АРИСТОТЕЛ

/ 384 г.пр.Хр. - 322 г..пр.Хр. /

Аристотел - "Физика"

ИЗТЕГЛИ

Аристотел - "Метафизика"

ИЗТЕГЛИ

Аристотел - "Поетика"

ИЗТЕГЛИ

Аристотел - "За поетическото изкуство"

ИЗТЕГЛИ

Аристотел е роден в Стагира - град на Халкидическия п-ов. Оттук често го наричат Стагирит. Баща му е лекар в царския двор на македонския владетел. Бъдещият философ живее в средата на естествоизпитатели. През 367 г.пр.Хр. Стагирит заминава за Атина където постъпва в школата на Платон Академията. Още от самото начало Платон забелязва и високо оценява големите дарования на своя ученик. Още от този период върховен закон за Аристотел е истината. Негови са думите „Обичам Платон, но по-скъпа ми е истината”. Аристотел остава в Академията 20 години. — до смъртта на Платон.


През 343 – 342 г.пр.Хр. по покана на Филип Македонски философът се озовава в двореца на македонския владетел където в продължение на три години е учител на младия Александар. Стагирит има намерението да обедини в лицето на Александър философията и политиката, но това се оказва почти невъзможна задача. През 336 г.пр.Хр. Аристотел напуска двора, а през 334 г.пр.Хр. в Атина основава своя школа близо до храма на Аполон Ликейски. Оттам школата получава своето име Ликей или Ликейон. Известна е под наименованието ПЕРИПАТЕТИЧЕСКА - от алеите в градината, по които разхождайки се Аристотел беседва с учениците си. Обучението в школата се осъществява в две основни форми - екзотерично и езотерична или акроатична. Първата се отличава със своята достъпност и е предназначена за по-широк кръг от слушатели. Втората се използва главно при усвояването на най-трудните и сложни научни и философски въпроси и е предназначена за по-напредналите ученици.


След смъртта на Александър /323г.пр.Хр./ антимакедонските сили вземат връх и Аристотел е принуден да напусне Атина и да се пресели на о.Евбея. При това стечение на обстоятелствата ръководството на школата е поверено на неговия ученик Теофраст. Аристотел умира в гр.Халкидика.


Литературното творчество на Аристотел е изключително богато и разнообразна. Още в древността в гр. Александрия е съставен списък със 146 заглавия на произведения на древния мислител. В зависимост от своята тематика произведенията могат да бъдат подредени в няколко основни групи или раздела.


Към първият раздел се отнасят логическите трактати които след смъртта на техния автор обикновено се означават с термина „Органон” – название, което е оправдано доколкото логиката се разглежда като оръдие, теоретичен инструмент на научното познание и изследване. Към т.нар., Органон” принадлежат няколко трактата: „Категории” е посветен на основни категории в логиката; „За тълкуването” е произведение в което се третират проблемите на съждението. „Първата аналитика” разглежда въпросите на умозаключението и по-специално на силогизма; „Втора аналитика” разглежда въпросите на доказателството; „Топика” е посветен на диалектическото /вероятното/ доказателство.


Към вторият раздел принадлежат „Метафизика”. Третира най-основните теми за началата и законите на битието. Към третият раздел се отнасят натурфилософските произведения: „За небето”, „Метеорологика”, „История на животните”; „За възникването и унищожението”, „Физика” в която се предлагат теоретични анализи на проблеми като време, пространство, движение, изменение, количество, качество и др. Тук влизат и онези произведения които са посветени на въпроси от психологията и гносеологията. Централно място има „За душата”.


Към четвъртият раздел спадат социално-исторически и социологически и литературно-естетически произведения. Това са трактати посветени на човека, обществото, правото, гражданското устройство. На етиката са посветени „Никомахова етика”, „Евдемова етика”; „Голяма етика”. На литературно-теоретическите проблеми е посветена „Поетика”. На въпросите на гражданското устройство – „Политика”.


Творческвто дело на Аристотел не е самогениално обобщение на по тиженията на научното познание и изследване на древния свят. В него присъства и опита да се открият и очертаят определени закономерности в науката. На него принадлежи заслугата за осъществяване на първи по-цялостен опит да се систематизира научното богатство на античния свят, Стагирит предлага една обща система на науките която включва всички клонове на научното познание. По всяка вероятност под влияние на Старала Академия Стагирит говори понякога за логика, физика и етика или по-точно за три основни области на научното познание свързани съответни с разсъждението, природата и нравствеността. Също така в науката разграничава два основни раздела - теоретични и практични науки, от които първите имат за цел достигането на истината, а вторите делото. Основните области на научното познание той разграничава от гл..т. на формите на битието. Определянето на характера и мястото на отделните науки става в зависимост от 1.) естеството на техния предмет; 2.) същността на знанието, до което те достигат; 3.) начина по който се третират техните проблеми. На тази основа той изгражда и своята класификация на науките. В нея са обособени три основни групи науки: практически, творчески и теоретически.


Под практически науки се разбират етиката, икономиката, политиката т.е. обществените науки. Под творчески науки се разбират тези, които притежават началото и движението в онова, което се създава, а не в онова, което възниква. Достигането на които се осъществява не благодарение на логически категори и формули, а благодарение на образността на фантазията и на средствата на поетико-художественото творчество.


Основен и най-значим дял в класификацията на науките имат фундаменталните т.е. теоретическите науки, които третират универсални х-ки на действителността. Такива са физика, математика, и т.нар. първа философия. Общото между тях е, че те изследват битието. Различното е обемността на техния предмет и степента на абстрахиране. Физиката изучава дадени свойства на материята, доколкото са компоненти на отделните тела. Тя е учение за природа. Математиката изследва същите свойства, доколкото са не конкретни състояния на предметите, а абстрактни характеристики. Математиката изучава това, което е несамостоятелно и неподвижно. Първата философия характеризира свойствата или качествата, доколкото са напълно абстрахирани от всичко телесно.


Физика. Методът във физиката, предполага анализа на отделни факти, чрез които се достига до отделните общи теоретични положения. Тя е особена форма на античната натурфилософия. Третира същността на движението, времето т.е. общите х-ки на природата. Математика. Утвърждава се като особен род философия. Първа философия. Представлява, метафизика. Терминът метафизика е въведен във философската литература след Аристотел през I в.пр.Хр, от Андроник от Родос. Много по-късно - XVI – XVII в. Рудолф Гоклениус обозначава метафизиката с днешния широко използуван термин онтология. Стагирит нарича още Първата философия и теология. В Древна Гърция терминът онтология означава литературно художествено произведение, в което се възхваляват боговете. Първата философия изследва всички общи страни на битието, на действителността. Дефиницията, която предлага Стагирит за метафиика или онтология е мъдрост, която обективира вътрешния си смисъл, причините и началата, знание, изслезващо същността,наука за фолмата и материята, причините и законите.


Във философията на Аристотел се оспорва натурализма на първите натурфилософски учения придаващи на отделни разновидности на сетивната природо статуса на всеобщи принципи. Аристотел подчертава по-категорично ролята на материята. Материята не е самостоятелен предмет на сетивно наблюдение или на човешката мисъл. Материята като субстрат на всичко съществуващо. В ХИЛЕМОРФИЗМА материята е и възможността, от която могат да възникнат конкретни образувания. Възможността заема междинно място между лишеността т.е. отсъствието на конкретни свойства и действителността т.е. наличието на конкретни свойства. Затова действителността притежава своето основание не в лишеността, а във възможността тази лишеност да придобие и стане нещо различно от първоначалното си състояние. Материята е един от принципите на многообразието. Това определяне на материята на Аристотел е ново схващане в Античната философска мисъл. То е теоретично възражение на Хераклитовото и Демокритовото разбиране за материята като обект и субект на измененията. Хилеморфизмът отрича принципа на натурфилософията за единство на материя и движение. Аристотел отделя материя от движение и така ориентира в нова насока философската мисъл.


Подобно схващане за материята предполага друг принцип и то е принципът за формата. Това понятие е основно във философията на Стагирит. Понятието е многозначно, богато по съдържание и значение.


Съдържанието на понятието форма се разкрива във връзка с третирането на различни проблеми. В хилеморфизма формата не се отъждествява с качествата или свойствата на отделните неща. Защото качествата са относителни - те възникват и се унищожават. Техният обективен смисъл се представя с термина фигура. Фигурата изразява външната определеност на отделните неща, техния образ, вид, сетивните им свойства. Първото определение представя формата като общото, родът, родова природа на отделните неща. В качеството си на вътрешен логос на нещата формата е вечна, духовна природа и причина на отделното нещо. Извън формата материята е хаос. В хилеморфизма не е налице идеята за възникване от нищо, а от нещо и именно от първата материя. Ако за Платон светът, сетивните неща е привидният, несъвършен свят, непълно копие на идеите, то за Аристотел той е реалното осъществяване на материята и формата.


По отношение на битие и небитие Аристотел въвежда понятието въможност. В това понятие се отразяват: 1.) началото на движението или изменението, 2.) началото на движението под действието на неща друго, 3.) способността да се извърши нещо в съответствие или противеречие с определено решение, 4.) състояние, при което дадено нещо не се изменя Въвежда се и друго понятие - ентелехия, то се отнася да процеса на осъществяване на възможността, проявява се в единството на материя и форма. Така например душата е ентелехия на човешкото тяло.


Принципите на хилеморфизма водят до телеологизъм. Като учение и страна на хилеморфизма телеологизмът включва в своето съдържание три главни идеи: за причината, за движението, за универсалната причина ( т.н. неподвижен двигател ). За причината. В хилеморфизма същността на движението и на всяка страна от действителността се свързва с причината която означава 1.) субстрат, от който възниква дадено нещо, 2.) формата като същност на битието, 3.) движещото начало като източник, 4.) целта.


Движението също се разглежда като отношение и в зависимост от ношението между форма и материя. Според философа съществено е единството между време и движение. Времето е онази определеност, която се установява в движението. Времето не е движение но не съществува без движение и изменение. Времето изразява последователността на измененията. Движението е единство на време и пространство. Времето е безкрайно, следователно движението е вечно, В произведението си „Категории” Стагирит отбелязва шест вида движение: възникване, унищожение увеличение, намаление, превръщане, преместване. В по-обобщен вид тези видове звучат така: промяна на мястото, промяна на количеството, промяна на качеството. Спрямо мястото, количеството, качеството, движението има различни конкретни форми - по отношение на мястото е смяна на положението в пространството, по отношение на количеството е увеличение / намаление, по отношение на качеството движението е изменение. Възникването е унищожение на несъществуващото а унищожението - възникване на несъществуващото.


Целта е обективна ейдетична реалност, възможност за изменение и достигане на завършеност и определен предел. Идеята за целта отразява собствения смисъл на всяко нещо. В идеята за неподвижния двигател разсъжденията са следните: движещото се трябва да се привежда в движение от нещо, а първото движещо е неподвижно. Движението е обусловено от първата причина. Всеобщата причина не е творчески принцип, творящ от нищо света. Неподвижният двигател е принцип на промените доколкото е всеобща цел. На Аристотел е чужда религиозната представа за Бога. Целесъобразността в света има безсъзнателен характер. Целта е природа заложена в творчеството на космоса. Телеологизмът е отрицание на обикновените представи за случайността, хаоса и неопределеността и защитава античния идеал за съвършенство.