Съвременните историци разполагат с достатъчно основания да обвържат началото на собствено византийската история – политическа, църковна, културна – с управлението на император Ираклий и мощните промени през този период, повлияли цялостно върху византийския жизнен стил. Византия се ражда през първите десетилетия на VII и загива в средата на XV век, когато през 1453 г. под османска власт пада Константинопол, а през 1460 и 1461 г. съответно Мистра и Трапезунд. Трапезундската империя е основана през април 1204 г. и е една от трите държави наследници на Византийската империя. Създаването на Трапезундската империя не е пряко свързано със завладяването на Константинопол от рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, доколкото самата територия се откъсва от Византия няколко седмици преди това. Географски империята никога не е имала повече територия освен тази от южния бряг на Черно море. Съществува до 1461 г., когато е покорена от османците, като начело на империята е династията на т.нар. Велики Комнини.
Тъкмо защото Византия е гръкоговоряща и гръкомислеща, тъкмо защото тя наследява целия корпус на елинската философия като живо и конкурентно наследство, въпросът за отнесеността на философията към християнството запазва постаянна актуалност.
Въпреки или може би тъкмо заради това, през целия византийски период елинската философия продължава да се преподава, макар и в християнизиран вариант. Тя фактически покрива школския философски курикулум и дори доминира корпуса на светските науки, включвайки в себе си и немалък обем богословски знания. Образованието е почти безостатъчно концентрирано в светските училища. Богословието никога не е било преподавано като самостоятелна дисциплина. В същото време Византия не познава никакви „школи” на духовния живот, както е това на Запад, и теологията никога не е била привилегия на „професионалисти” или на определени съсловия.
Традиционно се подчертава, че Византия стриктно копира античната образователна традиция. Това бива подкрепяно чрез настояването, че между елинската античност и византийското време не преминава никаква културна цезура. Това не е съвсем така. Още през 425 г. Теодосий II разпорежда създаването на едно висше училище в Константинопол, където в образователната схема се въвеждат две нови дисциплини. Става дума тъкмо за юриспруденцията и философията. Най-късно след 617 г. (когато – по покана на император Ираклий – Стефан от Александрия се пренася в столицата, за да преподава компетентно философските учения на Платон и Аристотел), школското преподаване на елинската философия във всеки случай в Константинопол не претърпява никакви решаващи сривове.
В общите и висшите училища (във Византия никога не е възниквал университет по западен образец) обаче става дума за едно по същество рецептивно преподаване на античните философски учения. Елинските философи се преподават чрез представяне на съчиненията им. Византийските коментари са в по-голямата си част бележки на учителите по философия, желаещи да разяснят по-трудните места и основните идеи в изучаваните текстове. Затова повечето коментари са неинвентивни по самото си целеполагане. Да се измерва нивото на философстването във Византия посредством коментарите, както това може да има валидност относно схоластическата философия, е грешен ход. Същинското философстване не е концентрирано в тези текстове.
Философията в нейните високи нива се изучава в частни школи (с изключение на малкото и кратки периоди, когато се преподава и в по-големи публични институции, както е напр. през последните десетилетия на XIII в.). Тъкмо тази ситуация описва с любов Фотий в неговото Второ писмо до папа Николай I, при което той описва „хора на моя дом”. Обикновено школата с разположена в собствената къща на учителя и не съществуват някакви установени правила какво всъщност трябва да представлява обучението и как да протича. Във византийския културен кръг няма специална философска институция и не възниква школска философска традиция.
По-широката в сравнение със Запада автономия на философията във Византия произтича от това, че философията – както институционално, така и субективно – съществува като частно дело и се схваща по този начин и от страна на църквата. Доколкото остава в сферата на частното, тя може да се държи автономно дори по отношение на богословското учение. Фотий казва еднозначно, че иде реч за един „безнаказан начин на живот”. Това поведение обаче не е безобидно. Тъкмо при тези обстоятелства се изработват диалектическите и херменевтични методи, доказателствените процедури, както и самите съдържателни платформи на отделните философски програми. Малкото изключения, при които е осъждан „платонизмът” или още по-рядко – „аристотелизмът” на някой автор, носят почти без изключение държавно или църковно-политическа окраска.
Начинът на философското преподаване със своите цели задава основанието и за обичайното за византийските философи твърдение, че „нямат учители”. Т.е. философите държат на това, че не продължават философската позиция на никой определен мислители не са ничии епигони. Освен това по този начин се казва, че не принадлежат към никаква философска школа. Още късноантичните християнски автори се обявяват срещу самия структуриращ принцип на философските школи, „преименувайки” ги. Тази позиция кулминира окончателно при Йоан Дамаскин, който полага като основни задачи на философията рационалното формулиране на истините на християнската вяра, доктриналното им систематизиране и опровержението на лъжовния гносис. Затова Йоан настоява, че светите отци са едновременно ученици и учители по истинна философия. Тъй като става дума за изразяването на истината, всяко отстъпление от нея е ерес. „Ерес” е мисъл или мнение на някакъв брой хора, влизащо в противоречие с общовалидната мисъл, изказваща истината. Затова неслучайно в дългия списък на ересите място намират и елинските философски учения (питагорейци или перипатетици, стоици, платоници, епикурейци).
Философът във Византия се чувства свободен суверенно да селектира и ползва своите позиции, методи и проблематики. Това не предполага някакъв спонтанен еклектизъм. Така обаче става възможно личните философски позиции да бъдат експлицирани чро.з понятия и подходи, имащи нерядко произхода си при различни философски традиции. Възможно е, защото философът не се влияе доктринално от тези традиции или се влияе само повърхностно. Не с случайност, че философията във Византия – с едно-единствено изключение – се представя като християнска и действително е такава.
Водещите философски школи на античността: платонизмът, аристотелизмът (а в началото и стоицизмът) оказват влияние върху християнската философия и теология – трябва отново да се подчертае – главно в сферата на терминологията. Заемат се технически средства, понятия или дори цели концептуални „панели”, комплекси от твърдения и проблематики. Свободното ползване на философските техники и терминологии от страна на християнските мислители не води до затварянето в някаква философска система.
Няма съмнение, че едни или други християнски мислители клонят повече към платонизма (особено преди VI в.) или аристотелизма. Въпреки това чист платонизъм или аристотелизъм не могат да бъдат разпознати поне до 1440 г. Отношението към Платон през византийския период е в най-голяма степен натоварено с подозрителност и платонизмът става единствената философска доктрина, официално осъдена от Православната църква, при това трикратно. Аристотеловото учение бива гледано малко по-благосклонно, защото за разлика от платонизма – неговата диалектика може да бъде изучавана и прилагана без оглед на метафизичните му предпоставки, също така отхвърляни. Елинската философия се чете критично, през призмата на Светото Писание.
Из Каприев, Г.; “Византийска философия”