ИМАНУЕЛ КАНТ
/ 1724 Г. – 1804 Г./

---

---

Роден в Кьонигсберг (днес Калининград), столицата на Прусия. Той е четвъртото от единадесет деца на семейството, от които само четири достигат до зряла възраст. Баща му, Йохан Георг Кант (1682-1746) е самарджия, родом от Мемел (днес Клайпеда) и син на преселник от Шотландия. Майка му, Регина Доротея Ройтер (1697-1737), е родена в Нюрнберг (Югоизточна Германия, провинция Бавария). Кръстен при раждането си Емануел, той променя името си на Имануел, след като научава староеврейски. Кант израства в скромна и особено набожна среда, свързана с направление на лутеранството, което се застъпва за силна религиозна отдаденост, лично смирение и буквално разбиране на текстовете на Библията. Училището, което посещава, също държи на строгата дисциплина, като обучението набляга на латинския и религиозното възпитание за сметка на математиката и природните науки. През този период той се проявява като солиден, макар и не блестящ, ученик. Смята се, че през целия си живот Кант не се отдалечава на повече от сто мили от родния Кьонигсберг.

През 1740 година, шестнадесетгодишен, Имануел Кант постъпва в Кьонигсбергския университет, където ще премине и цялата му академична кариера. Там изучава философията на Готфрид Лайбниц и Кристиан Волф под ръководството на Мартин Кнутцен, рационалист, който следи развитието на британската философия и наука и запознава Кант с новата математическа физика на Исак Нютон. Кнутцен успява да отклони Кант от теорията на Лайбниц за предварително установената хармония, която нарича „възглавница за мързеливия ум“, както и от идеализма, отхвърлян от повечето философи на 18 век.

От 1770 година е вече щатен професор. Кант е първият голям философ, който получава университетско образование. Неговите лекции, както и публикациите му през този период са много разнообразни: математика, логика, география, теология, педагогика, право, антропология, метафизика. Завещаните от Древногръцката Философия върховни ценности на човешкият жвот стават предмет на крктика, т.е. на изследване в трите Кантови съчинения: предмет на „Критика на Чистият Разум” е Истината предмет на „Критика на Практическият Разум” е Доброто, предмет на „Критика на Способността за Съждение” е Красотата. Автор е още на: „Пролегомени…”, „Към вечния мир”, „Логика”, „Антропология от прагматично гледище” и др.

Преди Кант философите са се опитвали да достигнат истината за природата на нещата от идеите към независима от разума дейдтвителност? Кант се опитва да определи вечните и неизменни закони на разума, за да отговори на въпроса в състояние ли в разумът да се добере до вечните закони на действителността. Предметите, до които знанието може да се отнася, нямат право на самостоятелно съществуване. Те са само явления, които априорната дейност на разума свързва и конструира. Кант противопоставя „Критика на Чистия Разум” на старата метафизика за да разчисти пътя на нова метафизика, която ще има право да се нарича наука. Неговата критическа философия доказва, че „бъдеща метафизика” в традиционния смисъл на думата – като наука за Бог, свобода и безсмъртие – е невъзможна. Тези абсолюти бяха предоставени изцяло на вярата. Теорията вече няма нищо общо с тях. Това обаче означава, че философията трябва да се прости с надеждата да проникне в същността на нещата „сами по себе си” и е принудена да се ограничи с критиката на чистите познавателни способности.

Философът посвещава специален параграф в „Критика на Чистия Разум” на опровержение на идеализма. Тук той се противопоставя на субективистичното отричане съществуването на външната спрямо съзнанието действителност и възможността на познанието да достига до обективни истини за предметите на опита /т.е. противопоставя се на Декарт/. Преодоляването на идеализма се състои в скъсване с пренебрежителното отлошение към опита и утвърждаването му като единствен източник на научното знание за действителността. „Всяко познание за неща получено само от чист разсъдък или чист разум не е нищо освен само илюзия и истината е само в опита.”

Кант разглежда сетивният опит като чисто субективна сфера, в която не може да присъства никакво обективно по отношение на съзнанието съществуване. Фактът на усещането обаче не е само субективно преживяване. То „говори” за реалността на външната действителност, която е единственият източник на цялото сетивно многообразие на нашия опит. В този смисъл сетивните възприятия са явления и на тези външни предмети, а не само явления на съзнанието /както това е за крайните субективисти/. Кант не казва нищо за природата на външните неща. Те остават изцяло недостъпни за нашето познание, те са само неща „сами по себе си”, а достъпната в опита сетивност се различава от знанието за предметите сами по себе си. Оставени предметите извън пределите на опита не осигуряват опознаване същностните определения на външната действителност. Без признаване „нещата сами по себе си”, философията би се превърнала в чиста Логика, която няма да има някакво реално значение. Но именно защото нещата сами по себе си остават в себе си т.е. отвъдни за нашия опит, именно защото те никога не се превръщат в „неща за нас”, чрез тях не може да се обоснове обективното значение на опитното познание. Напротив – това чрез което „нещата сами по себе си” ни се представят – усещанията – за Кант представлява най-субективният елемент на опита. Простата възможност за получаване на усещания още не е опитно познание. Ние възприемаме не хаос от усещания, а предмети дадени в определен ред. За да се обясни възможността на човешкия опит, трябва преди всичко да се докаже обективността на необходимите условия за съществуване на нещата. И доколкото никакво възприятие на никакъв предмет не е възможно вън от пространството и времето, обосноваването на обективното значение на тези всеобщи форми на всяко съществуване представлява първостепенен теоретичен проблем за Кант.

За до-Кантовата философия признаването на обективното съществуване на предметите в пространството и времето е равносилно на признаване тяхното обективно материално битие. Кантовата критика е срещу третиране на пространство и време като асоциативни психологични връзки между явленията и индивидуалното съзнание.

Да се приеме реалното съществуване на предметите на опита в пространството и времето, обаче не означава че те се намират във външната действителност независимо от съзнанието. Кант категорично не допуска и възможността пространствено-времевите отношения между нещата да са се отразили в опита, чрез въздействието на външната действителност върху сетивата. Подобно пренасяне на необходими отношения от външната действителност в опита е немислимо. Пространството и времето трябва да се схванат като чисти форми на сетивният наглед т.е. дадени на съзнанието преди всеки опит, но реализиращи се единствено като необходими условия на съществуването на сетивните предмети. По такъв начин пространството и времето като най-общи форми на съществуването на материята се оказват само чисти способности присъщи на всяко съзнание. На това основание различията между мислене и материя вече не са принципни. И доколкото явленията на вътрешния и външния опит съществуват само като сетивни преживявания на индивидуалното съзнание, то и различието между материалността на пространствените предмети и духовността на психическите процеси не е принципно и несъвместимо. В този смисъл и понятието материя , което мисълта свързва със субстанциалната природа на протяжните неща и понятието дух, което се свързва с нематериална субстанция, по отношение на опита изразява разликата между един род опитни явления, намиращи се вътре в съзнанието от друг род опитни възприятия, които също са дадени само в отношение към съзнанието. Битието на едните не е принципно различно от битието на другите. Тази постановка отстранява недоразуменията между материалисти и идеалисти. Възприеманите в пространството предмети са реални само в съзнанието и за съзнанието, защото самото пространство е една априорна способност за възприемане на обекти. Същевременно по отношение на познанието пространството играе точно противоположна роля – то създава видимост за независимо от съзнанието битие на обектите. Ако пространството е най-обща форма на външен опит, то времето е само чиста форма на вътрешен опит. Времето не е определеност на външните явления, тъй като не се отнася нито към вида, нито към положението на нещата в пространството а само към положението на представите в нашето вътрешно сетиво. Времето е толкова, общо определение на тези обекти, колкото и пространството. Тази универсалност на времето се обяснява с обстоятелството, че независимо от това дали са предмети на вътрешния или на външния опит, всички те не са нищо повече от представи, субективни възприятия на душата. Пространството и времето са над-опитни, идеални, присъщи само на съзнанието форми на сетивността и същевреманно реализиращи се само в опита обективни характеристики на съществуването на всички обекти.

В цялата история на философията до Кант, да се докаже пространствеността на един обект означава да се признае неговото материално, телесно, независимо от съзланието съществуване, винаги се е считало, че протяжността е най-типичният белег за материалност, а непротяжността – за нематериалност т.е, за идеалност. Кант обявява пространството за обективна, сетивна, необходима форма на съзнанието. По такъв начин съзнанието обсебва една от най-общите характеристики на своята противоположност – протяжността. Това обаче не означава, че самото съзнание е протяжно. Протяжен е опитът но само като даден на съзнанието. Кант признава обектите в опита за материални, тъй като тяхната основна форма на съществуване е протяжността. Но това е материя, която именно благодарение на пространствената си характеристика съществува само в съзнанието. Обектите на познанието могат да бъдат реална ни само в пространството и времето, вън от тях не са никакви реални обекти. Следователно „нещата в себе си” трябва да намерят достъп до опита и да станат „неща за нас”, а пространството и времето не могат да бъдат обективни форми на опитното познание, ако не са съществени характеристики на външната за съзнанието действителност. Разглеждането им като необходими характеркствки на истинното познание на предметите Кант свързва в една от най-почитаните пред всички времена наука – Математиката. Математическите положения имат изцяло априорен, но същевременно синтетичен характер, тъй като тяхната необходимост произтича от необходимостта на пространствено-времевите и количествени отношения. Ако предметите не представляват трайни единства от свойства и не са обединени в необходими отношения, опитът като сетивно познание би се оказал невъзможен.

Благодарение на мисленето предметът става необходимо, трайно единство от свойства и придобива същностни определения, което единствено го прави способен да бъде обект на опитно възприемане и мисловно познание. Самият опит е вид познание, което изисква участието на разсъдъка, чиито правила е длъжен да предполага в себе си още преди да са дадени предметите. Има две условия, при които единствено е възможно познанието на предмета: първо – нагледното възприятие, чрез което предметът ни се дава, но само като явление и второ – понятие, чрез което предметът съответстващ на това нагледно възприятие се мисли. Дванадесет различни категории намират своето съдържание в опита и същевременно придават обективно значение на опитното познание за явленията:

Категориите сами по себе си не са знания, а само форми на мислене. Разсъдъчните категории не изразяват същностни характеристики, принадлежащи на самите неща. Това са форми, чрез които разсъдъка обединява сетивния маатериал в опита и прави възможно разглеждането на явленията от гл.т. на едно или друго понятие. Ако сетивните предмети не могат да бъдат схванати като трайни единства от своите качества неминуемо биха се превърнали в субективен комплекс от индивидуални усещания, което ще направи невъзможно познавателното отношение към тях във времето и пространството, както и обмяната на какъвто и да е опит във връзка с предметният свят,

Причинността, която откриваме в Природата има значение свързано с обективното съществуване на нещата в действителността. Нещо, което не се намира в причинни взаимоотношения с другите неща, не може да бъде реално, не може да бъде и по естествен начин обяснено. Причинността се разкрива като отношение между сетивни предмети, а не като вроден принцип, чиято истинност се съдържа в ума, независимо от всеки опит. Така каузалността е обективна, като закон на съществуването на явленията в опита. В основата на природните закони, които естествознанието установява лежат причинни зависимости между нещата. Тяхната обективност обаче се корени не в самата природа на опитните предмети, а единствено в априорната, синтетична способност на разсъдъка да обединява нещата в опита въз основа на присъщите му „чисти” (формални) понятия. Чистите понятия на разсъдъка приемат характер на истинни знания, само когато бъдат разкрити като необходими условия за съществуването и познанието на предметното съдържание на всеки възможен опит.

Бог, свобода и безсмъртие са трите идеи на разума според Кант. Макар чистият разум да ни води до формирането на тези идеи, сам по себе си той не би могъл да докаже тяхната реалност. Значението на тези идеи е практическо, т.е. свързано с нравствеността. Нравственият закон изисква справедливост т.е. щастие равно и измеримо с добродетелта.

Всички нравствени понятия се вместват изцяло a priori в разума. Не е достатъчно действието да е такова, че дългът да го предписва. Тази теза стои в основата на известния категоричен императив на Кант. Важни за всяка добра постъпка са мотивите, ръководещи човека. Определени действия са просто обективно необходими без оглед на целта. Същността на нравствеността трябва да се изведе от понятието за закон. Всичко в природата действа съобразно закони, но само човек е в състояние да действа съобразно идеята за закон т.е. чрез волята си. Добродетелта не зависи от очакваните резултати на дадено действие, а е добра сама по себе си.

Кант търси рационален принцип, формулиращ абсолютното изискване на моралното – доброто. Моралният закон съдържа представата за един максимум. Това изискване обаче е съдържание и на понятието за идея. Моралното съвършенство не може да бъде друго освен чиста интелектуална представа. И Кант нарича тази представа НОУМЕНАЛНО съвършенство. Това съвършенство може да има теоретичен и практически смисъл. В теоретичен смисъл то е висше битие, Бог. В практически смисъл то е морално съвършенство. Представата за морално съвършенство принадлежи на ИНТЕЛИГИБЕЛНИЯ свят, а не на сетивния. Степента на съвършенство на едно морално действие може да се оцени само интелектуално.

За Кант идеята за доброто има за основа закон. Този закон е априори. Значението на идеята е в нейната дедуктивна мощ, а цел на ДЕДУКЦИЯТА е да се покаже източника или механизма на създаване на понятието, ако след това може да се потърси истинността на приложението. Нравствената идея и дедукцията са съдържанието на автономността на разума и следователно определят автономността на морала. Затова е най-добре да се премине към разкриване на интелигибилния свят чрез обмисляне, а не чрез интуиция, чрез понятия, а не чрез образи. Само така може да се схване, че същността на понятията е да бъдат продукт на разума, защото само там е основата на нравствения закон. Никакво философстване с чувства, чрез чувства не може да открие източника на нравствеността.

Моралното съждение е вече метафизическо ето защо моралният опит и метафизическият опит са идентични. Моралната философия е чиста рационална философия, отделена от всякакви ЕМПИРИЧНИ елементи. Разбира се тук веднага се налага и извода – сетивността се свежда до себелюбие и егоизъм. Разумът не добива своята ценност от своята цел, а от своя принцип. Така може да се обоснове моралът априори. Моралът е изцяло независим от сетивната природа на човека. Несъвършенството на хората не може да попречи на основаването на морала, защото хората са може би неспособни на морални действия, но са способни на морални съждения. Поради това Кант прибягва до моралния факт като факт на разума – този факт е действителен т.е. ако се долавя задължение в моралното съждение, то може да стане и в действителност закон на човешките действия. Този закон е КАТЕГОРИЧНИЯТ ИМПЕРАТИВ. Ако се приеме, че категоричният императив съществува в човека, това значи да се приеме, че съществува само съждението на морала, което пък доказва, че единствен абсолют е добрата воля.

Целта на природата е човека, но не като естествено, а като целепостигаемо същество, като субект на моралността. Целта на човека е нравственият закон. Ако светът има цел, то той ще има и достойнство. Определението на достойнството е съждение. Ако в света няма разумно същество способно да обсъди цената на вещите, то вещите нямат никаква цена, светът няма цена. Такова същество е човекът, всяка целесъобразност на природата се обуславя от битието на човека, затова и човекът е крайна цел на природата. С увеличаването на свободата на човека природата все повече се доближава до своята крайна цел. Човек действително бива свободен тогава, когато действа безцелно, с пълна независимост от природата и вещите, следователно и от своите егоистични цели. Само моралният човек е истински свободен. достойнството на живота се заключава не в това от какво се наслаждаваме, а само в – какво правим. В императива приписващ дълга към добродетелта има и цел, но това е целта, която трябва да имаме, това е висшата безусловна цел.

Личността е носител на моралната цел, но освен това тя може да се отъждестви и с универсалното, идентифицира се със закона. Философията на природата се занимава с емпирични закони. Разумът обаче определя поведението само за самия себе си. за да постъпва човек така е необходима способност именно да определя самата себе си към извършването на постъпка съобразно представата за тези закони. Тази способност е волята. Това, което служи на волята за обективно основание на нейното самоопределение е цел, а целта трябва да е еднакво значима за всички разумни същества. Субективното основание на желанието е мотив, обективното основание на искането – причина. Човекът съществува като цел само за себе си, а не само като средство. Човекът като цел съществува в царството на целите. Целта е дълг. Целта и максимата на постъпката са главното, което трябва да покаже валидността на категоричния императив. Етиката дава законите не за постъпките, а за максимите за постъпките.

Кант задава и определение на думата достойнство. Той противопоставя достойнството на цената. Човек не може да бъде оценяван. Цената е винаги относителна. Единствено моралността и човечността на всичко способно на моралност има стойност, има достойнство. Моралността е отношението на действията към автономията на волята. Действие, което съвпада с автономията на волята е разрешено действие. Волята чиито максими съвпадат със законите на автономността е абсолютно добра воля. нищо не е добро и нищо не е действително морално в света, ако не е добра воля.

Човек по природа е лош според Кант. В него е заключена непреодолимата склонност да върши зло, която изглежда като придобита, но му е присъща изначално. Същевременно човек носи в себе си наченки на добро. Моралното възпитание се състои именно в това да се възстановят правата на добрите наченки, те да постигнат победа в борбата с човешката склонност към злото. Тази победа е възможна само като революция в начина на мислите и чувствата. Висшето нравствено благо не може да бъде осъществено изключително чрез стремежа на отделния човек към собствено морално съвършенство, а иска за тази цел съединяване в едно цяло, в система на благомислещи хора, в която и само благодарение на чието единство то може да се осъществи. Благото е обществена потребност и плод на обществото.

Не може да бъде нищо незначително това, което издига човека над самия него, което го свързва с един ред на нещата, който разсъдъкът само може да мисли и който същевременно има под себе си целия сетивен свят и с него емпирично определимото съществуване на човека във времето и съвкупността на всички цели. Това не е нищо друго освен личността. За Кант има два термина – „лице” и „личност”. Под лице Кант разбира човешки индивид, който различава себе си от другите, олицетворение на принципа “Аз мисля”; личността е нещо по-голямо от носител на съзнание, последното в личността става самосъзнание. Да си личност, значи да си свободен, да реализираш своето самосъзнание в поведението. Защото природата на човека е неговата свобода.

Свободата от гл.т. на етиката не е произвол. Нравствената свобода на личността се състои в осъзнаването и изпълнението на дълга. Пред самия себе си и пред останалите собствената воля и волята подчинена на нравствените закони е едно и също нещо.

Човек е дете на два свята. Принадлежността му към сетивновъзприемаемия (феноменалния, свят на феномените, явленията) свят прави човека играчка на външната причинност, тук той е подчинен на външни сили – на законите на природата и наредбите на обществото. Но като член на интелигибилния (ноуменалния) свят на „нещата сами по себе си” на него му е дадена свобода. Тези два свята не са антисветове, те взаимно си взаимодействат. Интелигибилният свят съдържа основата на сетивновъзприемаемия свят. Така и ноуменалният характер на човека лежи в основата на неговия феноменален характер. Лошото е, когато вторият вземе връх над първия. Задачата на възпитанието се състои в това човек изцяло да се ръководи от своя ноуменален характер. Вземайки едно или друго решение човек не трябва да се основава на външни съображения, а от повелите на дълга. За да не се случва обратното човек е надарен със съвест – способността за самоконтрол. Съвестта премахва раздвоеността на човека. Не бива да разбираш всичко правилно, а да постъпваш неправилно, с единия крак да стоиш в интелигибилния свят, а с другия – във феноменалния.