РЕНЕСАНС

За да се разбере Ренесансът, е необходимо да се направи кратък обзор на политическото положение в Италия. След смъртта на Фридрих II през 1250 г. Италия в общи черти остава незасегната от чужди посегателства до 1494 г., когато френският крал Карл VIII нахлува в страната. Пет са най-важните държави по това време в Италия: Милано, Венеция, Флоренция, Папската област и Неапол; освен тях има и множество по-малки княжества, които влизат в непостоянни съюзи с или в подчинение на някоя от по-големите държави. До 1378 г. Генуа съперничи на Венеция в търговията и по могъщество на флотата, но след въпросната година преминава под покровителството на Милано.

Милано, който през дванадесети и тринадесети век води съпротивата срещу феодализма, попада под властта на Висконтите – род от способни владетели, чието управление било плутократично, а не феодално. Те запазили властта в свои ръце 170 години – от 1277 до 1447 г., последвани от тригодишно възстановяване на републиканското управление, после до властта се домогва друг аристократичен род – родът Сфорца, свързан с Висконти, който приема титлата дукове на Милано. От 1494 до 1535 г. Милано се превръща в сцена на бойните действия на френско-испанските войни; самите Сфорца влизат в съюз ту с едната, ту с другата от страните. През този период понякога са били изпращани в заточение, друг път пък поставяни под нечия формална власт.

Венецианската република остава донякъде извън италианската политика особено в началните векове на своето величие. Били й спестени набезите на варварите и първоначално тя се изживявала като подвластна на източните императори. Тази традиция, подсилвана от търговските й връзки с Изтока, й донесла известна независимост от Рим, която се съхранила до Трентския църковен събор (1545), за който венецианецът Паоло Сарпи написва история с изключително антипапистко съдържание. Поради най-разнообразни причини и отчасти във връзка с нуждата от селскостопански стоки венецианците сметнали за необходимо да завладеят в течение на четиринадесети и петнадесети век значителни територии от Италия; това довело до пораждането на враждебни настроения и в крайна сметка до създаването на Камбрийската лига – обединение на останалите могъщи държави, което сразило Венеция. Устройството на Венеция, което първоначално е демократично, постепенно все повече губи този си характер и след 1297 г. преминава в затворена олигархия. Основа на политическата власт бил Великият съвет, членството в който след тази година станало наследствено и било право единствено на членовете на изтъкнатите родове. Изпълнителната власт се представлявала от Съвета на десетте, избиран от Великия съвет. Дожът, представителният глава на държавата, бил избиран пожизнено; формалните му правомощия били силно ограничени, но на практика гласът му бил решаващ. Венецианската дипломация била на изключително високо равнище, а докладите на венецианските дипломати се отличават със забележителна проницателност.

Флоренция през този период е най-цивилизованият град в света и люлка на Ренесанса. Почти всички велики имена в литературата, както и някои от ранните, а също така и от по-късните велики имена в изкуството са свързани с Флоренция; тук обаче интересът ни е съсредоточен по-скоро върху политиката, а не върху изкуствата. През тринадесети век във Флоренция съществуват три враждуващи класи: благородниците, богатите търговци и простолюдието. Гибелините – благородниците, претърпели окончателно поражение през 1266 г. и през четиринадесети век партията на простолюдието – гвелфи, извоювала надмощие над богатите търговци. Конфликтът им обаче не довел до трайна демокрация, а до постепенното установяване на онова, което древните гърци биха определили като „тирания”. Родът на Медичите, който в крайна сметка поема управлението на Флоренция, започва политическата си кариера с поредица партийни лидери, поборници за демократичната кауза. Родът на Медичите, прибавил титлата Велики дукове на Тоскана, управлявал Флоренция до 1737 г.; междувременно Флоренция по подобие на останалите италиански градове обедняла и загубила значението си.

Италианската цивилизация през втората половина на петнадесети век била напълно различна от тази на северните страни, която останала средновековна. Италианците от онова време били жадни за култура, но не и за нравственост и религия; дори по най-скромна преценка на духовенството изтънченото мирянство тънело в грехове. Николай V (1447-1455), първият папа хуманист, раздал постове на хора, спечелили доверието му като учени, без да се съобразява с някакви други изисквания; Лоренцо Вала, епикуреецът, който доказва че „дарението на Константин” е фалшификат, осмива стила на ВУЛГАТА и обвинява св. Августин в ерес, например е назначен за апостолически секретар. Политиката на насърчаване по-скоро на хуманизма, отколкото на благочестието и орто-доксалността се запазва до опустошението на Рим през 1527 година. Реформацията, която започва при Лъв Х (1513-1521), е естествен резултат от езическата политическа линия на ренесансовите папи.

Южният край на Италия се заемал от Кралство Неапол, част от което през повечето време бил и остров Сицилия. Неапол и Сицилия са личното кралство на император Фридрих II; там той въвежда абсолютна монархия от мохамедански вид – просветена, но деспотична и непредоставяща каквато и да е власт на феодалното съсловие. След смъртта му в 1250 г. Неапол и Сицилия преминават в ръцете на извънбрачния му син Манфред, който обаче е наследил и непреклонната враждебност към църквата и е прогонен от французите в 1266 г. Победата на испанците и Контрареформацията слагат край на италианския Ренесанс. Тъй като папа Климент VII възпрепятствал Контрареформацията и като Медичи бил приятелски настроен към французите, Карл V наредил нещата така, щото в 1527 г. Рим да бъде оплячкосан от една преимуществено протестантска армия. След този случай папите стават изключително набожни и настъпва краят на италианския Ренесанс.

Ренесансът не е период на особено важни философски постижения, но все пак прави известни стъпки, които представляват съществени предпоставки за величието на седемнадесети век. На първо място той разчупва сковаващата схоластична система, която се е превърнала в усмирителна риза за интелекта. Ренесансът възражда изучаването на Платон и по такъв начин успява да отвоюва известна независимост най-малкото по отношение на избора между него и Аристотел. Той осигурява също така възможността за неподправено познание от първа ръка на тези автори, изчистено от тълкуванията на неоплатониците и арабските коментатори. И което е още по-важно – Ренесансът насърчава навика на интелектуалната дейност да се гледа като на възхитително обществено приключение, а не като на отшелническо съзерцание, целещо съхраняването на предопределената ортодоксия.

Заместването на схоластичния Аристотел с Платон било ускорено от контакта, установен с византийските учени. Още по време на Вселенския събор във Ферара (1438), на който се обявява формалното обединение на Източната и Западната църква, се завързва спор, в който византийците утвърждават превъзходството на Платон над Аристотел. Ренесансът не е масово движение; то е движение на ограничен кръг учени и хора на изкуството, насърчавани от меценати и в частност от Медичите и хуманистично настроените папи. Но тези меценати, изглежда, не сполучили особено много. Петрарка и Бокачо от четиринадесетия век принадлежат духом към Ренесанса, но във водовъртежа на политическите условия тяхното пряко въздействие е незначително в сравнение с това на хуманистите от петнадесети век. Освобождава образованите люде от тесногръдието на средновековната култура и кара учените, макар и те да са все още верни роби на преклонението пред античността, да осъзнаят какво многообразие от възгледи може да се защитава от оспорими авторитети върху почти всички възможни теми. Посредством възкресението на знанието на гръцкия свят Ренесансът създава духовна атмосфера, в която става отново възможно да се съперничи на елинските постижения и в която индивидуалният гений би могъл да процъфтява в свобода, непозната от времето на Александър.