Субстанция

Според Бенедикт де Спиноза (Барух Спиноза 1632 – 1677) не може да има никаква причина вън от себе си, тъй като това би означавало тя да бъде определена. Субстанцията може да бъде само една. Всяко допускане на две или повече субстанции би означавало те да се ограничават една от друга в пространствено, времево или друго отношение. Субстанцията е единна, неделима и безкрайна. Тя е това, което съществува в себе си и се схваща чрез себе си; чието понятие не се нуждае от понятието на нещо друго за да бъде обяснено. А това дава възможност да я отъждествим с понятието за Природа. Нищо не съществува вън от субстанцията. И доколкото е абсолютна същност на всичко, тя е равна на Бог. Той не е антропоморфен. Няма собствена воля и не може да се разпорежда със съдбата на хората. Подчинен е на необходимостта той е Природа. Но това не е природата схващана като съвкупност от всички единични, конкретни, съществуващи неща, а като Природа творяща тези неща. Субстанцията е творческа природа и като такава е Бог.

СУБСТАНЦИЯ = ТВОРЯЩА ПРИРОДА = БОГ

Субстанцията се отъждествява с „всеобщото единство”, вън от което нищо не е действително, защото би се оказало вън от Природата. Ако нещата в своето безкрайно многообразие не са обединени от единна същност, те не биха били в състояние да си взаимодействат, да се причиняват, да съществуват. По отношение на Творящата Природа цялата безкрайна съвкупност от конкретни, изменящи се неща е Сътворена природа. Субстанцията по природа е преди своите състояния. Битието ù е независимо от битието на нейните конкретни образувания.. Противоречие между субстанция и нейните проявления има. Спиноза се опитва да формулира отношенията между Творяща и Сътворена природа. Отделната вещ е само модус т.е. конкретна проява на субстанцията а не част от нея. Съвкупността от модуси съставлява сътворената природа. Субстанцията не е тъждествена на отделната вещ. Най-съществена характеристика на отделните неща е тяхната зависимост от света, тяхната изменяемост и крайност. А субстанцията по определение не се определя от нищо външно по отношение на нея.

Отделните неща не могат да бъдат приети за субстанции. По такъв начин се появява поляризация между субстанция и модус. Всяко едно нещо, което е зависимо в своето съществуване и се обяснява чрез други неща, представлява модус на същностните определения, които пък са атрибути на субстанцията. Модусите като че ли са отрицание на субстанцията, те са конкретните проявления на субстанцията. Модусът е състояние на субстанцията. Атрибутите са същностните определения на субстанцията, това което разсъдъкът възприема. Субстанция и модус не са принципно противопоставени, защото модусите носят природата на субстанцията. А връзката между тях се осъществява от атрибутите.

Атрибутите са същностните определения на субстанцията и като такива са:

• вечни
• непричинени
• определят се чрез свое собствено понятие
• безкрайни ( но не абсолютно, а само в границите на своя род )

Атрибутите са безкрайно много. Именно чрез тях модусите, които нямат своя собствена същност, получават същностно определение от субстанцията. Субстанцията от своя страна е причина на модусите чрез атрибутите. Давайки такъв анализ Спиноза стига до извода, че съществува само една субстанция. Тази субстанция той нарича Бог. Така Бог не е онова висше духовно същество, което е вън от света. Бог и свят се сливат в едно. Той е субстанцията на света. А субстанцията има два атрибута – мислене и пространство. Атрибутът е онова, което разумът възприема от субстанцията. Ако пространствеността е атрибут (качество) на Бога, а пространственост означава, че нещо е материално, следователно сам той е материален т.е. е самата природа. „Пространството е атрибут на Бога, или Бог е пространствено нещо” „Мисленето е атрибут на Бога, или Бог е мислещо нещо”
Всяко нещо доколкото е в негова власт се стреми да постоянства в своето съществуване. Стремежът не е нищо друго освен действителната същност на самото нещо. Стремежът не включва в себе си определено, а неопределено време.

Единичното загива, защото е зависимо не само от същността на субстанцията, но и от външните за него причини. Съществуването и загиването на отделното не е предопределено от субстанцията. Налице е противопоставяне между съществуване и същност, което не е в сила само по отношение на Бога като субстанция. Същността зависи от вечните закони на Природата. Съществуването зависи от последователността и порядъка на причините. В Бог обаче същност и съществуване не се различават. Трябва разбира се да се отчете и наличното противоречие . То идва от определението за атрибут. Според него това е такава същност, която в никакво отношение не е зависима от друга. По този начин не могат да бъдат възприети за атрибутивни редица всеобщи характеристики на действителността. Затова Спиноза въвежда понятието общ модус за движение, покой. Това, което разумът схваща като обективно, не може да не съществува реално в Природата т.е. истинно е само това, което е действително. Съдържание на идеи са само действителни неща. Телата и човешкото мислене са модуси на два различни атрибута на субстанцията. Схващането на Бога като проява на физическия вакуум е Нютоновият модел за неантропоморфният Бог. Празното пространство е първопричина на всичко останало.