Психея (от гр. душа) е най-младата от трите дъщери на царско семейство. Притежава изключителна красота и хората започват да се прекланят пред нейния образ, така както се кланяли пред Афродита. Заради запустелите си олтари пренебрегнатата богиня Афродита се разгневява и пожелава да отмъсти. Тя праща своя син Ерос да накара Психея със силата на стрелите си да се влюби в най-презряното същество. Но Ерос, пленен от красотата и миловидността на девойката, сам се влюбва в нея. Психея заживява щастливо в небесния дворец на бога. Единственото, което я измъчва е, че не трябва да вижда с очите си на смъртна лицето на Ерос, докато стои в нейните обятия. Той остава винаги невидим за нея.Но завистните ѝ сестри я посъветват тя да го види. Една вечер докато Ерос спял до нея тя поднесла свещ до лицето му, но една капка восък парнала по гърдите бога и той избягал от нея. Психея трябвало да мине през множество изпитания докато отново се събере с Ерос. Зевс показва благосклонност към двамата и дарява с безсмъртие Психея, като ѝ поднася чаша с амброзия.
Душата според религиозните, философските и фолклорните традиции е нематериална част (есенция) на човешкия индивид. Понякога понятието душа може да обхваща всички живи същества, а също и определени ритуални предмети или местности. Концепцията душа е културно специфична и значението ѝ варира сред различните общности и традиции в определени времеви периоди от съществуването им. Често душата е свързвана, понякога дори и като синоним, с Дух, Съзнание, Разум, Мисъл и Слово. Античното разбиране на „душата“ често е свързано със силите определящи поведението, мисълта и личността у индивида. В теологията душата много често е смятана за нетленна, вечна част от човека, която се запазва след смъртта на тялото.
„Душа”, „дух”, „дъх”, „дихание”, „дишане”, „въздух” са тясно преплетени и подобно на други езици показва обвързаността на думата за обозначение на душата с принципа на движение на въздух. Така например, произхода на латинските animus – дух и anima – душа, се корени в гръцкото anemos – вятър, докато другата гръцка дума за вятър e pneuma. Тази връзка е запазена в съвременния български език в думи като „духа“, „духовито“ (за вятър), а пък пневматичен (въздушен; който е изпълнен със въздух) е деривативно на pneuma. Сходна връзка има и в арабския, където rih е вятър, a ruh е душа, дух. Гръцката дума за душа psyche, откъдето произлиза българското „психика”, означава на древногръцки освен това и „дишам“ и е извлечено от думи като „хладно” – psychros, „дишам“ – psycho, „духало” – phusa.
Съвременните германска и английска думи за душа са Seele и Soul, които са свързани с готическото saiwala и старогерманското saiwalo. От една страна техния произход може да се проследи от гръцкото aiolos – подвижно, цветно, излъчващо (гръцката psyche обозначава още и пеперуда). От дуга страна обаче, saiwalo и saiwala имат и връзка със старославянското сила.
Psychē (на гръцки: ψυχή) е термин, появил се за първи път в древногръцката епична поезия, с цел да бъде обяснено „необяснимото”. На гръцки думата psyche означава дъх, а psychein дишам. Омир за първи път поставя понятието psyche в центъра на спекулациите за задгробен живот. Psyche напуска покойника във върховния момент на смъртта и отлита към царството на мъртвите, което както твърди Омир, се намира под земята. Psyche не е душата като преносител на чувства и мисли, но не е и самият човек. Тя е образът (eidolon) на това, което покойникът е бил приживе, фантомен образ, като онзи, който се отразява в огледалото – може да бъде видян, макар и не винаги ясно, но не и докоснат или прегърнат. Фантастичният и призрачен образ, формата, в която мъртвецът все още може да се появява, се идентифицират с дъха напуснал тялото. Душата на човек може да бъде видяна в определени случаи, и близките на умрелия винаги могат да си я представят.
„Египетската книга на мъртвите“ е сборник, съдържащ подобни на магически и заклинателни формули предписания за извеждане на мъртвите души в отвъдното, по него може да се съди, че египтяните са вярвали в душата, духа, както и че делата на човека предопределят пътя на душата в отвъдното, който е подпомаган от жреците чрез пречистването на душата с магически формули и нейното „оживяване“, за да може тя да достигне до божествено състояние в дома на Озирис.
В XXIII глава от „Илиада“ Омир разказва за това как една вечер Ахил, погълнат от мъка по изгубения си приятел Патрокъл, не може да заспи и ляга на брега на морето, където някак неусетно се унася в сладък сън. На сън му се явява сянката (psyche) на Патрокъл и му зарича по-скоро да извърши погребалните обреди, за да може душата на приятеля му да почива в мир и спокойно да отлитне към „широкопортата къща“ на бог Хадес. Поисква още костите и на двамата да почиват в една урна, дадена от богинята Тетида, майка на Ахил, нереида и внучка на титанидата Тетида. Ахил обещава да изпълни всичко заръчано и понечва да прегърне милия си приятел, но сянката „подобно на дим” изчезва. Омир набляга на факта, че според древногръцките традиции, да се зачете волята на покойника, е начин да се заяви тържествено принадлежността към определена социална група, да се приемат нейните правила и да се гарантира просъществуването ѝ. Дълг и задължение на Ахил е да стори подобаващото в чест на мъртвия си приятел: да извърши точно всички погребални ритуали, защото само така душата на Патрокъл може да премине през Великата порта на бог Хадес, през която всеки преминал никога не се завръща, и да се едини със смъртта. Точно затова Ахил отказва пред гръцките царе, повели го при Агамемнон, да измие окървавените си от убийството на Хектор ръце и така да се очисти, преди да осигури за своя покоен приятел трите основни части на погребалните обичаи в Древна Елада: prothesis (изнасянето, излагането на тялото), ekphora (погребалната процесия, вървяща до кладата или гроба и погребването (изгарянето) на тялото, погребалните жертвоприношения и банкет, както и великолепните погребални игри. Дезориентацията и депресията на близките на починалия са преодолявани чрез пирове и спортни състезания, подчертаващи престижа на покойника и неговото семейство. Погребенията на важни фигури, са придружавани точно с подобни погребални игри и състезания (agon), каквито Омир описва в тази XXIII глава на „Илиада“, като от VII в. пр.Хр. нататък игрите стават център само на героичния култ.
И в „Одисея“ Омир говори за psyche (сенки) и за пътуването към двореца на бог Хадес. Ритуална традиция и фантазия се сливат в едно за да бъдат описани подробно пътя, който трябва да бъде изминат до света на мъртвите, който според текста се намира на края на света (отвъд Океана), и временното пребиваване в него. В XXIV глава на Одисея бог Хермес е описан като „психопомп“ (водач на души), който извиква душите на покойниците и със своя вълшебен жезъл им помага да намерят пътя си към задгробния свят – царството на бог Хадес. В „Одисея“ входът на това царство е маркиран с образувалата се от сливането на реките на огъня и на стенанията, река Ахерон, която на места е заменена с езеро. Реката или езерото очертават границата, която лодкарят пресича с лодката си за да стигне до починалия, чиято душа трябва да преведе през водите до царството на мъртвите. Може би това преминаване през водна шир не е случайно, като се има в предвид очистителната функция на водата в древногръцките вярвания. Навярно мъртвият трябва да се пречисти преди да стъпи в царството на мъртвите и да „заживее“ новия си живот. Одисея разказва още за пътешествието на Одисей в царството на мъртвите и за срещата му със сенките (psyche). Подобно на сянката на Патрокъл, която се изплъзва от ръцете на Ахил, когато Одисей понечва да прегърне майка си и нейната сянка изчезва като дим. Също както в „Илиада“, и в „Одисея“ кръвта на жертвените животни се смята за даваща храна и живот на мъртвия – в т. нар. песен „Некия“ мъртвите трябва да пият от кръвта на жертвопринесените животни, за да им се вдъхне живот и да говорят. В противен случай те просто се носят из въздуха. Освен това подобно на Патрокъл в „Илиада“, майката на Одисей, Елпенор, умолява сина си за подобаващо погребение, организирането на което е негов дълг.
Платон считал, че душата е принципът, който „оживява“ тялото. Ако тялото няма душа то ще е просто материя и неодушевен предмет. В Републиката Платон придава на душата три части:
– Logos, свързана с интелекта, мисълта, разума.
– Thymos, свързана с духа, духовитостта; емоциите
– Eros или още апетитите, които произхождат от тялото
Платон извежда тристранността на душата от чувството на обърканост и конфликт, характерен за всички хора. След като анализира този конфликт, Платон открива че има три отделни тенденции, които се случват в личността. В съзнанието се появява стремеж към цел или ценност и това идва от логоса. След това се появява стремеж към действие, което е от страна на thymos. Той е неутрален, но логоса му задава посока. И накрая са апеитите, което са желания и стремежи породени от тялото. За да илюстрира конфликт в душата, Платон използва метафората на коне дърпащи в противоположни посоки и безпомощен кочияш на колесница, който не може да управлява. Така както кочияшът има правото и трябва да опъва юздите на двата коня и да направлява колесницата в правилната посока, Платон приема, че по същия начин логоса трябва да направлява в правилната посока апетитите на тялото и thymos.
Платон използва концепцията за душата в отговор на имащия огромна тежест скептицизъм на софистите по негово време. Софистите разбират човешкия морал като релативен и вариращ в различните култури. Моралът, смятат те, е възникнал целенасочено във всяка една общност и има значение и легитимност само в отделната изповядваща го общност. Също така, моралът е неестествен, и се съблюдава само заради „хорското мнение“ и дори „добрият“ човек не би следвал морални предписания, когато е сам със себе си. Справедливостта се крие в силата и силният е и правият, а пък добрия живот е животът на удоволствията. За да противостои на всичко това Платон продължава идеите на Сократ за истинното познание като висша добродетел, към която допълва и концепцията за душата.
Аристотел схващал душата като формата, есенцията на всеки организъм, която го прави цялостен и жив. Функцията на окото е да вижда. Но извадено от тялото, само по себе си, окото не може да гледа, това, което вижда всъщност е душата. В трактата си озаглавен „За душата“ гръцкият мислител разглежда природата на живите организми. Аристотел обсъжда и изброява различните видове души в зависимост от операциите, които дадена душа извършва. Заради свойствата на душата си растенията могат да се хранят и възпроизвеждат, душата на животните в допълнение разполага и със сензорни възприятия и възможност за придвижване, а хората имат всичко това плюс интелект. „За душата“ гръцкият мислител разглежда природата на живите организми. Аристотел обсъжда и изброява различните видове души в зависимост от операциите, които дадена душа извършва. Заради свойствата на душата си растенията могат да се хранят и възпроизвеждат, душата на животните в допълнение разполага и със сензорни възприятия и възможност за придвижване, а хората имат всичко това плюс интелект.
ЩО Е ПСИХОЛОГИЯ?
Първата употреба на термина “психология” е често приписвана на германския схоластичен философ Рудолф Гьокел публикувана през 1590. Повече от шест десетилетия по-рано хърватския хуманитарист Марко Марулич използва термина в заглавието на работа, която после е загубена. Това разбира се, вероятно не е най-първата употреба на термина, но е най-ранната документирана такава. Терминът не става популярен докато германския идеалистически философ Кристиян Волф (1679-1754) не го използва в своята Psychologia empirica and Psychologia rationalis (1732-1734).
Херман фон Хелмхолц пределя всеки организъм като енергийна система, която може да се изследва, чрез прилагане на физико-химически методи, характерни за биологията. Така чрез нея сложните организми могат да се подлагат на експериментални програми и да се търсят относително обективни данни за техните характеристики. През 1847 г. предлага математическата формула, изразява. закона за съхраняване на енергията. С тази формула придава на закона всеобщност, както за органичната, така и за неорганичната материя. А през 1867 г. в нов труд “Физиологична оптика” поставя основите на науката за сетивността.
Втората половина на 19 век се заражда възможността Психологията да се определи като самостоятелна наука. Дотогава се е считало, че е в състава на философията и физиологията.
В изследванията си Хелмхолц се сблъсква с проблеми които не могат да получат обяснение, само в границите на физиологията, например, че човек предварително е решил как да реагира спрямо различни дразнители, това е необяснимо от гледна точка на физиологията и биологията. Хелмхолц създава ново понятие – подсъзнателно умозаключение.
Хелмхолц активно изследва зрителните и слуховите възприятия. При анализ на зрителните възприятия той определя негови характеристики, които в наше време се обозначават като задължителни свойства на зрителното възприятие – например константа на зрителното възприятието. Приема, че усещането не може да бъде константно, защото е елементарен образ, пряко зависим от конкретния обект. Факторите, от които зависи усещането са постоянно променящи се, защото пряко произтичат от околната среда. Изгражданият образ става константен единствено с помощта на подсъзнателно умозаключение, което дава възможност образа да се отдели и обобщи.
Вилхелм Вунд се определя като „баща на психологията“, защото определя предмета, задачите, основните методи на изследване.
Вунд е Роден в Манхайм, в семейство на пастор. Следва медицина в Тюбинген, после в Хайделберг. Отказва се от лекарска практика. Заминава за Берлин при Йохан Мюлер – прави експериментални изследвания. През 1856 г. в Хайд защитава докторска дисертация – става преподавател по физиология; става асистент на Хелмхолц – води практикуми.
През 1863 г. издава най-известната си книга „Лекции за душата на човека и животните”. В нея Вунд наблюдава своята психологична програма, като говори за двата вида Психология – експериментална и културно-историческа. Развива експерименталната психология от една страна, от друга натрупва материали за народопсихологията на немския народ.
1873/74 г. издава книгата „Основи на физиологичната психология” – основополагаща за развитието на експерименталната психология дълги години.
1875 г. – става професор по философия в Лайпциг. Организира в Лайпциг лаборатория по психология – първа в света такава лаборатория по експериментална психология /1879 г./ – скоро лабораторията става институт, към който се насочват всички млади хора, които се интересуват от експериментални изследвания на психичното. Създава се изключително мощна школа по психология – ученици на Вунд са Фройд, Кетел, Джеймс, Лазурски.
Вунд вижда необходимост от печатан орган, който да публикува научните доклади и психологията да получи публичност пред цялата научна област. През 1881 г. създава списание „Философски изследвания” а по-късно го преименува „Психологични изследвания” – първото психологично списание.
Според него основен метод на изследване е интроспекцията /самонаблюдение/. За него обаче е необходимо специално обучение; тренировка. Вунд казва, че човек се свързва с околния свят, като изгражда сетивната мозайка и тя е материята, от която се изгражда съзнанието. Съзнанието е принципно различно от всичко външно и материално и следователно психичното се предопределя само по себе си (психичното се детерминира от психичното). Така предмет на психологията е непосредствен опит на човека, възможен за изучаване чрез интроспекция.
Има три групи явления, които трябва да са предмет на изследване:
– Психологичните процеси – включват усещане, възприятие, воля, памет, мислене, въображение.
– Психологични преживявания – афекти, емоции, чувства.
– Психологични черти на личността – потребности, нужди, интереси, способности, характер темперамент.
Вунд навсякъде подчертава, че за да се развият трите явления огромна роля има волята – тя е причината за протичане на някои психологични процеси и поради това го обвиняват във волунтаризъм.
Михаил Сеченов дава мощен тласък за развитието на рефлексите. За първи път в книгата си „Рефлекси на главния мозък” (1863 г.) дефинира рефлекса като закономерност нервна реакция, породена от въздействие външна или вътрешна среда.
Рефлексът притежава трикомпонентна структура:
1. сетивен орган – възпроизвеждане под въздействието от външната среда;
2. мозъчен център – обработка на информацията;
3. орган за действие – мускулно влакно или група мускулни влакна.
Сеченов казва, че рефлекс и психика не се противопоставят и всеки психичен акт е рефлекс. Включва физиологично понятие рефлекс в системата на психологични понятия, като подчертава органичната роля на рефлекса за адаптивно поведение. Настоява да се прави категорична разлика между усещанията и пространствените виждания. На ниво усещане да се разграничава светлина от тъмнина, но когато в съдържанието на зрителното впечатление се включат видоизменения, съответства на големината и формата на светлия източник – тогава имаме пространствено виждане.
И Бехтерев и Павлов доразвиват учението за условните рефлекси. Според тях рефлексът има пет компонентна структура:
1. сетивен орган – анализатор с рецептори;
2. аферeнтен път – с посока от обекта към анализатора;
3. мозъчен център – кората на главния мозък;
4. еферeнтен път – с посока от мъчната кора към реагиращ мускул;
5. реагиращ орган, чрез който се извършва ответна реакция.
Павлов казва, че като се извършва ответна реакция, отново се проверява дали реакцията съответства на изискванията на средата. Когато тя не съответства – средата може да се промени (обратна връзка). Условените рефлекси са по-мобилни, осигуряват приспособяване на организма към условията на средата, но когато тези условия изчезнат условния рефлекс се разрушава като ненужен. Условните рефлекси са изключително важни. Те са в основата на цялото многообразие на адаптивното поведение – изграждане на навици, динамичен стереотип. Динамичния стереотип – система от условни рефлекси използващи разход на психична енергия.
Гещалт-психологията. Пръв Макс Вертхаймер (1880-1943) въвежда понятието гещалт в психологията. Това е цялост, чието поведение не се детерминира от поведението на отделните му елементи, но отделните частни процеси се детерминират от природата на цялото.
Той въвежда понятията цялостност, тоталност, организация, разчленена струкура, които за него представляват характера на гещалта. Цел на Гещалт психологията е изследване и анализ на съществуващи в съзнанието образи в структурата т.е. гещалти. Според гещалт-психологията психичната структура е цялостна, съответно всички нейни елементи са в постоянно взаимодействие и ако възникне промяна или напрежение в един от елементите, то се заразява цялата структура.
Изследванията на Вертхаймер за зрителните усещания, водят до откриването и на някои особености на възприятийния образ по принцип:
1. Фигура и фон – когато към един обект от реалността е насочено вниманието, той се възприема максимално пълно и точно и това е фигурата. Останалите обекти, които заобикалят фигурата, не се възприемат толкова точно. Те представляват фон за фигурата. С пренасочване на вниманието се сменят позициите „фигура-фон” и така се осигурява необходимата значима, устойчива и постоянна информация за реалността.
2. Константност на възприятието – налице е относителна устойчивост на възприятийния образ спрямо леките промени в средата.
3. Цялостност – възприятийният образ не търпи незавършеност, несъвършенство и ако липсва достатъчно конкретна информация, тя се допълва благодарение на индивидуалния опит.
4. Обобщеност – чрез назоваването на онова, което се възприема, то се свързва с клас, род, вид, обект като тази информация е разположена в индивидуалния опит и при наличие на несъвършенство в образа, той се допълва с общата информация за класа, вида, рода.
5. Транспозиция – връзката „психичен образ – среда” като разположение; реакция не на отделните дразнители, а на тяхното съотношение.
Функционализъм Основоположник на функционализма е Уилям Джеймс, наричан „баща на Американската психология“.
Джеймс се обявява за прагматик, а през 1870 г. членува в клуба на Пиърсън – един от най – известните интелектуалци в Америка. Концепцията на клуба е, че всичко което изгражда представите на образите при човек не се свежда само до съзнанието а винаги включва и функциите на съзнанието което се свързва с реалността. За да се изучи съзнанието трябва да се изучават функциите.
Джеймс отнася съзнанието не само към адаптивното действие но и към структурата на личността, която формира. За него личността е всичко което човек счита за свое.
Той описва четири форми на Аз-а:
1. Материалното Аз – телесността, дрехи, имущество и т.н.
2. Социалното Аз – лични претенции, дружба, другарство, постоянно желание да се получи положителна оценка от другите. Човек постоянно участва в социалните отношения и не може да развива характеристиките на съзнанието, ако не общува със себеподобни. Самотата разрушава Аз-а. Пряко зависи от съзнанието от страна на индивида от реакциите на другите спрямо него и съответно всеки човек носи няколко социални Аз-а в себе си, които съответстват на мнението на различните групи към които се стреми и цени.
3. Духовното Аз – включва процеса на съзнанието и психичните способности.
4. Лично (чисто) Аз – чувство за идентичност – лична идентичност самооценка.
Постепенно Джеймс стига до проблема за оценяване на самите себе си, търси факторите които определят чувство на удовлетвореност и неудовлетвореност от живота.
Той предлага следната формула:
Според Джеймс самоуважението пряко зависи от нарастване на успеха или намаляване на претенциите. Реално самоуважението ще нарасне при реален успех или отказ от него.
Бихейвиоризъм Направление обозначаващо Американската психология през 20 век. Радикално преобразува представите на психологията. Предмет става поведението – стимул – реакция /SR/. br>Разрешаване на проблем постигнато не чрез съзерцание, а чрез активни действия на индивида, благодарение на които се постига най-добра координация със средата. Естествен подбор на полезни действия на индивида, който е различен от подбора на еволюцията и се подчинява на няколко закона:
1. Упражнението – при други равни условия реакцията на ситуацията се свързва със самата ситуация правопропорционално на чистотата на повторенията на връзките и на тяхната сила;
2. Готовността – упражненията променят готовността на организма към провеждане на нервни импулси;
3. Асоциативния скок – едновременно действие на няколко дразнителя, един от тях предизвиква реакция и други дразнители придобиват способността да развиват подобна реакция.
Всяко едно изследване на интелигентност с представяне на определен набор задачи носи и образователен характер. Детето решавайки теста натрупва знания.
Методите изследващи интелигентността трябва да бъдат два вида:
1.изследващи способности;
2.вземане на решения от задачи с различен тип.
Бине – Симон казват, че се появява умствена възраст – среден резултат на деца на една и съща възраст на изследване с тези тестове.
Умствената възраст може да изпреварва и да отговаря на възрастта и определя степента на интелигентност на база на този тест. Ако умствената възраст изпреварва хронологичната – висок коефициент на интелигентност, ако изостава – нисък коефициент на интелигентност и ако отговаря среден /нормален/ коефициент на интелигентност.
Според Бине – Симон това определение е винаги относително, човек може да минава в различни нива относително константни са само крайните позиции – умствено изостанали и творчески личности. Идеята за умствената и хронологичната възраст е в основата за изграждане на единицата на интелигентност.
Тази формула е създадена от Уилям Стърн – 1914 г. и с нея се прави ревизия на теста на Бине – Симон.
Зигмунд Фройд. През 1923 г. Фройд издава книгата “Аз и то” – представя модел на личността, съдържа три компонента:
1. То /Id/ – е най примитивен, съдържащ инстинктите, подчинява се на принципа на удоволствието;
2. Аз /Ego/ – намира се в двойствена позиция, да отговаря на изискванията на То – желанията за удоволствия, инстинкти и страсти и тази част от личността, която налага цензурата над влеченията и инстинктите – Свръх-Аз-а.
3. Свръх Аз /Super Ego/ той е изложен на наказание чрез чувство на вина, което е резултат от конфликтите и угризенията на съвестта.
Карл Густав Юнг създава типология на характера, която и до днес се използва в психологията:
1. Интровертен – насочен към себе си, той е склонен към самосъзерцание и самоизследване и среща проблеми с другите хора;
2. Екстровертен – насочен към другите и не е склонен към самосъзерцание.
Един от центровете на аналитичната психология е учението колективно несъзнателно при съществуване на човешко общество се изграждат архетипове, характерни за различните етноси и раси. То може да се нарече „наследството на психиката”. То влияе на нашето поведение и по-точно на емоциите ни. Резултат от него е любовта от пръв поглед, чувството на дежа вю, мигновеното разпознаване на определени символи и значението на дадени митове.
Съдържанието на колективното несъзнавано Юнг обозначава като архетипове. Те действат по начин, подобен на инстинктите на Фройд. Един от архетиповете е архетипът на майката. Юнг смята, че архетипът е нещо доста абстрактно и ние сме склонни да го проектираме в света, върху даден човек, обикновено нашите собствени майки. Дори когато няма определен човек за архетипа, ние сме склонни да го олицетворяваме, т.е да го превръщаме в митологически образ.
Трябва да сме наясно, че тези архетипове не са биологически като инстинктите на Фройд. Те са нещо по-духовно. Пример за това е архетипът мана ( духовната сила). Други архетипове са сянката, персоната (маската, т.е. “доброто впечатление”, което всички ние искаме да създадем, докато играем общесвените си роли), анимата (женския аспект в колективното несъзнавано на мъжете) и анимусът (мъжкият аспект в колективното несъзнавано на жените).