Георг Вилхелм Фридрих Хегел

/ 1770 г. – 1831г. /

Хегел - Философия на историята, ТОМ 1

ИЗТЕГЛИ

Хегел - Философия на историята, ТОМ 2

ИЗТЕГЛИ

Роден през в Щутгарт, в семейство на висш чиновник. Детството му е преминало като това на всички от такъв произход: упорито, стигащо да границите на възможностите учене под погледа на строги възпитатели и амбициозни родители; детето (дали детето?) трябвало да знае в оригинал Омир, пък и Цицерон; да пише съчинения за „човешкото достойнство” и „идеалната държава”; да рецитира стиховете от Библията без грешка (защото е грешно пред Бога дори и объркването на поредността); да овладява типовете решения на математически задачи и да ги прилага в различни области - напр. в музиката. После се постъпвало в гимназия, която не се различавала много от казарма: от униформите до разрешения бой за провинения. Малко по-свободно ставало в Университета. Хегел постъпил в теологическия институт на Тюбингенския университет през 1788 и учил там до 1793 г. С приятелите си - Шелинг и Хьолдерлин - се вълнувал от хода на Френската революция и споделял радостта им от грандиозния опит да се преобърне света по законите на равенството, братството и свободата. Като всички млади хора споделял и илюзията, че това може да стане, когато приетите за естествено-разумни принципи се запишат в една нова конституция. Кървавата вакханалия на Революцията отрезвила приятелите; тя ги и разединила - защото поне Хегел не престанал да смята, че е възможна промяна на един установен от край-време ред.


Той трябвало обаче да бъде доосмислен. Впрочем образци за такова преосмисляне Хегел имал пред себе си: делото на Кант и Фихте, ранните работи на състудента си Шелинг, който още със завършването на института се утвърдил като водещ в Германия философ. За Хегел такова утвърждаване сигурно е било прибързано: за него това не толкова се е свързвало с промисленост, колкото с възможностите на езика като писменост - а Шелинг пишел добре. Тук вероятно се крие и напрежението във взаимоотношенията между състудентите, което е останало и в историята, но представено вече като напрежение между класици на философията. Можем само да кажем, че Хегел - като човек съсздрав характер - никога не е отнасял обясненията на противоречията сис Шелинг за сметка на личностни качества - а Шелинг е бил твърде суетен човек, който на стари години дори някак завистливо твърдял, че т. нар. „хегелианство” било по същество негово дело.


До „Хегелианството” Хегел стигнал все пак сам. След завършването на следването си работил като частен учител във Франкфурт, осем години преподавал философия в Йена, където издавал с Шелинг „Критически журнал по философия”; не получил редовна професура и станал директор на гимназията в Нюрнберг. През цялото това време Хегел работел върху преосмислянето на философската традиция; сякаш за да потвърди правотата на израза си, че „духът не бърза, а работи бавно - като кърт”, той последователно отхвърлял онези пластове, които засенчвали тъй търсената истина: още в студентските си години започнал с това търсене в работите си „Народна религия и християнство”, а по-късно и „Животът на Иисус”. След това, във Франкфурт и Йена се занимавал с политикономия, история на религиите и критика на кантианството; първо печатната му работа за „Разликата между Фихтевата и Шелинговата система на философията” (1801) била само намек, че вече е започнало едно епохално философско дело. Но четците на завършената по време на Наполеоновите войни - и то в навечерието на разгромната за Германия битка при Йена – „Феноменология на духа” са били наясно, че в немскатафилософия вече Кант, Фихте и Шелинг са бивши корифеи: достатъчно било да прочетат предговорът на „Феноменология...”. Мълвата за новото начало във философията се разпростирала в „най-философската страна на Европа”, а името Хегел не се свързвало вече с доста безличното „директор на гимназия”. „Директорът” обаче не бързал да заеме полагащия се пост във философската йерархия: той все още оставал в еренна младежките си идеали и трудно намирал допирни точки със схванатата бюрократичност на Пруската държава; сега тя била сред победителките на Наполеон, оня, който казал на Олимпиеца Гьоте, че „съдбата е политиката”.


Принципът му „всичко разумно е действително и всичко действително е разумно” останал фактически обоснован във втората си част: нещо, което дотам е повлияло на философа, че той не само приел професурата в един от най-тачените университети - Хайделбергския, но и започнал встъпителната си лекция с твърдението, че Пруската държава е устроена по законите на разумността. Хегел вече знаел тези закони: преди да започне пътя на официален пруски философ, ги бил формулирал в „Науката Логика” - най-мощната част от „Енциклопедия на философските науки”. Значи оставало само да ги прилага. Приложението продължило в Берлин, където той заел философската катедра. От нея потекли лекциите по история на философията, по естетика и по философия на правото - апотеозът не само на философската система на Хегел, но и на „не критичния позитивизъм”, дошъл като пряко следствие от положение то за разумността на всичко действително: Пруската държава, християнската религия, класическото изкуство. Че утвърждаването на тези неща е било конюнктурно, говори все пак фактът, че Хегел имал още много силни врагове, които подозрително гледали на диалектиката му, считайки, че с нея той крие радикалните си възгледи за развитието на историята. Враговете му надали са пропускали да отбележат, че тъкмо той смятал за двигател на историята „злото”, което е такова с оглед на настоящето, защото го разрушава дори и като мислене; надали са оставяли без внимание, че студентите, макар и конспектиращи „Философия на правото”, са се зачитали най-вече в ония места от другите му работи, където принципът на разума се е намирал в отрицанието на наличното и се е отъждествявал със свободата. Затова тъкмо официалният пруски философ никога не е станал член на Академията.


Хегел умира от холера. На следващата година умира и Гьоте. Със загубата на тези хора човечеството напуснало една епоха: Новото време, времето на класическите проекти и произведения, времето на вярата в разума и единствено истинния метод, времето на цялостта.


Не може да има „неистина” в обичайния смисъл на думата; не може да има и „неосмисленост”, след като вече веднъж духът е тръгнал към себе си. Защото в този вървеж не са важни външни форми, а същността на движението.


Тези мотиви, набелязани още във „Феноменология...”, се развиват в „Науката Логика” - апотеозът на абсолютния идеализъм.Заглавието не бива да подвежда дотам, че да се вижда в него „логиката” в смисъла на „дисциплина, даваща законите на правилното мислене и формите на изводимост”. „Науката Логика” означава просто „наука за всеобщата законност”.


Изразът „Аз Съм Този, Който Съм” означава двойно утвърждаване на съществуващото, самодоказването или казано иначе: естеството.


Формалната логика нарича такъв тип определения „тавтологични”: те не ни казват нищо друго, освен че А = А; според нейните форми въпросът бил в това, да се изведе от А В. Но за да може да стане това, все пак и А, и В следва да са, да „съществуват”. Значи, за да имаме от А В, то трябва да имаме преход от едно (съществуващо) към друго (не по-малко съществуващо), и то такъв преход, който да ни покаже равнооправдаността не само на себе си, но и на съставящите го неща,които събитийстват тъкмо по естествен начин, защото са включени в една цялост, за чието битие са еднакво необходими. Всяко от тях, взето по себе си, е само брънка в познанието на цялостта и не стане ли друго, то е само „чисто, безсъдържателно битие”; за Хегел то е и „нищо”. В своята отделеност и мнима самотъждественост всяка нещо съвпада с безсмислието си, с безцелното си явяване; но видяно откъм другото, което е то самото, ала напуснало себе си, то вече отрича спокойствието на „винаги същото”, отказва си правата да бъде само „тук и сега” и се превъплъщава: духът - в материя, понятието - в съждение, науката - в практика, историята - в природа. А това е вече друга логика: нарушаващата се самотъждественост, която е и съдържание на „световната история”; това е диалектическа логика. Тя не се бои от противоречия; напротив, поставя ги в основата на съществуването; не се бои и от отрицания на вече установеното: напротив, отрича дори и отрицанието; не се бои и от нарастването на основанията: напротив, поставя ги в основата на преход към ново качество.


Едва в пълнотата на тази преходност, едва в огледа на нещата от тези страни (а именно като противоречиви, отричащи други, качествено различни) имаме понятие, т.е. синтез от определения. Понятието е застинало в миг шествие на духа към себе си: то е „умозаключение”, разбрано в буквален смисъл - за миг умът е заключен в ето това определено нещо, но за да остане верен на природата си, тутакси напуска мястото, където е и става - отново за миг - затворник на нещо друго и в нещо друго. За да стане това е достатъчно всяко понятие за миг да се усети като абсолютно свободно: удържането на тези мигове се нарича съзнание, мислещо себе си мислене; в човешката форма това се проявява като убеденост, че „Аз съм”, но не вече в представата за единство на мисловните ми актове, както не и в тези за единство на дейността ми, а като присъствие в „световното цяло” в качеството ми на „така определен”.


Да бъдеш „личност” означава да преминеш, овладявайки ги отвътре, всички тези форми - правни, морални и нравствени форми на между-човешко битие и на абсолютните форми, в които духът остава сам със себе си, а именно в изкуство, религия и философия. Но дори и да не си поставиш такава задача, то просто става, защото те са необходимите съдържания на битието ти и все някога и някъде намират време и място да се проявяват в конкретността на съществуването ти - ала като „външни сили”, като „принуда”. Работата е в това, да бъде осъзната, прозряна, разбрана тъкмо необходимостта на външното, другото, различното. И това е свободата; останалото е произвол и суета.


Духът и ходът на неговото развитие е същественият предмет на философия на историята. Природата на духа може да бъде разбрана посредством съпоставянето й с неговата противоположност, а именно - материята. Същност на материята е тежестта; същност на духа е свободата. Материята е извън самата себе си, докато духът е съсредоточен във себе си. „Духът е самосъдържащо се съществуване.”


„Но какво е духът? Той е единното неизменно еднородно безкрайно - чистата тъждественост, което във своята втора фаза отделя самото себе си от самото себе си и прави този свой втори аспект своя собствена полярна противоположност, а именно съществуване за и в Аз-а като противопоставеност на Всеобщото.”


В историческото развитие на духа има три основни фази: източна, гръко-римска и германска. „Световната история е дисциплината на неуправляваната природна воля, въвеждаща я в подчинение на всеобщия принцип и предоставяща субективната свобода. Изтокът е знаел, знае и до ден днешен, че само един е свободен; гръцкият и римският свят - че някои са свободни; германският свят знае, че всички са свободни.” Някой би могъл да предполага, че демокрацията ще е най-подходящата форма на управление там, където всички са свободни, но не е така. Демокрацията и аристокрацията са еднакво присъщи на стадия, в който са свободни някои, деспотизмът на този, при който свободен е един, а монархията на онези, в които свободни са всички. Това е свързано с доста странния смисъл, който Хегел влага в думата „свобода”. За него няма свобода без закон; По такъв начин „свободата” за него е нещо, което не надхвърля прекалено правото на подчинение на закона.


Както би могло и да се очаква, той приписва най-висша роля на германците в световното развитие на духа. „Германският дух е духът на новия свят. Той е насочен към осъществяването на абсолютната истина като неограничено самоопределение на свободата - на тази свобода, която има своята собствена абсолютна форма като своя цел.”


Това е свръхизтънчен вид свобода. Той не предполага демокрация или свобода на печата, ( Свободата на печата, казва той, не се състои в това всеки да има правото да си пише каквото му се прище: този възглед е груб и повърхностен. ) или който и да е от обичайните либерални лозунги, отхвърляни с презрение от Хегел. Когато духът постановява закони на самия себе си, той го прави свободно.


Германската история е разделена от Хегел на три периода: първи - до Карл Велики; (роден 742 – умира 814 г.); втори - от Карл Велики до Реформацията (между 1517 и 1648 година); трети - от Реформацията насам. Тези три периода са разграничени съответно като царства на Отца, на Сина и на Светия Дух.


Принципът на историческото развитие, казва той, е националният гений. Във всяка епоха има отделна нация, която е натоварена да преведе света през диалек-тическия стадий, до който е достигнал. В настоящата епоха, разбира се, това е германската нация. Но в допълнение към нациите би трябвало да се съобразяваме със световно-историческите личности; те са мъже, в чиито цели са въплътени диалектическите преходи, които задължително трябва да се осъществят по тяхно време. Тези мъже са герои и могат оправдано да престъпват обичайните нравствени правила. Като примери са приведени Александър, Цезар и Наполеон.


„Държавата е фактически съществуващият, реализиран нравствен живот” и че всяка духовна действителност, притежавана от човека, е притежавана от него единствено посредством държавата. „Тъй като неговата духовна реалност се състои в това, че неговата собствена същност - разумът - му е обективно представена така, щото тя да притежава непосредствено обективно съществуване за него... Тъй като истинното е единството на всеобщата и субективната воля и първата се разкрива в държавата, в нейните закони, в нейните всеобщи и разумни устройства, държавата е Божествената идея в нейното земно съществуване.” И още: „Държавата е въплътената рационална свобода, осъзнаваща и познаваща самата себе си в една обективна форма... Държавата е идеята за духа във външното проявление на човешката воля и нейна свобода.”