. Шестте прекъснати или погълнати цивилизации (предцивилизации) са:
• първа сирийска или предсирийската цивилизация (хуритска и митанийска), сателитна иа шумеро-акадската и погълната от египетската;
• монофизитска цивилизация (на християните от Близкия изток, Сирия, Египет и Етиопия);
• несторианска цивилизация (на по-източните християни от Иран, централна Азия и Индия). Последните две цивилизации са сателитни на сирийската и са погълнати от ислямската цивилизация.
• скандинавска цивилизация;
• цивилизации на крайния запад (на ирландското християнство);
• цивилизация на средновековните градове-държави. Последните три цивилизации са сателитни на западната и са погълнати от нея.

Ще отбележим, че в крайна сметка Арнолд Тойнби си задава въпроса дали еламската, урартската, мероитската и италийската цивилизации заслужават да бъдат наречени цивилизации, или не представляват по-скоро обикновени „културни провинции” на съседните им цивилизации. Нека отбележим също така, че наред с първата си класификация от двадесет и една цивилизации, сред прекъснатите цивилизации Тойнби споменава като пример и пет „възпрени” цивилизации – спартанската, номадската (от евроазиатските степи), отоманската, полинезийската и ескимоската. В същото време настоятелно се връща върху съдбата на някои „вкаменели реликви”, изкристализирали в следните социо-религиозни групи:

• Четири производни на сирийската цивилизация: евреи, перси, монофизити (в четири района: Армения, Месопотамия, Египет, Етиопия) и несториани (в два района: Кюрдистан и Индия);
• Три производни на индийската цивилизация: джайни, общества на будизма Хинаяна (Шри Ланка, Бирма, Тайланд, Лаос, Камбоджа) и на ламайския будизъм Махаяна (Тибет, Монголия).

Класификацията на Тойнби, която е твърде исторична и обръща прекалено внимание на големите религии като проводници на палингенезата , е подлагана на критики и като замисъл, и в детайли (особено там, където говори за „регионални” цивилизации, свеждащи се до един-единствсн народ), но в крайна сметка тя ни предлага задълбочена морфология и методологична типология на цивилизационните феномени и ни отвежда до една изключителна визия за планетарния синтез и метаморфозите на обществата, която и до днес е високо ценена от голям брой историци.