ИНДИАНЦИ ИНКИ

Старото Перу е земя на чудноватите легенди, които предизвикват удивление. Една от най-невероятните, но всъщност удивително прав­дива легенда разказва за градината, която по времето на първите ис­пански нашественици красяла Куско — тогавашната столица на инкската империя. Империята на инките — най-могъщата, най-голя­мата, най-многолюдната държава, която някога са имали американ­ските индианци. Ненапразно градината в Куско била наричана „златна”. Всичко, каквото я украсявало: растения, цветя, дървета и животни, всичко би­ло от най-чисто злато, от метала, който за инките е бил символ на техния небесен баща, символ на възвишеното Слънце.

В градината било представено всичко, което заобикаляло жители­те на Империята на слънцето. Например там имало съвсем обикнове­на перуанска нива, само че пръстта в индианската нива не била пръст, а буца до буца самородно, чисто злато. Там растяла, разбира се, и царевица, натежала от пълни със зърно кочани: и пак стъбло до стъб­ло цялата била от злато. (Само недозрелите кочани създателите на това прелестно кътче били оплетени от сребърна тел.) А тъй като поми­нъкът на населението не бил само земеделие, но и скотовъдство, в градината пасяло стадо лами с малките си — също от злато. Двадесе­тината снажни индиански пастири, които наглеждали стадото, били направени в естествен ръст от чисто злато. От злато били излети и фигурите на индианските момичета, които, берели златни ябълки от златните овошки. Там имало още много други златни дървета и златни храсти, по чиито клонки се лю­леели дребни колибри и други перуански птици, направени от злато. По земята пък пълзели змии, също златни, а очите им били от скъпо­ценни камъни с тъмен цвят. В лехите цъфтели златни цветя, в чиито чашки вместо тичинки блестели най-редки драгоценни камъни. По тях били накацали златни пеперуди, по стъблата пъплели златни бръмба­ри …

Златната градина в Куско е може би най-фантастичната картина, която някога е създала човешката ръка. Макар градината да представ­лява най-значителната картина на живота в империята, явно е, че не са я сътворили инкските майстори златари, а други занаятчии, докара­ни навярно от покорената индианска крайбрежна държава Чиму, коя­то най-дълго устоявала и защищавала своята независимост срещу Си­новете на Слънцето в Перу. Така че хората, създали най-великолепния паметник на инкската земя, навярно са били от чимуйско потекло, носители на други традиции и култура, на друга цивилизация.

Откъдето и да са дошли инките (за произхода им и за прародината на царувалата династия в империята все още няма определено мне­ние), те задълго завладяват земята, която днес наричаме Перу. През време на най-големия разцвет те са владеели един милион квадратни километра от южноамериканската територия: част от Колумбия, по-голямата част от Еквадор, почти цяла Боливия, северната половина на днешно Чили и Северозападна Аржентина. Безспорно средището на империята е била територията на днешно Перу, земята, от чиято животворна почва са възникнали всички предшественици на тази дър­жава, на тази култура и на всички цивилизации преди инкската.

Територията на Перу (и на съседните й южноамерикански държа­ви) географите делят на три значително различни зони: западна крайбрежна област (наричана от испанците Коста), централна планин­ска област (Сиера) и гориста област на изток (Монтана). За разлика от безкрайната гориста Монтана перуанската Коста представлява твърде тесен пояс от крайбрежието, който от една стра­на граничи със сините води на Тихия океан, а от друга – със западни­те склонове на Южноамериканските Анди.

Крайбрежният пояс на перуанската Коста е над две хиляди кило­метра дълъг, но е широк едва сто до сто и двадесет километра. Въпре­ки че Коста се намира при най-големия воден басейн на планетата, тя най-много страда от суша. По-голямата част от площта й представля­ва пустиня или полупустиня. Следи от живот и от прединкски култу­ри, които някога са били в разцвет, срещаме само там, където от склоновете на Андите се промъкват към пустинята реки и рекички. По долините им, често отпреди хилядолетия, са възниквали зелени оазиси, истински оживени места в този иначе мъртъв пустинен свят. На изток перуанската Коста граничи със склоновете на Южноаме­риканските Кордилери или, по-точно казано, с един от хребетите им, с така наречените Западни Кордилери, към които спадат и най-висо­ките, вечно бели заснежени върхове Уаскаран (6878 м.) и Йерупая (6632 м.).
…