ФРИДРИХ ВИЛХЕЛМ НИЦШЕ
/ 1844 Г. – 1900 Г. /
Роден в Рьокен, село близо до град Лютцен в Прусия. Кръстен е на крал Фридрих Вилхелм IV, който навършва 49 години в деня на неговото раждане, но по-късно се отказва от средното си име. Негови родители са Карл Лудвиг Ницше (1813-1849), лутерански пастор и бивш учител, и Франциска Йолер (1826-1897). Те са се оженили година преди раждането му и имат две по-малки деца – Елизабет Фьорстер-Ницше (1846-1935) и Лудвиг Йозеф Ницше (1848-1850). През 1849 година бащата умира от заболяване на мозъка, а на следващата година умира и малкият син. Семейството се премества в Наумбург, където живее заедно с майката и двете неомъжени сестри на Карл Лудвиг Ницше. След смъртта на бабата на Фридрих Ницше през 1856 година, те се преместват в собствена къща.
Фридрих Ницше учи в частно училище, където се сприятелява с Густав Круг и Вилхелм Пиндер, и двамата деца на изтъкнати семейства. През 1854 година постъпва в гимназията в Наумбург, но след като показва необичайни заложби в музиката и езиците и приет в известното средно училище Шулпфорта край града, където учи от 1858 до 1864 година. Там той се сближава с Карл фон Герсдорф и бъдещия ориенталист Паул Дойсен и получава солидна подготовка в областта на литературата, най-вече древногръцката и римската класика, и за пръв път попада в среда, различна от семейния живот в малък протестантски град. През този период той започва да съчинява собствени стихове и музикални композиции.
След като завършва Шулпфорта през 1864 година, Ницше отива да учи теология и класическа филология в Бонския университет. Там заедно с Дойсен става член на студентското братство „Франкония“. След първия семестър, предизвиквайки недоволството на майка си, Ницше прекратява обучението си по теология и се отказва от религията. Възможно е това да става в резултат на прочетената по това време книга „Животът на Иисус“ от Давид Щраус, която оказва силно въздействие върху младия Ницше, макар че още в есето си „Съдба и история“, писано през 1862 година, Ницше вече твърди, че историческите изследвания са дискредитирали основните учения на християнството. През следващите години Ницше се съсредоточава върху филологията под ръководството на Фридрих Вилхелм Ричъл, заедно с когото се премества в Лайпцигския университет през 1865 година. Там той се сближава със своя състудент Ервин Роде и публикува първите си филологически изследвания.
През 1865 година Фридрих Ницше се запознава в дълбочина с работите на Артур Шопенхауер. Обкръжението му в Лайпциг също го подтиква към излизане извън рамките на филологията и по-задълбочени занимания с философия, въпреки това Ницше никога не успява да защити дисертация по философия.
През 1867 година Ницше се записва за едногодишна доброволна служба в пруско артилерийско подразделение, разположено в Наумбург, но тежък инцидент при езда през март 1868 година го прави негоден за военна служба. След напускането на армията, той се връща към университетското си образование и го завършва през същата година. По това време за пръв път се среща с композитора Рихард Вагнер.
Автор на: „Раждането на трагедията от духа на музиката” (1872); „За истината и лъжата в извънморален смисъл” (1873); „Несвоевременни размишления” (1876); „Човешко, твърде човешко. „Една книга за свободни духове” (1878-1880); „Странникът и неговата сянка” (1880); „Зазоряване” (1881); „Веселата наука” (1882),; „Тъй рече Заратустра” (1883-1885); „Отвъд доброто и злото. Прелюдия към една философия на бъдещето” (1886); „Генеалогия на морала” (1887); „Случаят Вагнер. Проблемът на един музикант” (1888); „Ecce Homo” (1888); „Антихрист. Проклятие към християнството” (1888); „Ницше contra Вагнер” (1889); „Залезът на боговете” (1889); „Воля за власт” (Der Wille zur Macht), непубликувани записки на Ницше от различни периоди на философската му дейност, събрани, групирани и издадени от сестра му след неговата смърт.
“Тъй рече Заратустра“ е квинтесенцията на Ницшевата версия на философията на живота, защото Заратустра призовава към издигане на живота, а проповедите му са всъщност философска възхвала на живота в цялото му многообразие. Не случайно точно тук се обосновават и защитават противоположни и често напълно несъвместими схващания за смисъла на живота и за човешкото поведение. У един и същ човек доброто и злото така сменят местата си, че самото им съществуване става само ако ги съотнесем. Тук Ницше формулира лично изстраданите си идеи – за свръхчовека, волята за власт. Именно в пророчествата на древния персийски жрец най-силно прозират идеите на философа.
Формата на афоризъм и сентенция е допълнителна гаранция, че съдържащата се в тях мисъл не просто ще стигне до потомството, а до онази негова част, която наистина заслужава това. Защото истинският аристократизъм на вкуса на всеки автор включва и желанието да не бъде разбран от всички. И може би ако една книга не е разбрана, то е точно защото писателят не желае тя да е достъпна за всички. Когато иска да сподели нещо, всеки по-аристократичен дух си избира слушателите и избирайки ги той едновременно се разграничава от останалите. И именно различните стилове правят това разграничение и създават дистанцията.
Ликуването на възвръщащата се сила, на новопробудилата се вяра в утрешния ден, на внезапното чувство и предчувствие за бъдещето, за близки приключения – такива настроения в най-голяма степен може да създаде освобождаване от опеката на боговете и срутването на старите кумири. Раздялата с боговете и срутването на кумирите може да е и трагично, но ако тази раздяла е освобождение, облекчение, ако е необходима за нов и радостен поглед върху света, без при това да се развихри нихилизма, тогава там където започва трагедията, там започва и пародията. Нали отдавна е известно, че сълзите и смехът са две състояния на един и същ свят.
Ако не се отрече, ако не се откаже човек не би могъл да се откъсне, да се издигне по-високо от т.нар. положителни хора. човек трябва да захвърли много неща, които биха затруднили полета му, макар те да са ценни и скъпи за него, защото само с тази скъпа жертва той може да постигне движението си напред и възхода си нагоре. Не просто няма Бог, а Бог е мъртъв., за да дойде на негово място човекът. Човекът с неговото достойнство, гордост и устременост към съвършенството.
Смисловата основа на философията на човека е благородството му. Няма един Бог – еврейско-християнски, има много богове и това откритие освобождава човека. Основа на Ницшевият атеизъм е липсата на каквито и да било логически или исторически доказателства за съществуването на Бог. Но главната причина е моралната неприемливост на Бога. И тук природата сама по себе си е фон, среда, място на действието на човека. Тази философия няма претенции да преобразува света, а и това тя и да иска не би могла да постигне. Но тя може да се обърне към човека, да се стреми към неговото преобразуване и не само като преследва крайна цел да го превърне в свръхчовек, но и в конкретността на неговото всекидневно поведение. Ницше иска да усъвършенства самия човек, а не неговата среда или обкръжение. Трудно обаче може да се излезе от омагьосания кръг – или трябва да следваш себе си и да бъдеш такъв какъвто си дори когато с това противоречиш на благородството, достойнството, гордостта, когато те не съответстват на това, което си т.е. следваш съдбата си; или търсиш съвършенството дори ако то не е съдбата ти. Или…или! Навсякъде философът говори за доброто и злото, за гордостта и унижението, за страданието и състраданието – основа на морален кодекс, който всеки трябва да следва.
Не е достатъчно човек да бъде трезв реалист, да възприема света такъв какъвто му изглежда на него трезвия, а да помни и своя произход, минало, детство, своята човечност и своята “животност”. Ето защо е необходимо в представите на човека да се вплетат фантазиите, предразсъдъците, неразумността, незнанието, страхът и всичко друго, което той не е в състояние да измери със своя рационален механизъм.
За Ницше Заратустра е музика, тъй като неговите речи били истински ренесанс на изкуството на слушането. Тук има едновременно лирическа изповед, етическа и драматическа нотка, напрежение и разбира се всичко това в съчетание с философска поема богата на притчи, АЛЕГОРИИ , МЕТАФОРИ. Тук са и символите, често свързани с животни : орелът – волно, високо, свободно летящата птица; змията – мъдрата учителка на всички мъдри, съпровождащи самотника Заратустра. Тук са и камилата, и лъвът, покорството и непокорството през които минава духът, преди да е станал дете. Ритъмът на речта, хармонията, силата на живота – това е стилът на темперамент, който умее да поробва.
Етичните концепции на философа са прокарани в идеята му за свръхчовека. Това е един образ на бъдещето, идеал, зов, който може да бъде чут, но и за който хората нямат уши; който може да се последва, но и да отмине. Ако от свръхчовека се премахнат всички натрупали се предубеждения, искрени неразбирания, преднамерени фалшификации, политически или идеологически напластявания и се направи опит идеята на Ницше да се извлече неподправена то тя би звучала така: Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. Човекът е мост, а не цел. Човекът е въже, опънато между звяра и свръхчовека – въже над пропаст. Всички същества създават нещо свръх себе си, над сее си, след себе си. Човекът не може да е изключение от този закон. Свръхчовекът се намира на такова разстояние от човека, на каквото се намира човекът от маймуната. Човекът ще роди свръхчовека чрез себеиздигане. Въпреки всички възможни опасности и рискове, Заратустра вярва, че съвършенството е възможно на земята, че то е земно достояние, а не след-земно или извън-земно. Стремежът към съвършенство Ницше разбира като максима на индивидуалното поведение, но и като тенденция характеризираща човешкия род т.е. характеристика принадлежаща на ОНТОГЕНЕЗАТА и на ФИЛОГЕНЕЗАТА.
Отдавна е посочена приликата между Дарвиновото учение и Ницшевата идея за свръхчовека.. Както в природата индивидите, водят постоянна борба за съществуване, за приспособяване, тъй и индивидите принадлежащи към вида homo sapiens са в съвсем аналогична борба за съществуване, която трябва да доведе до нещо по-висше – свръхчовека. Ницшевото учение е аналог на Дарвиновата теория за естествения подбор. Така трябва да постъпи и човекът. Човекът е нещо, което трябва да се превъзмогне и ето затова трябва да обича добродетелите си, защото те ще го погубят. Свръхчовекът е избраник, противопоставен на народа, тълпата, стадото. Виждаме, че за Ницше те са синоними. Противопоставяне на всички, които се стремят към благополучието на презряното здраве, защото няма по-голяма отрова от учението за равенството. В идеята за свръхчовека трябва да се вижда не само аристократизма, непримиримият антидемократизъм, тържеството на силата. Това учение е и копнеж към по-добро бъдеще. То е реакция на настоящето обърната към бъдещето, а не към миналото.
Ницше иска да разруши стария морал, за да създаде нов, да премахне старите ценности, за да постави на тяхно място нови. Той е нихилист, който иска да създава новото.
Идеята за противопоставянето масата на избраника, тълпата на твореца, демоса на аристократа, човека на свръхчовека съдържа естетически нюанси. Свръхчовекът е пълно и истинско осъществяване на човешките сили, той се отнася към човека така както скулптурата към камъка от който е направена. Човекът е едновременно творец и творимо – човекът се създава сам, но от материала от който сам той и само той притежава. Изграждането на личността е морален и естетически феномен. Самият Ницше държи Заратустра на дистанция от слушателите търсейки достатъчно простор между проповедника и читателите си, така че да им остави правото и възможността за избор: да приемат това или да отхвърлят онова; да се съгласяват или не. Представя ни се един завършен антидогматизъм, предлагайки безкрайна комбинация от възможности: изберете храбростта, заобиколете състраданието, търсете съвършенството, презрете жалостта, търсете гения, вървете нагоре към единиците, които нямат нищо общо с държавата, с публичността.
Волята се явява основа и същност на битието, но това не е обикновена воля, а воля за власт. Само където има живот там има и воля за власт. По своята същност волята за власт е тъждествена с творчеството – волята за власт е неизчерпаема творческа, съзидаваща воля на живота. И тази воля за власт е свързана с преоценка на всички ценности, а тази преоценка не е просто подмяна на нормите. Произтичащите от волята и желанието ценности се схващат от философа като съзидание протичащо както навън в света, така и навътре, в самия творец, при което той става истински свободен. Желанието, оценката и творението – три елемента свързани в едно и само зад тяхното единство може да се види същността на човека като творческо същество. Първоначално човек е вложил ценности в нещата за да се съхрани – т.е. придава човешки смисъл на нещата. Това означава, че ги и оценява според своите човешки критерии. Оценяването значи създаване. Животът е извор на желания, а желае само човекът с лъвска воля. Желанието освобождава, защото е творчество. “Да не искам вече” – дано това остане далече от човека. Познанието е това, което ми носи наслада от творческото осъществяване на моята воля. Животът е воля, волята отваря цял спектър от желания, някои неизпълними, неизпълнението им причинява страдание, страданието е форма на битието, животът е само страдание и всичко което страда иска да живее. За човека са радостта, смехът, танцът, безтегловността, лекокрилието, ловът, войната, страстта.
Аристократизмът и омразата към всичко, което свлича патоса на дистанцията. Людете не са и не трябва да са равни, нито може, нито трябва да се иска от хората абсолютно, а дори и относително равенство във възможностите. Зад проповедите за равенство се крият тиранично безсилие и безумие, както и маскирани зад добродетели страсти и завист. Трябва да господства най-доброто и най-доброто иска да господства – това е аристократизъм. Аристократизмът не е отрицание на живота, а благородство на духа, към което еднакво се отнасят красота и достойнство, сила и енергия, предприемчивост и безстрашие, воля и самоконтрол.
Състраданието е съмнителна добродетел, тъй като едва ли помага на страдащите и много често именно храбростта е тази, която ги избавя от нещастието. Състраданието е пропастта, в която човек попада, човешкото достойнство изключва жалостивото съчувствие, любовта към ближния не стои по-високо от любовта към себе си, и не робското смирение, а силата и увереността стоят по-високо място в йерархията. Мъдрият трябва да бъде твърд и суров към себе си и към другите и последователен в тази си твърдост.